Покрай задаващия се рожден ден на големия актьор едно заглавие ме “дръпна” и вече много дни не ми дава мира. “Старците като мен празнуват сами”, казва той. Няма как, не го приемам. Всекиго може да наречем “старец”, само не и Капитана!
Защото въпреки стотиците роли на сцената и на екрана, в сърцата на българите между образите на Васил Михайлов и Капитан Петко войвода има знак на равенство, на еднаквост.
Не знам дали това е благословия или проклятие - май по-скоро първото
Представям си как се е чувствал големият актьор през годините на стотиците срещи със зрители, с почитатели, които неизменно завършваха с гореща молба да запее песента от филма. И той пееше, не отказваше. Вече не пее, годините изпиват силите, обират гласа. Но не могат да укротят огъня в очите и в сърцето.
Васил Михайлов е не само легенда в българското кино, но и човек с неподправено чувство за хумор и дълбок житейски опит. И във все по-редките си медийни изяви говори благо, с лека насмешка - първо към себе си, разбира се. Споделя, че започва да забравя, но и това не превръща в драма. Знае, че на тези години трябва да се живее и празнува внимателно и се опитва да го спазва.
Когато си на моята възраст, разбираш, че най-големият подарък е семейството, а след това любовта към работата. Всичко друго е временно. Къщата, колите, успехите - всичко това остава на заден план.
Само хората около теб и това да обичаш работата си има значение,казва той. И добавя, че човек трябва да умее да се радва и на малките неща в живота.
Васил Михайлов е роден на 6 април 1938 г. в Стара Загора, но коренът му е от Мараш, Западна Тракия. Той е потомък на Чинаровия род. Разказва с усмивка, че майка му Велика дълго време е пазела в тайна, че бъдещият актьор се е родил на 6-и, 10 минути преди Благовещение. Но друго си е бебето да дойде на голям празник. И цял живот празнували на 7-и. И с избора на име не било лесно - родителите умували дали да не кръстят синчето Благовеселин?! Добре че се намесил кумът: “Като не знаете как да го кръстите, ще го кръстите на мен”. Така и станало.
В ученическите си години бъдещият актьор се занимавал с театрална самодейност и с оперно пеене, дори мислел да кандидатства в Консерваторията.
В 6-и клас го изгонили от хора, защото гласът му се променил и започнал да бучи
Този плътен, характерен глас предопределя отрано “сценичните” му изяви. В 7-и клас се превъплъщава в ролята на Дядо Мраз, пак заради регистъра. А в 10-и заедно с Анна Томова-Синтова се явяват по фестивали. Пее не какво да е, а Иван Сусанин! Дали съжалява, че не е станал оперен певец? Това е въпросът, който цял живот го преследва. Както казва, “Хората ме обичат, но ако бях станал могъщ бас, щеше целият свят да ме харесва. В такива случаи казвам, че ако това се беше случило, сега щях да съм на някой свой остров”.
След като се разколебава в намерението си да става оперен певец, Васил Михайлов си избира къде-къде по-прозаично поприще - става шлосер! А след като постъпва на работа в завод “Светлина” в Стара Загора, вече е шлосер-матричар 5-и разряд. Придружава свой приятел на един от изпитите във ВИТИЗ и решава да опита и той. Подготвя баснята “Магаре и славей” и точно тя му отваря широко вратата на театралния институт - комисията искрено се смее на изпълнението на младока.
През 1964 г. завършва ВИТИЗ “Кр. Сарафов” в класа на проф. Желчо Мандаджиев. Отива по разпределение в Хасково и освен водещ актьор, на 27 години приема да стане директор на театъра. След години с усмивка прави сравнение между битието си на шлосер и актьор:
В завода на втората година получавах 700 лв. заплата. А когато завърших ВИТИЗ и отидох в Хасково по разпределение и по мое желание, заплатата ми беше 80 лв.
Така започва звездната кариера на любимеца на публиката. Играл е полковник, генерал, държавник, политик, кмет, старшина, френски революционер, турски ага, боцман, артилерист, лесничей, поп, хирург..., но като емблема в неговия творчески път винаги остава ролята на Капитан Петко войвода.
Като типичен представител на зодия Овен, той е широко скроен човек с душа, отдадена на хората, и надарен от природата с талант да бъде център на внимание. Достигнал до положението, както казва, сам да си е закон, понякога големият актьор открехва завесата на по-личните си виждания и предпочитания
“Ние Овните сме горди натури, не сме склонни да тичаме по никоя жена, даже да е най-интересната. Дори не обичаме да ни свалят, да ни сравняват с друг. Ако ни обърнат гръб, обръщаме се и ние и си казваме - тя не ме заслужава!”. И споделя, че ако може да избира типа жена до себе си, би предпочел възрожденката. Хем патриархална, хем облечена а ла франга, но и привлекателно стеснителна. Възрожденка, дето “хем е свенлива, а такъв огън гори в очите и толкова съблазни крие”.
“Казал съм го и пак ще го кажа: в живота мъжът има две жени - съпругата и... всички останали!”, усмихва се под мустак актьорът. - “Аз държа преди всичко на характера на жената - на тази, с която живея, и другата - с която съм на сцената, даже и с оная, която ще заприказвам на улицата!”. Актьорът харесва крехки създания, миньончета, които носят обувки 35-и номер. Малките жени били като малките камъчета, дето обръщат колата, те са невероятни характери.
Когато е с приятен събеседник, актьорът не крие и малките си слабости - като например това, че обича да подарява шоколад, че обича да гледа червено вино в чаша и да го опитва на глътки, но не разчита на него. Аз съм мастикаджия. Обичам по-силни усещания, защото, за да усетя огънчето, трябва да изпия няколко литра. А това е количество, което тежи.
Човек пие, за да мръдне малко. Тогава е по-добре количеството да е малко, но да е силно питието, разсъждава актьорът, който на няколко пъти даде характерния си глас на телевизионни реклами. След неговото “Събрахме се!” ти идва да скочиш и да отидеш в първия хоремаг, да се видиш с приятели, да ударите по едно. И да одумвате младите, дето ви се чудят, че харесвате “старото” време.
“Тогава сме били млади и затова го обичаме, казва Васил Михайлов. - То вероятно е било отвратително, но ние тогава сме започнали да обичаме, създали сме си семейството, обикнали сме професията. Гладували сме, за да си създадем дом. А все пак това е най-важната част от живота ни.” Там, повече от 37 г. назад във времето, остана и разочароващият опит на големия актьор в политиката.
Помните ли, в 7-ото Велико народно събрание влязоха плеяда ярки творци - обичани от целия народ. После се разделиха по цветове и стана грозно. Васил Михайлов много скоро разбира, че не му е там мястото. Разбира, че е сбъркал, че не може да направи нищо за 53-те села, които са го избрали.
Подписва Конституцията, но престава да ходи в парламента.
Сега се ядосва, че се е оттеглил тихо, вместо да направи нещо, за да спре лъжата
Според актьора “Българската пролет не се състоя, а хората мълчат. Властта е жестоко нещо, както и парите. Трябва да имаш силата да ги понесеш. Депутатите ще започнат да работят, когато изравнят заплатите им със средната за страната. Само така ще насочат поглед и в хората, не само към себе си”. И продължава безпощадната си критика към тъжната действителност: “Абсурдите и в културата, и в политиката са от посредственост.
Тая демокрация я разбрахме криво. Още в началото сложихме начело хора ренегати, без убеждения и посоки. Доносниците още са на коня. По-страшни са от убиеца, защото убиецът те трепе и край, а доносникът те убива за цял живот! Това са ренегатите, хора, които не знаят накъде да водят народа и държавата. Водят натам, където плащат повече. И това ни закопава. И в този смисъл не може да се говори за морал, защото... посредствените хора естествено си избират посредствени водачи”.
87-годишният Васил Михайлов признава, че вече се е уморил да бъде исторически оптимист и да вярва на онези, които все казват, че ще се променим към добро. И великодушно разрешава единствено на верните си зрители да му кажат, когато му дойде времето - “Бай Василе, айде стига де!”.
Подготви Мариана ДОБРЕВА
