Радостни сме, че получаваме писма с вашите спомени. Сигурни сме, че има още много истории, които да споделите с нас, защото през тези 20 години ние давахме най-доброто от себе си, за да бъдете доволни вие - нашите читатели. Не се срамувайте да ни пишете, всяка история за нас е признание.

И не забравяйте, че най-добрите три ще получат като награда телевизор!

Беше красавец, известен спортист, скиор. Жените го харесваха, очите им изтичаха по него. Не зная колко природени братя или сестри имам по бащина линия. Пък и не ме интересува. Имам си моята сестра, Александрина. Не й потръгна на нея - първо работеше в Австрия, сега - в Италия. Две деца има - моите скъпи племенници.

Голямата, Нора, е студентка в Милано, малкият, Едуардо, е ученик - отличник, но с непокорен нрав. Не й е лесно на сестра ми, след двата несполучливи брака остана без мъжко рамо до себе си. Е, и аз загърбих два брака. Не случих на добър другар. Но си имам дъщеря, Мария, и внук - бебокът Валентин. 

Скъпата ни майка, Виктория, бе страхотна кулинарка. Нямаше равна на себе си в кухнята. Научи и нас с Александрина да въртим черпака. 

Най-добрата приятелка на мама беше леля Руми, доста по-млада от нея. Не се деляха, всеки ден се чуваха по телефона поне три пъти. Леля Руми бе образцова учителка по математика, от ония, които щедро се раздават на децата. При нея всички се научаваха да смятат, да чертаят правоъгълници, да логаритмуват. Грижеше се най-много за изоставащите и им помагаше, без да вземе лев. Предлагали й пари за частни уроци, тя отказвала. Моята щерка беше зле по математика, леля Руми я обучаваше у дома. Успокояваше ме, че всички деца имат затруднения! 

Когато мама легна болна, леля Руми от къщи не излезе. Идваха и си отиваха лекари, тя грабваше рецептите и тичаше до аптеката. Често плащаше от джоба си прескъпите лекарства. Беше до мен и в най-трудните моменти, когато мама си отиваше.

Сестра ми Александрина по онова време бе вече в Италия, дори не можа да дойде на погребението на мама. Как ме тешеше леля Руми, как оставаше да нощува при мен! Хапка не слагах в уста, а тя готвеше и настояваше: “Нинче, мила, хапни си, животът продължава! Трябва да изучиш щерка си, да си хване момичето добър занаят в ръцете. Тя на старини ще те гледа”. Да, животът продължаваше. 

Трудно се живее без майка, с тийнейджърка у дома. Слава на Бога, дъщеря ми порасна умна и добра. Завърши гимназия, влезе да следва. Леля Руми се пенсионира, замина за Германия при нейна роднина. Чувах се с децата й дълго време, пишехме си и с леля Руми. В един момент животът така ме завъртя, че загубих връзка с нея. Знам къде живее, много близо до пл. “Славейков”. Все се каня да ида до кооперацията, да прегледам имената по звънците.

Да разбера тук ли е г-жа Румена Иванова. Тя ми е втората майчица, срещнем ли се, ще си поплачем и двете от радост. Искам леля Руми да види внучето ми, малкия Валентин. Каних се, каних се, но не го сторих. Но се случи чудо! 

Всеки понеделник си купувам любимия вестник “Над 55” - чета го от “кора до кора”, после го давам на колежките в детската градина, където работя. Любопитни неща научаваме, приятно ни е мислено да пътуваме по света по местата, описани във вестника. Та, разгръщам един от последните броеве и откривам писмо на читателка.

Тя разказва за нещастна клошарка, която спи на пейка пред входа на Столичната библиотека. Читателката обгрижва нещастницата, дава й по някой лев. Призовава и други да го сторят. Помислих си - та защо и аз да не намина от там - ще дам на бедната женица малко пари, дрехи ще й занеса, имам у дома в излишък? Вторачих се в името на авторката на писмото - Румена Иванова, учителка по математика! Божичко, та това е моята леля Руми, не може да е друга! Тя живее в кооперация на “Граф Игнатиев”, от прозореца й се вижда леговището на нещастната клошарка! Ето, там, при просякинята, ще се видим с леля Руми, наумих си аз. 

Така и стана. Занесох на женицата топла храна, хляб и едно старо одеяло. Тя се оказа адекватна, поразговорихме се. Горката, останала без подслон, няма къде да се приюти. Похвали се, че някаква госпожа всеки ден й носи вкусна вечеря. Останах дълго на пейката с клошарката, макар че там мирише ужасно на урина. 

Към 18:30 ч. видях позната фигура да приближава с торба в ръка - беше леля Руми! “Ха да видим ще ме познаеш ли, ще се сетиш ли за мен?”, казах аз. Тя се стъписа. Едва не си изпусна багажа. Очите й светнаха, после лицето й се обля в сълзи. Познахме се. Хвърлихме се в обятията си! Там, насред площада, трудно се наприказвахме за миналото. После отидохме у дома. Открих отново втората си майка! 

Благодаря ти, “Над 55”! Ти ни събра! Вече има рамо, на което да поплача, стегне ли ме душата!

Нина ГАВРИЛОВА - Уеб, 57-годишна, София