Йордан Славейков е роден на 2 септември 1976 г. във Враца. Завършва театрална режисура в НАТФИЗ през 2006 г. в класа на професор Крикор Азарян. Специализира актьорство в Москва в Международното лятно театрално училище през 2008 г. Съавтор е, заедно с Димитър Касабов, на пиесата “Паякът”.

Монодрамата му “Виктория” е преведена на украински, сръбски, македонски, руски и английски език. Създава, пише текста и режисира документалната постановка “Ембриони” в Младежкия театър “Николай Бинев”. Има две книги, издадени от ИК “Жанет 45” - “Последна стъпка”, роман, (2016 г.) и “Празнично семейство”, сборник разкази (2022 г.).

 

Има един стар филм - “Човекът оркестър” с Луи дьо Фюнес. Йордан бих нарекла “Човекът театър и литература в едно”. Същински Луи дьо Фюнес. Очите му едни такива игриви. Наблюдателни. Преценяват видяното с идеята да го опишат, режисират и изиграят едновременно. 

Първата ни среща беше буквално скандална. Не помня за какво, но си разменихме остри реплики. Беше изнервящ момент. Той раздаваше автографи по време на петия фестивал на българската книга в Брюксел. По програма това време винаги е оскъдно ограничено. Аз се опитвах да получа автограф с предимството на доброволец към фестивала. Някак между другите ми задължения. Защото и моето време винаги е оскъдно ограничено. И се “сдъвкахме” набързо. Получих подобаващ автограф. И затърчах по задачки. После ми стана съвестно. 

Момчето дошло чак от другия край на континента, пък аз нямам време за него Затова си изпросих интервю.

- Кое е първичното при вас - любовта към театъра или към писането?

- Едната любов захранва другата, така да се каже. Театърът е първата ми, голямата ми любов, но не е единствената. Имам нужда от думи, за да опиша другите си любови, разочарованията си, надеждите и копнежите. И тогава на помощ идва литературата. Театърът е изкуство, което е ограничено във времето и пространството, то е тук и сега. И в това има голяма притегателна сила: да се отдадеш на мига. Но спектакълът “умира”, завесите се спускат. И затова, може би, Гьоте е възкликнал “О, миг, поспри!”. А написаното слово остава.

- Симбиозата между различните таланти ощетява ли творчеството или го обогатява? Представяте си как ще изиграете това, което пишете, или пък, докато режисирате, искате да пренапишете текста?

- Талантливите хора са рядка порода, най-рядка от всички. Не се лаская да мисля, че съм от тях. Театърът и литературата не си пречат, не пречат и на мен самия. Случва се да си представя как ще изиграя това, което пиша, и да съкращавам текст, и да дописвам. Случва се и никак да не харесам това, което пиша/режисирам. Тогава започвам отначало.

- “Последна стъпка” звучи като фатален край. И тази детска ръка на корицата... е много гротескна. Лично мен, като гражданин на Антверпен, от заглавието й от корицата ме побиват тръпки. (За незапознатите ще добавя, че символ на нашия град е отсечена ръка. Според някои легенди детска, според други - великанска. Това не е съществено. Важно е, че е отсечена.) Кое е фатално и трагично в романа?

- По въпроса с асоциациите може да се напише цял отделен труд. И сигурно някой някъде го е написал. Детската ръка на корицата, по мое мнение, е обратното на гротескна, и разбира се - не е отсечена. Всъщност жестът на ръката е цитат на църковния жест, с който се дава прошка. Фатално и трагично са много ярки, много мощни определения. Не знам дали мога докрай да ги съотнеса към романа си. При всички положения фатално и трагично е, когато нараняваме или сме наранени от хората, които най-много обичаме. Това е и една от темите в романа.

- Какво е за Йордан “празнично семейство” - семейство само за празници, семейство, което винаги празнува или ...? Ще успее ли читателят да открие това в едноименния ви сборник от разкази? 

- “Празнично семейство” за мен са всички онези хора, които не са част от кръвното ми семейство - всички, с които животът ме е срещнал, не сме се разминали, успели сме нещо да си кажем, да се докоснем до същността на другия, а не до привидността му. 

Голямата ми мечта е читателите ми да станат моето лично празнично семейство
В творчеството си съм безкрайно честен, дори и когато си измислям, няма по-лично нещо от честността!

- Брюксел и неговите българи! Какви са вашите впечатления от тях? Различни ли са читателите в чужбина?

- Най-непосредствени са впечатленията ми от фестивала, организацията и хората, които стоят зад цялото това събитие: топли, сърдечни, четящи хора. Хора с отношение към културата. Благодаря от сърце! Почувствах се у дома, искам да се върна пак. Гостуването ми в Брюксел беше и моята първа среща с читатели извън страната. Не мога да сравнявам.

- Бъдещето с какво ще го запълните?

- През летните месеци гледам да не излизам много от форма, така че: четене, писане, гледане на филми и задължителна среща с морето. То ме зарежда, снема от мен напрежение.

- Пожелайте нещо на читателите на “Над 55”.

- Да са здрави, да се наслаждават на живота, ако не им харесва - да го променят, да не се оплакват. И да вярват в чудеса. Защото е казано: “вярата предхожда чудото!”.

Даниела ВЕЛИКОВА, Брюксел