Цар Симеон Велики, третият син на княз Борис-Михаил (852-889/2 май 907 г.), е наричан „дете на мира“ - израз, с който се прави връзка с покръстването на България през 864 г. Това пише "Труд".

Както е известно, българският принц получава високо образование в Магнаурската школа в Константинопол и е помнен десетилетия по-късно като „полугрък“ - сравнението е не със самите „ромеи“, както често се мисли, а с „древните елински мъдреци“!

Както знаем от епископ Лиутпранд Кремонски, „българинът Симеон“ се е славел с познанията си върху философията на Аристотел и реториката на Демостен.

Според цариградския патриарх Николай Мистик, българският цар е притежавал сериозни познания в богословието и „историята на древните“.

Владетелят интелектуалец се оказва способен и енергичен държавник, както и изумително смел човек - участва лично в битката при Ахелой на 20 август 917 г., а във вихъра на боя под него е убит конят му...

Решителната политика на цар Симеон превръща България в най-могъщата сила в Югоизточна Европа. Още по-грандиозен е културният възход, осъществяван с личното участие на владетеля - явление, наричано „Златен век“ на българската култура.

„Българското културно излъчване“ - израз на Арнълд Тойнби,- надхвърля пределите на страната и играе фундаментална роля в православния славянски свят и европейската култура.

Съпоставяйки личностите на византийския император Лъв VI Мъдри (886-912) и българския цар Симеон, известният британски византолог проф. Джонатан Шепард заключава:

„По същество всеки от тях се е представял като „цар философ“, който съчетава ролите на мъдрец, учител и пастир на своето стадо. И от двамата са останали някакви текстове. Симеоновите са твърде оскъдни в сравнение с излиянията на Лъв, но те разкриват донякъде неговия интелект и цели...“.

Наистина, в науката не е решен въпросът за личното творчество на Симеон, но надали съвременниците твърдят случайно, че е написал „много книги“. В известната „Похвала на цар Симеон“ владетелят е сравнен с библейския цар Давид и със създателя на Александрийската библиотека Птолемей Филаделф.

Препис на Похвалата за цар Симеон.

Няма да се спираме на очевидните сходства в интелектуалните занимания на двамата владетели, а ще обърнем внимание на очевидните различия между тях от гледна точка на морално-етичните ценности - не толкова на онова, което е декларирано, а на реалните факти.

Докато Симеон е син на княз Борис-Михаил, обявен за светец, въпросът с бащата на Лъв не е съвсем ясен... В Константинопол са вървели слухове, че е извънбрачен син на император Михаил III (842-867) „Пияницата“... Михаил жени любовницата си Евдокия Ингерина за своя фаворит, бъдещият узурпатор Василий I Македонец (867-886) - официалният „родител“ на Лъв.

Заемайки престола, новият император тържествено препогребва тленните останки на обругания Михаил, което на практика е акт на реабилитация. Обвита „в мъгла“ е и смъртта на Василий I - убит по време на лов, което открива пътя на амбициозния и нарцистичен престолонаследник към короната...

Да добавим още нещо - без непременно да е средновековен „плейбой“, Лъв VI е имал четири (!) брака и ред любовни „забежки“... За една от тях разказахме в броя на „Труд“ от 28 юни т. г. предвид съдбата на неговата втора съпруга Теофана.

Как стоят нещата при Симеон? През своята младост българският принц за известно време е монах и вероятно е готвен за глава на младата българска църква. По признание на патриарх Николай Мистик цар Симеон е водел скромен и аскетичен живот, дори не е пиел вино...

Както съобщава Теофилакт Охридски, Симеон „... бил добър към тези, които проявявали чистота на нравите и водели напълно християнски начин на живот...“.

Според Лъв Хиросфакт българският владетел е образец на „... справедливост и човеколюбие...“ Затова е прав Джонатан Шепард - в стремежа си да бъде образцов християнски владетел Симеон с неговото „... образование и интелект /.../ е можел да се изяви в ролята на учител, мъдрец и морален водач в една безпрецедентна дотогава степен и може би той не на шега сам се е сравнявал с Мойсей...“.

В случая британският учен има предвид едно писмо на българския цар до патриарх Николай Мистик.

Бихме добавили още една, необходима в случая съпоставка - със Симеоновия съперник император Роман I Лакапин (919-944, починал през 948 г.). Сравнението във всяко едно отношение е в полза на българския цар.

Бащата на Роман е арменски селянин от „дълбоката провинция“, който по случайност спасява живота на Василий I в критична ситуация. Благодарение на това, в знак на благодарност императорът толерира сина на арменския си спасител. Роман прави успешна военна кариера, но остава неграмотен и по думите на Константин VII Багренородни е неук, ако цитираме точно, „... прост човек...".

Естествено, Роман не е в състояние да опонира на доказан интелектуалец, какъвто е Симеон. По тази причина писмата му са писани от Теодор Дафнопат и други високообразовани секретари във византийския дворец. От брака си със своята съпруга Теодора император Роман има четирима синове (Христофор, Стефан, Константин и Теофилакт) и две дъщери (Елена и Агатия).

Освен това е имал и незаконороден син - Василий, превърнат в евнух, който заема поста на „паракимомен“ („началник на царските спални“) и е „сивият кардинал“ на империята в първите години от управлението на Василий II (976-1025). Не е излишно да отбележим, че майката на Василий е някаква „робиня българка“, както съобщават византийските хронисти.

Знанията ни за „частния живот“ на цар Симеон за жалост са оскъдни, но няма съмнение, че в политиката му неизбежно е имало едни или други проекции на неговия „личен свят“.

По стечение на обстоятелствата е имал два брака. Първата му съпруга е неизвестна не само като име, но и като лична съдба. Тя е майка на двамата му по-големи синове - Михаил и Йоан/Иван, а може би и на Венеамин („Боян Магьосника“).

Доколкото можем да съдим от известното ни за биографията на цар Петър, син от втората съпруга на Симеон, българската княгиня е починала в края на IX или началото на Х в.

Нямаме особено пълнокръвна информация и за втората съпруга на Симеон, която „де факто“ е и първата наша владетелка с титлата „царица“, макар промяната в ранга на владетеля и съпругата му все още да не е била призната от Византия.

Хронистите отбелязват, че царицата е сестра на могъщия болярин Георги Сурсувул. Така имаме свидетелство за своего рода „вътрешен династичен брак“, тъй като „родът на кавханите“, към който принадлежи шуреят на царя, е втория по ранг в държавата и има силни позиции в обществото и армията.

Както изглежда, младата царица е имала силно влияние върху царя, който със сигурност е бил значително по-възрастен от нея. По неизвестни причини, като няма как да пренебрегнем ролята на втората му съпруга, първородният Симеонов син Михаил е лишен от престолонаследието и изпратен в манастир.

Според интерпретацията, предложена от доц. Павел Георгиев, в дните около смъртта на Симеон (27 май 927 г.) „партията“ на царицата и нейния брат Георги Сурсувул на практика извършва преврат - короната е дадена не на Иван (Йоан), официален канартикин (престолонаследник), а на по-малкия му брат Петър, синът на царицата.

Според доц. Тодор Тодоров този акт е предшестван от обявяването на Петър за съвладетел на Симеон с царска титла. Това е напълно приемлив вариант, още повече че по същото време във Византия има петима (!) императори - Роман Лакапин, тримата му синове и законният наследник на короната Константин VII Багренородни.

Струва ми се, че представените в тази непретенциозна статия „подробности“ в никакъв случай не са маловажни. Както виждаме, психографският „профил“ на политиците е достатъчно значим фактор и в наши дни.

Вглеждането в личността и „частния“ живот на цар Симеон Велики, както и на други наши държавници, може да ни даде „ключ“ за осмислянето на историческите събития и процеси.