Когато хората влизаха в подлеза, биваха изненадвани от нежната музика, която огласяше подземното пространство. Оглеждаха се, за да открият източника, и погледът им спираше на слабата фигура, попрегърбена от грижите на житейската си безизходица. Някои го поглеждаха плахо, хвърляха по някоя монета, по-рядко левчета, други, смутени от толкова музикална красота, бързаха да го отминат, сякаш не са го забелязали, но преди да излязат от подлеза, позабавяха крачки да чуят още мъничко от нежната красива мелодия. 

Е, някои, които просто бързаха за работа, минаваха разстоянието със завидно темпо, облечени в делови вид. 

Минутки след него идваше то - дребно, свито момиче с големи очи и високо чело, облечено с изтъркани дънки и късо палтенце, което ставаше за всеки сезон, без горещите дни на лятото. То поставяше кошницата си с подредените вътре току-що набрани цветя, оформени в красиви малки букетчета, разгъваше столчето и сядаше кротко и без да прави повече движения, се заслушваше в цигуларя отсреща. Постепенно се увличаше от музиката, подпряло глава с две ръце, притихнала и заслушана. От време на време той я зърваше между забързаните сенки на минувачите - виждаше я такава дребна и свита, почти застинала. 

Питаше се дали си подремва, или си мечтае, или си мисли за свои неща

От външния й вид и неподвижната й фигура не разбираше какво преживява. Не беше сигурен, че слуша неговата музика, но веднъж големите й мечтателни очи се впериха право в лицето му и останаха там. Дали от мъждивата светлина, но погледът й му се стори замечтан и унесен от внушението на музиката му. Щом свършваше репертоара си, той се застягаше да си върви. Момичето грабваше полупълната или полупразната, според случая, кошница с цветя и преди да си тръгне в обратната на неговата посока, се приближаваше към него и му подаваше най-веселото и пъстро букетче, което сякаш цял ден бе пазило за него

После бързо се обръщаше и почти затичваше в своята посока. На следващата вечер, когато каменното корито отново пресъхна и се смълча, мъжът повдигна цигулката си, чукна с пръст по нея, вдигна лъка с широк жест, за да привлече вниманието на момичето, и само с устни й прошепна: “Това е за теб!”. И засвири... Свиреше с притворени, унесени в полусън очи, музиката се изливаше на вълни и заливаше цялото пространство около тях.

Звуците се усилваха и удължаваха още повече от отличната акустика на това сякаш мистично пространство, в този тунел на човешкия забързан кръстосан бяг. Музиката на високия слаб музикант се изливаше дълбока, страстна и затрогваща. Под спуснатите му клепачи той повече предполагаше и затова почти усещаше погледа на момичето и поглъщаше жадно искрите, които му изпращаха очите й, облъчен от светлите лъчи на разширените й зеници. Момичето онемя от изненада и замръзна още повече.

Те никога не се заприказваха. Останали всеки в своя край на подлеза, всеки правеше това, за което беше тук и което бяха сякаш обречени да вършат. Мъжът свиреше и свиреше. И поглеждайки дълго към нея, сякаш й отправяше неизказаните си думи: “Какво ли мога да ти предложа, мъничка моя?” - си мислеше той, привел наляво глава над своята стара цигулка. - “Аз имам само тази цигулка и музиката. И една стара майка у дома, която ме чака, за да й приготвя неизменния билков чай.

Приятелите ме потупват насърчително и ми казват, че имам необикновена техника на свирене, лека и ефирна като самата музика. Казват ми, че все още има време да успея и да се надявам на това. Музиката е моят кръст и аз си го нося примирен. Влача съдбата си в този тъмен калъф, където белеят няколко монети, оскъдни следи от чуждата милост. С тях ли да те храня, мъничка моя, спяща моя красавице?!”.

“А аз какво да ти дам, мили мой цигуларю? 

Сърцето ме боли за теб, но не знам дали това е любовта  

Животът тепърва ще ме учи, но ти дали ще имаш търпението, докато разбера какво искам от света. И какво да давам на другите, освен тези нежни цветя в кошничката ми. Вечер се прибирам при своята далечна роднина, която ме е осиновила, една стара леля, при която живея. Нямам други близки и роднини. Двете живеем като забравени от света, бедни души.

И се топлим с грижите си една към друга. Повече аз се грижа за нея. Тя е много стара и болна жена. Вчера ме чакаше в коридора, седнала на стол, гладна и измръзнала без топлина. Оплака ми се, че цял ден треперила, едва ме дочакала да се върна. Трябваше бързо да приготвя нещо за хапване, да й помогна с надежда да се стопли. Това е моят свят, цигуларю мой! В него едва ли и ти би се чувствал щастлив. Затова най-добре е повече да не се видим

Но аз ще те помня. От тебе разбрах, че за любов не се крещи и даже не се говори много, не се шепне дори. Любовта се излъчва с поглед, с движение, с музика, с изпитана болка и страдание. Който я има. Ти ми даде този урок, няма да го забравя. Исках само да целуна пръстите ти, за да усетя вълшебството, което те правят. Позволи ми само това, моя първа, невероятна и несподелена любов!”. Така се сбогуваше мислено с музиканта момичето, но той не разбра посланието й за сбогом.

На другия ден момичето не дойде. Мъжът дълго я чака и тревожно потъваше в своите загрижени за нея мисли. Свиреше пиеса след пиеса, етюд след етюд, а после, уморен от чакане, отпускаше ръце, за да си почине. А ръцете му като прекършени крила увисваха край дългото му сухо тяло, изоставено и тъжно в неговата клета орис.

Но после изведнъж оживяваше, повдигаше ръце, издигаше нагоре цигулката си, като пиедестал на своята неродена любов, плъзваше лъка по струните, за да извлече поредната мелодия, и постепенно се увличаше в нейния ритъм, изразявайки своето ново повествование към хората. Разказвайки със звуци и музикални чувства за неродената си любов. Този път я чака много повече часове, отколкото обикновено оставаше в подлеза. Тунелът го наблюдаваше тих и помръкнал като концертна зала без публика.

Мъжът стърчеше сам и самотен на своето място и изплакваше с цигулката своята угаснала надежда за любов

Свиреше романс за двама, реквием за една неродена любов. Когато свърши, чу, че някой изръкопляска. Отвори очи, които през цялото време унесено бе притворил, и видя момче и момиче, прегърнати и заслушани в откровенията на цигулката и на неговата душа. Бяха някакви непознати, които се прибираха отнякъде или отиваха, може би, в гърмяща наблизо дискотека.

Там, откъм стената, където обикновено седеше момичето, те го гледаха, спрели, покорени от звуците - затрогващи, чисти, искрени, светли и нежни откровения. Те стояха на мястото, където обикновено сядаше онази девойка - цветарката, на същото това място сега имаше цвете. То искреше в нежни червени тонове, паднало предишната вечер от кошничката й, забравено, увехнало и самотно. 

Дора НИКОЛОВА

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук