Виолета Радкова е свързала 46 години от живота си с Русенския театър като негов неотменен сценограф. Тази елегантна и женствена художничка, както я нарече Аксиния Джурова в словото си при откриване на последната й изложба “През годините” в галерия “Контрасти”, е не само вярна на своя град и професия, но е и душата на компанията от творци, които работят в Русе.
Голямата ни културоложка Аксиния Джурова каза за нея: “Картините й, интуитивни и чувствени, безспорно повлияни от сценографията, са не само реминисценции от привлекателната европейска архитектура на Русе или носталгични препратки, те са деликатно напомняне за онзи неразмагьосан свят на мечти, трепетни вълнения, нежни възпоменания, състояния на нега и съблазън, полузабравени в днешния разголен до бруталност свят.

Неслучайно тези своеобразни живописни видения на Виолета са облени от сценична светлина, подсилвайки усещането за ефирност”.

- Когато влизате в галерията на своите спомени, какви щастливи моменти пазите там със своите родители?

- И мама, и татко бяха прекрасни майстори-шивачи. Учили са занаята в Русе и Попово. И в двата града е имало много будно и интелигентно население. Баща ми Димитър обожаваше театъра, а мама Любка пееше прекрасно, докато шиеше на крачната машина - истинско съкровище по онова време.

През 40-те години на миналия век моят дядо работел в Германия и изпратил машината на семейството си. Днес и аз все още си шия на тази “Науман” и нищо й няма! Най ми е мило, че това е машината на майка ми. Баща ми понякога се изразяваше доста образно и казваше: “С иглата си съм изкопал един кладенец...” 

Двамата бяха изключително работливи, задружни и много се обичаха! 

Татко често й четеше на глас романите на Лев Толстой, докато мама тропосваше нещо на ръка. Още от 5-6-годишна майка ми ме оставяше да почиствам отвътре на ръка дрехите на клиентките, да правя дори илиците, да пришивам копчета, да ги гладя...

Дали сега това няма да мине за “експлоатация на детски труд”?!? Всяко лято трябваше да избродирам с различни бодове по една покривка или възглавничка и си признавам, че много ме бе яд, защото бързо се отегчавах. Днес съм й много благодарна, защото умея много неща и това ми помага при практическото прилагане на проектите ми за костюмите в театъра.

Извън професията си баща ми се занимаваше с театър и събираха читалищната трупа, където той бе и режисьор, и актьор, и бе поставял пиеси от Съмърсет Моъм, като “Калната топка”, “Царска милост” от Камен Зидаров. 

Татко бе много щастлив, когато се омъжих за актьора Иван Самоковлиев. За него актьорството беше една от най-висшите, измечтани професии! Но татко най си харесваше работата на моден дамски шивач.

С дъщеря си Ралица, “най-прекрасното същество в моя живот”
 
Когато го взимах от работа и вървяхме по главната улица, много се гордеех, че жените на града го поздравяваха. Миличкият, доста се отчая, като ми видя дипломата за средно образование от гимназия “Баба Тонка”. Помня, че ми каза: “Нищо няма да излезе от теб!!!”, а аз отговорих тихичко:

“А да видим пък, че ще излезе!”. И сега още, като влизам, вече 46 години, през служебния вход на театъра, срещу който бе модното ателие на баща ми, си му казвам наум: “Нали добре ми се получи, татко?”.

Истината бе, че аз въобще не учех, а само четях книги. Той купуваше всичко, което тогава излизаше, и имахме огромна библиотека! Точните науки никак не ги обичах. Любимият израз на мама: “Всяко зло - за добро!” ми помогна никога да не се отказвам и да не се отчайвам, когато не съм успяла.

Много съм научила от родителите си, много им дължа, защото винаги са ме подкрепяли. Единственият сериозен конфликт с родителите ми бе за това, че не исках да свиря на цигулка. Те много настояваха.

Исках пиано, но нямаха възможност да ми купят... Все пак свирих 12 години. След гимназията, като ме приеха да следвам Сценография в Художествената академия в София, първата ми работа беше да подаря цигулката на някого. 

- Разкажете повече за семейството си?

- Не ми се говори за първия ми прибързан и необмислен брак още като бях в четвърти курс студентка. Но е трябвало да се роди най-прекрасното и обично същество в живота ми - дъщеря ми Ралица. Истински Божи дар ми е тя - красива, талантлива художничка и прекрасен графичен дизайнер.

Моята Ралица стана нежна майка на две любвеобилни и умни момчета. Моите двама внука са Симеон, на 26 години, и Йоан, на 12 години, с които аз, тяхната баба, много се гордея.

Мъжът, с когото живеем вече 33 години в щастливо разбирателство, е актьорът Иван Самоковлиев


С мъжа й Иван Самоковлиев

Доведе го в Русенския театър големият режисьор и наш общ приятел Слави Шкаров и ние само след 10-ина дни се събрахме да живеем заедно! Пак прибързано, но този път улучихме десетката, защото той, освен много талантлив, стана най-обичният баща за детето ми - страхотен тандем са!

С блестящото си чувство за хумор направи от общия ни семеен живот едно тихо и приятно убежище, в което се вмъкваш като в топла ръкавица и в най-трудни моменти... Бог ни го прати него, за да ни направи щастливи! Твърдя, че при вторите бракове всеки е по-толерантен и търпелив и най-важното: разбрал е, че няма смисъл да се опитваш да променяш другия. Това убива любовта!

- За кои свои приятелства скърбите?

- Загубих много скъпи приятели в живота си, но и до днес си говоря наум с тях и все си ги питам - за това, за онова. Загубих три от най-близките си приятелки през годините.

Незабравимата актриса от “Мъжки времена” - Мариана Димитрова. Великолепната Маргарита Пуева - голям български скулптор със световна кариера. Артистичната секретарка на Русенската група на художниците - “строгата” Росица Захариева.

Няма ги Петър Попов и бай Борис Василев - учителите, които не само ме подготвиха професионално, но ме изградиха и като характер. Истински Учители! “Ти можеш”, “Мисли с четка в ръка”, “Не гледай другите”, “Имаш ли пари да си купиш четки и бои, значи имаш ВСИЧКО!”.

Научиха ме да не се сравнявам, да не участвам в конкурси, защото никога не са обективни и само те карат да се съмняваш във възможностите си. Помогнаха ми сама, постепенно, да открия собствения си стил на изразяване, който да е неповторим, САМО МОЙ! Днес се гордея, че всеки, видял мои картини, след това винаги ги открива сред много други... Открих Светлината.

- Затова ли винаги сюжетите в картините ви са сякаш плуващи, пронизани от нахлуваща светлина в акварелната им тоналност?

- Щом така ги виждате, значи съм успяла да “изтъча” светлината в тях. Така правя и сценографията. Любовта ми към литературата, театъра и музиката ме тласна към специалността “Сценография” в Художествената академия и... всичко си дойде на мястото!

Завърших през 1973 г. и с малката ми дъщеричка се върнахме в любимия Русе. Тогава директор на театъра беше Васил Попилиев, той ме назначи. По онова време Русенският театър беше в апогея си.

Там бяха силни, големи режисьори, като Слави Шкаров, Петър Александров, забравен днес, Красимир Спасов, Маргарита Младенова. 

А аз все още съм художник в театъра, който се намира в една от най-красивите сгради в България - прочутото Доходно здание! Всеки път изпитвам гордост, когато влизам в МОЯ ХРАМ, където още обитават духовете на големи артисти, режисьори и художници, на осветители, шивачи, железари, дърводелци и театърмайстори...

Едно безкрайно прераждащо се задружно семейство, което изпраща от сцената към зрителите си най-силната позитивна енергия, която е възможна в този нов век - забил глава в компютрите и мобилните си телефони.

- Какво споделяте за младите хора днес?

- Обичам будните млади хора, които не са заразени от чалгата, смартфоните и силикона. Тези, които влизат вечер през прага на театъра - с респект и уважение - и като зрители, и като актьори и режисьори. Щастлива съм, когато работя с тях по поредната си постановка - дано и аз им давам нещо...

С Камен Донев направихме няколко неща и бе празник за Душата ми! Голяма радост е младата ни, талантлива актьорска трупа - те живеят трудно, пътуват непрекъснато, заплащането е скромно за неистовия им труд и висока интелигентност, но любовта им към сцената ги спасява, за да ни спасяват и пречистват всяка вечер нас - уморените, обезверените, всичко виделите... Бъдете, милички!

Савка ЧОЛАКОВА
/вестник "Над 55"/