В тези жарки олимпийски дни всички пътища водят към Париж!

Препрочитайки издадените мемоари на Павел Писарев, журналист, писател и два пъти директор на радиото и телевизията преди и след 1989 г., си припомних любопитни детайли от официалното посещение на Тодор Живков в Париж през октомври 1966 г.

Тогава Тато е само министър-председател на НРБ, а Писарев е кореспондент на „Работническо дело“ във френската столица, пише "Телеграф".

Поканата идва от френския премиер Жорж Помпиду. В програмата влиза среща и обяд с президента на френската република, легендарния генерал Шарл дьо Гол.

Проекти

Българската страна предварително е информирана за сериозните проекти, които ще предложат френските домакини: международният трансграничен път Е-5 да продължи от Триест - Белград през София и Пловдив до Багдад, като на българска територия на всеки 100 км да се построят мотели, бензиностанции и кътове за отдих.

На България ще бъде предложен изгоден кредит от френска банка за закупуване на 30 самолета „Каравел“. Френските туристи ще станат 100 хил. годишно, като ще се построят туристически селища за тях.

В България ще се монтират автомобилите „Рено-8“ и „Алпин“ - и всичко това с френски кредити.

Резултатът от тези идейни проекти е само построяването на завода в Пловдив за сглобяване на „Рено 8“, „Рено 10“ и спортния модел „Рено Алпин“, както и изграждането на черноморското селище за френски туристи Русалка.

Обяд

В книгата си „Подир изгубеното време“ Писарев разказва за официалната среща и последвалия обяд на Тато с легендарния френски генерал в присъствието само на съпругите им и двамата преводачи. След много години Нино Нинов, преводачът от наша страна, възпроизвежда по памет думите на генерал Шарл дьо Гол:

„Г-н Живков, по време на Втората световна война и след нея към България и българския народ Русия не се съобрази с историческите права на българския народ след разпокъсването на България в миналото и стигането до Ньойския договор.

Имам предвид въпроса за Вардарска Македония; имам предвид цяла Добруджа, не само Южна Добруджа, която вие получихте. Тогава с вас се постъпи сурово и несправедливо. А ние не можахме да ви помогнем. Бяхме слаби, сами се борехме за нашето освобождение и национална независимост.“.

Тодор Живков дипломатично му отговаря, че по принцип е съгласен с думите на президента, но България винаги е имала трудности в определяне на своята съдба.

„А Вие можете ли да си представите, г-н Живков, как се управлява една държава, в която има над 400 асортимента сирене?“ - отговаря му легендарният френски генерал.

На последвалия обяд в още по-неформална обстановка Дьо Гол пита колко българи има в Беломорието. Живков му отговаря, че не повече от 15 на сто са българи, а останалите са гърци, затова България няма каквито и да било териториални претенции към съседна Гърция.

Тогава в разговора се намесва д-р Мара Малеева: „Българите са намалели, но това са български земи“. Тодор Живков се опитва да тушира думите на жена си: „Г-н Де Гол, не отдавайте значение на това, което каза моята съпруга. Тя е националистка“.

Дьо Гол отвръща сериозно: „Аз разбрах това и мисля, че тя е права“. В края на обяда той възкликва: „Каква малка държава, а какъв ловък и хитър държавник имат!“. Преводачът Нино Нинов на секундата превежда: „Каква малка държава, а какъв голям държавник!“.

Ръкостискане

В навечерието на новата 1967 г. в посолството се получава покана посланикът на България в Париж проф. Владимир Топенчаров да посети Елисейския дворец за традиционната среща на френския президент Шарл дьо Гол с чуждестранните дипломати.

Писарев описва колоритно срещата и ръкуването на президента с българския посланик: „Дьо Гол влезе, покатери се както винаги на един висок стол като трон и изгледа високомерно и презрително присъстващата дипломатическа сган.

Дьо Гол имаше самочувствието, че е символ на историята и се държеше така, внушаваше на хората това убеждение и те го приемаха...“.

Идва ред и за ръкостискане и поздравления с българския посланик. Писарев чува как шефът на протокола подава „жокер“ на генерала - това е посланикът на България проф. Топенчаров, президентът Живков скоро беше на посещение в Париж...

Дьо Гол подава ръка и усмихнат произнася трудно името на българина: „Ааа, г-н посланик Топенчаров, как сте? Какви прекрасни мустаци имате! Много поздрави на президента Живков...“.

Нашият амбасадор също се усмихва и пита: „Ще дойдете ли в България през тази година?“ Ако генералът каже „да“ - ще излъже, защото през 1967 г. няма планирано пътуване на френския президент в България. Ако отговори с „не“ - може да се приеме като обида на България.

„Генералът се облещи, започна да маха с ръце и издаде някакви неясни звуци: „Амииии, ееее...“ и премина към следващия посланик!“- пише Писарев.

Подарък

В другата си мемоарна книга „Такива ги запомних“ Павел Писарев свидетелства от първо лице за друг любопитен факт: „...Тодор Живков си замина, но в двора на посолството остана чисто ново „Рено 11“ - кабрио, подарък от заводите „Рено“, които посети.

След една седмица шофьорът на посолството започва да се стяга, за да закара колата в София, но тръгва слух, че си вадил виза и за Испания. „Ще се разхожда, не го е срам“, негодуват служителите в посолството и поискаха да му се разгледа партийното положение.

Свикано е събрание, но посланикът Владимир Топенчаров не слиза от кабинета си в залата. Тогава Писарев отива при него: „Няма ли да идвате на събранието, др. Топенчаров?“. „Писарев, аз ви намекнах, но вие не ме разбрахте.

Не трябва да правите никакво събрание, шофьорът ще закара колата в Испания като подарък за царя - за Симеончо. Другарят Живков нареди така, защото той ни помага, не само че не говори против България, ами урежда отношенията с иранския шах Мохамед Реза Пахлави“.

Небето да беше паднало, по-малко щях да се стресна. Какво нещо е голямата политика!“ - разказва Писарев.

И така личният подарък на Тодор Живков достига до младия Симеон Кобургготски и булката му доня Маргарита Гомес-Асебо. Предадени са и благодарностите на Тато за усилията, които младият Кобург полага за издигане авторитета на България.

Булгаррено

Още в края на 1966 година към военните заводи е създадено ДСО „Металхим“. В Пловдив се изгражда завод за сглобяване на автомобилите „Рено 8“, „Рено 10“ и спортния модел „Рено Алпин“. Заводът „Булгаррено“ работи до 1970 г., като са произведени около 4000 автомобила „Булгаррено 8 и 10“.

Първите са предложени на нашия пазар през февруари 1967 г. при цена 6100 лева за „Булгаррено 8” и 6800 лева за „Булгаррено 10“.

В началото на 1970 г. производството внезапно е прекратено. Руснаците закупуват лиценз на „ФИАТ 124“ и решават, че първата страна, в която ще изнасят „Жигули“, е България, а „Булгаррено“ им пречи. Така е закрит заводът в Пловдив. Румънците веднага вземат лиценза и продължават с „Дачия“, т.е. „Рено 12“ и „Рено 14“.