Още като ученичка е печатала първите си стихове в столичния печат за средношколци – сп. « Родна реч » и в. « Средношколско знаме ».
А спомене ли някой „Средношколско знаме“, за мен той веднага е първи приятел. Защото ученическият вестник бе навремето от най-прекрасните преживявания и запознанства, които един ученик може да има. Приятелствата ни са и до днес.
Офелия Крумова започва учителската си практика в Кюстендил като преподавател по български език и литература и по естетика, а след няколко години я продължава в София. Тя има шанса да работи близо 20 години в образцови училища. През 2003 г. е назначена като главен експерт в Министерството на образованието и науката, където осъществява много международни проекти, свързани с образователната интеграция на деца от етническите малцинства и на мигранти. Сътрудничи на периодичния печат с редица статии по проблемите на учениците.
Има издадени книги свързани с педагогическата й практика: „ Иван Вазов, литературни статии и анализи“, 1993 г., Обучение по български език на деца-мигранти , автор на поетичния сборник „В огледалото“ , издаден от Издателска къща „Нов златорог“. Нейни преводи на поезия от руски и от френски са включени в редица антологии.
-Сравнявайки сегашното образование и соц образованието щото и двете са партийно насочени, кое в тях днес е предимство и кое не е?
Считам, че ролята на учителя не е да предаде на учениците даден обем информация, а да събуди у тях любов към учебния предмет, да се появи чрез любопитството, желание да търсят книги, да четат.
По времето на социализма учебното съдържание по литература, както и по история, беше много политизирано.
Наред с ценни класически произведения трябваше да се изучават и текстове без особени художествени достойнства, но проповядващи идеологията. Започнах работа през 1979 г., т.е. по време на късния соц., когато „ ледовете вече се разтопяваха“, въвеждаше се така наречената свободно избираема подготовка (СИП) и учителят можеше да си позволи лукса с желаещи ученици да размишлява върху философските поеми на Пенчо Славейков или върху творбите на някой низвергнат декадент по негов избор. От днешна гледна точка това звучи смешно, но за онова време беше голяма крачка напред към свободата.
При ранната демокрация палачинката се обърна и доста плява отпадна, но не и опитът за политизация.
-Аз през последните години не следя отблизо българското образование, но чета понякога как нов политически гуро подлага на „модернизация“ българското образование с цел да го направи уж „ по-достъпно“. Както се казва, наред със зърното пак вкарваме плява.
За съжаление у нас е така – махалото се движи от крайно ляво към крайно дясно. Последен съдник ще бъде времето – то винаги отвява плявата и в хамбара на историята остава само зърното.
-Днес учителите не са на такава почит на каквато бяха, а учениците едно време дори не знаеха какво е наркотик.
-Това е измамна представа, госпожо Чолакова. Добрите учители винаги ще бъдат на почит. Няма как да не са забелязани. Всички училища имат своите Големи учители...Да си добър учител не е лесно. Не казвам, че съм го постигнала, но поне опитвах.
Когато заставах пред един нов клас винаги имах чувството, че пред мен стоят тридесетина непрочетени книги и аз трябва да ги разтворя и да се опитам да разгадая знаците в тях, защото за да събудиш любов към това, за което говориш, трябва да докоснеш сърцето на младежите пред теб.
А юношеското сърце е крехко и за него трябват особени грижи.
Ако учителят успее в тази разтворена книга да остави поне един добър знак, значи си е свършил работата.
Няма лоши деца! Ако те нарушават понякога нормите, то значи ние, възрастните – родители и учители - сме сбъркали някъде.
Основната причина за „отклоненията“ на юношите, според мен, е в разкъсаната връзка с тях. В забързаното ежедневие ние забравяме да общуваме с децата. Само си обменяме информация.
Що се отнася до наркотиците – може би не в такова количество , но ги е имало и през соца. Просто за това не се говореше.
-Един ден дойдоха група ученици, с които правехме училищен вестник, и ми казаха, че едно момче от техния клас се „друса“ т.е. дрогира. Бяха разтревожени, защото то не си признава и не знаят как до му помогнат.
Публична тайна беше, че при „Попа“(паметника на Патриарх Евтимий) се продава дрога. Друг е въпросът, че сега този порок е разпространен в много по-големи размери.
-Липсата на работа в малките градчета и селца съсипаха задружни семейства. Съсипаха работещо земеделие и производствени бази. Не от добро тръгнаха майки и бащи да работят извън страната, нали?
Днес ние само констатираме факти. А те са последица от нещо друго, много по-значимо – разрушаването на личността поради липса на ценности.
Сега работя върху една моя документална книга. Записвала съм събитията в учителската ми работа:
„Дневникът на учителката Офелия Крумова“.
Записвала съм събития от учителския ми живот – истории с мои ученици. Променени са само имената.
Ще ви разкажа за един от случаите с моята ученичка Гергана.
Офелия с двете си красиви внучета, вече пораснали
„Тя няма да дойде на екскурзията. Снощи е починал дядо й, ми каза класът. Преди два дни го видях на родителската среща. Висок, белокос, над шейсет и пет годишен човек. Поинтересува се за успеха й. Сподели с тревога, че Гергана почти всяка вечер ходи на дискотека. „Звънят й съученици, приятели. Не че закъснява много, но ме е страх да не ме излъже за нещо, затова попитах за успеха, иначе аз й гледам бележника.“
- Ало, Гери...
- Другарко, ... Ужасно е...- тя се задави в ридания.
- Момичето ми, успокой се, моля те, вземи някакво хапче...
- Вече ми биха инжекция... При мен е Валя, затова не е днес на училище.
- А роднините?
- Кои? Вуйчо ми и вуйна ми заминаха преди два месеца за Либия, дойде другата ми баба, но и тя вече е толкова зле, че какво може да ми помогне. Изпратих телеграма на майка и татко в Ирак да се връщат и ги чакам. Успях да вкарам трупа на дядо в моргата, за да го запазят, докато те се върнат. Дадох 200 лв. подкуп, много пари са, но нали така трябваше. Другарко,...нали трябваше, нали трябва да го видят, преди да го погребем - тя отново избухна в ридания. - Сега ги чакам. Самолет от Ирак има след два дни. Тъкмо ще успеят да се подготвят. Обадих се и по телекса за по-сигурно...Чакам...
-Имаш ли нужда от пари? – сетих се изведнъж.
-Не, пари имам достатъчно, мога да тегля и от книжка...
На другата сутрин преди влака отидох у тях да я видя... Отвори ми баба й – плаха старица – и се оттегли в кухнята. Гери седеше в хола облечена в черната си ученическа пола и някаква тъмна блузка и пушеше. Беше странно спокойна и като че ли примирена. Запалих цигара и аз. Тя започна направо.
-Получих отговор от Ирак. Искате ли да го видите? В него пише: „Мило дете, идването ни е невъзможно. Вярваме, че ще можеш да се справиш сама. Целуваме те: майка и татко.“
После започна да разсъждава на глас.
-Остават им още няколко месеца до изтичането на договора. Ако тръгнат сега изведнъж, ще загубят много. А ни трябват пари, за да изплатим апартамента в „Хаджи Димитър“. Този тук - дядо го приписа на мен, но ще трябва и за брат ми жилище.
Тогава си спомних, че тя има и брат. Беше ми казала, че е в шести клас и живее при баба й от другия им род, и живее далече оттук, в другата посока на София. Веднъж ми се оплака: „Ходя и него да го контролирам. Почнал е да бяга от училище и е набутал двойките. А баба е възрастна и той изобщо не я слуша. Ще взема да го напердаша.“
-Сега трябва да ходя на гробищата да уреждам погребението.
- Спокойният и равен глас ме върна в стаята.
– Добре, че дядо си има купен парцел, но не знам къде е документа. Той умря така изведнъж. Вечерта му нямаше нищо. Приказвахме за екскурзията, питаше ме колко пари ще искам, после ми се оплака, че има притеснения с кварталното събрание. От два дни пишеше доклад, нали е нещо в ръководството, пък се скарали с един друг от активистите и т.н., но после си легна спокоен.
По едно време към 12 часа го чувам, вика ме, аз още не бях си легнала. „Гери, Гери, ела мойто момиче да се простим, че аз умирам.“ Уплаших се, викам: „Дядо, какви са тия приказки, какво ти е, чакай, сега ще извикам „Бърза помощ“. Обадих се на „Бърза помощ“, а те дойдоха след 2 часа, посред нощ. Погледнаха го, биха му една инжекция и след малко той умря. Почнаха да ме разпитват от какво е боледувал, имал ли е високо кръвно, за да поставят диагноза в смъртния акт.
А аз не знам да е боледувал от нещо. Имаше разширени вени, напоследък се оплакваше, че краката му се подуват, но за други болести не знам. А аз вече загубих и ума, и дума. Те ми биха и на мен една инжекция за успокоение и си тръгнаха, че имали и други адреси. А аз останах сама с трупа. Не мога да Ви опиша какво чувствах. От уплаха не можех да заплача. Баба ми живее чак в Подуяне, няма телефон. През нощта как да й се обадя.
Позвъних на Валя, нали ми е приятелка. Но и тя се оказа, че е сама. Майка й заминала на почивка. В три часа през нощта как да дойде до нас. Трябваше да изчакам до сутринта. А как да изчакам. Сетих се, че дядо съвсем ще изстине и после няма да мога да го облека в официални дрехи. Започнах да го обличам. Знаете ли как се обръща и облича 70-килограмов мъртвец. И тогава позвъних на съседите отгоре.
Тя отново избухна в ридания.
-Никога няма да им го простя на майка и татко! Никога!
Плачеше неутешимо. За кого? За дядо си, за себе си, за всички ни.
Имах чувството, че този огромен хол, потънал в мрак, е захвърлен сред бушуващи води далеч от всякаква суша
и аз не знам думата, с която трябва да спася Гергана, с коята трябва аз самата да се спася, с която трябва да се спасим.
На години бях два пъти по-голяма от Гери, но в ръцете ми никога не беше умирал човек, дори не знаех какво трябва да се направи, след като дойде смъртта.
В стаята бе настъпила тишина, огромна като пустиня.
Гергана посегна към цигарите.
-Запалете от моите.
Сега забелязах, че пуши „Кент“.
-Трябва да отида в гробищата – продължи тя с делови глас. – Валя обеща да дойде с мен. Все пак тя има някакъв опит. Нали преди няколко години е починал баща й. Правили са погребение. На гробарите също трябва да се даде подкуп. И на ония, дето ще отпечатат некролозите. После трябва да напазарувам за помена. Ще изпратя телеграми на роднините от провинцията. Искам всичко да бъде както трябва – и словото, и червената пирамидка със звездичка... Дядо го заслужава. Стига е стоял в моргата. Утре ще го погребем.
Тя стана. Станах и аз. На гарата ме чакаше другата част от класа. В студената утрин до мен подскачаше дъщеря ми. Щеше да пътува с какичките и батковците.
Влакът потегляше.
Другарко, майка и татко се връщат утре от Ирак. Може ли да не идвам на училище?
-Може. Защо не се радваш?
-Радвам се. Но учителката по физика ми остави двойка за годината. Беше ми казала, че ще ме изпита. Трябваше да науча десет урока, а аз научих девет. И ми се падна точно тоя, дето не го знаех. Почнах да мрънкам, тя се вбеси, разкрещя се и каза, че оставам на поправителен. А само ако ми беше задала поне още един въпрос...
-Права е. – Нямаше начин да не защитя колежката. – Да знаеш, че ще те изпитат, да имаш да научиш десет урока и да си позволиш единия да не го научиш. И защо изобщо не си учила редовно през срока?
Бях попаднала точно в ролята си. Типична учителка - „Защо?“ „ Трябва!“ „ Как може?“ и т.н. Нравоучителните интонации постепенно набираха скорост, докато в един момент усетих колко съм далеч от себе си.
-Нищо. Ще изкараш поправителния – приключих.
-Знам, че ще го изкарам, ще се скъсам, но ще го изкарам. Но как да им го сервирам утре? Те идват и изведнъж – „Ще имам двойка за годината.“ За пръв път ме оставят на поправителен. А и не мога да скрия, да е нещо през срока, както и да е, а то – за годината! Абе аз първи срок бях добре, ама през втория... А нали знаете сега какъв е Правилникът. Щом имаш двойка за втори срок – 2 за годината. А и те няма начин да не цъфнат в училище след няколко дни. Толкова време не ги е имало, сега трябва да се поинтересуват. Макар че аз за всичко съм им писала. Другарко, няма ли начин да поговорите с учителката по физика да ме изпита още веднъж? Знам ги уроците и тоя ще го науча. Не ми ли вярвате?
-Вярвам ти. Но знаеш какъв ще е ефектът от моето „говорене“. Ще го приеме като ходатайство и току-виж те скъсала и на поправителния – не й спестих жестоката истина и аз. – Ако искаш, ще говоря.
-Недейте. – Гери отдавна се бе научила да гледа живота право в очите и ме разбра. Беше на 17 години. Без илюзии.
Родителите на Гери наистина дойдоха след няколко дни. Пихме кафе, почерпиха ме „Кент“. Интересуваха се как се е държала Гергана през тези две години. Благодариха ми за грижите. И тогава аз отворих дума за поправителния.
-Разбрахме, Гергана всичко ни каза. Но да не мислите, че сме дошли за това. Напротив – щом не е знаела, правилно учителката й е писала двойка.
-Гери е умно момиче – опитах се да вметна.
-Знам – продължи бащата – и съм сигурен, че ще изкара на поправителния повече от три. Тя е амбициозна и може. А сега и ние сме тука. Ще трябва да я стегнем малко. Тя досега е свикнала да излиза свободно, без да дава обяснения. Сега малко ще се променят нещата. И аз като ученик...
Слушах го, бях съгласна с всяка негова мисъл. Майката също го подкрепяше и изразяваше загриженост, разбира се. „Родители – мислех си – нещо ми пречеше да ги нарека „истински“.
Станаха да си вървят и оставиха на бюрото найлонова торбичка. Опитах се да ги накарам да си я вземат.
-Не, моля ви се, това са бонбони, да се почерпите. Цели две години вие сте били за Гергана и баща, и майка. Не ни отказвайте, моля ви!
Ако настоявах повече, щяха да се обидят, приех ги, но се почувствах адски глупаво. Аз никога не съм била за Гергана „и баща, и майка“, а и не бих могла да бъда.
Отворих плика и извадих кутията. Бяха бонбони „Mon chéri ». Луксозни бонбони. Няма ги в нашите магазини. Веднъж една ученичка черпеше с такива за рождения си ден. Не ги бях виждала дотогава. Красива опаковка, непретенциозна, но направена с вкус и на всеки бонбон пише „Mon chéri“. Не изядох своя бонбон. Реших да го занеса на дъщеря си. Тя събира станиоли и всякакви опоковки – от дъвки, от бонбони... Като видя бонбона, ахна. Попита ме, яла ли съм такива.
-Не – изтървах се аз.
-Тогава ще си го разделим.
-Глупости, аз не искам – енергично се възпротивих.
Но тя вече беше взела ножа и режеше бонбона, като внимаваше да е точно на средата. Гледах я как се старае и си мислех, че ако и баща й беше сега вкъщи, със същата неотстъпчивост щеше да раздели бонбона на три равни части и тогава почти нямаше да усети вкуса му.
-Къде ги продават? – каза тя, като се облиза.
-Не знам, вероятно в Кореком.
-Хайде да си купим цяла кутия.
-Невъзможно е. Там се пазарува само с валута.
-Какво значи „валута“?
-Чуждестранни пари.
-А вие имате ли?
-Не.
-Защо?
-Защото няма откъде да ги имаме.
-А другите откъде ги имат?
-Ходили са да работят в чужбина. А аз и баща ти сме завършили българска филология и с тази специалнст можем да работим само в България.
-А защо не ги продават и с български пари тогава за хората, които работят в България? Нали и те искат да си хапнат такива хубави бонбони.
-Не знам – реших да приключа по най-бързия начин този труден разговор, но сбърках.
-Как така не знаеш. Нали си учителка. Учителите трябва всичко да знаят, нали учат децата. А ти каква учителка си, щом все не знаеш. В Кореком, ако искаш да знаеш, има и шоколадови яйца и електронни игри и половината деца от нашия клас имат такива игри. Искам и аз. Нали имате пари. Защо не ми купите? На другите деца родителите как им купуват.
-Охо, какви лъскави бонбони! – изтръгна ме от унеса нечий глас.
В хранилището бе влязъл един колега.
-Подкупчета значи взимаме.
-Не, подарък са.
-Аха, корекомски. Я почерпи тогава един бонбон, че аз в тия магазини не пазарувам.
Когато прибрах обратно кутията в найлоновата торбичка, забелязах, че вътре има и един шоколад и една запалка. Значи знаели са, че имам дъщеря и че пуша. Хората всичко знаят.
Гергана издържа поправителния изпит с Отличен. Завърши Физика в Софийски университет. Сега е учител в едно столично училище и се радва на любовта на своите ученици.
Животът не й спести нищо. Ненадейно загуби съпруга си, с който я свързваше голяма любов от ученическите години. Грижи се сама за две прекрасни деца.
Веднъж ми сподели:
-И сега казвам на родителите си: „Не мога да си представя с какъв акъл сте ме оставили сама, когато съм била само на 15 години, а и брат ми, който беше още по-малък!“
Моите деца сега са по-големи от мен тогава, но и за миг не ми минава през ума да ги оставя сами да се справят с Живота.
С този Живот, в чиято мелница Гери попадна още от най-ранна възраст...
И въпреки всичко тя успя да запази своята широка пленителна усмивка.
Савка ЧОЛАКОВА
