Зденка Тодорова е известна правозащитничка, журналистка и писателка от Западните покрайнини. Родена е в град Цариброд, където завършва образованието си на майчин български език. Завършва българска филология във Филологическия факултет в Белград, работи като журналист и преводач в списание “Мост” в Ниш. През 1990 г. е сред учредителите на Демократичния съюз на българите в Югославия (ДСБЮ), а през 1997 г. създава първата правозащитна организация в Западните покрайнини - Хелзинкски комитет за защита правата и свободите на българите в Югославия.
Автор е на осем книги, два документални филма за Цариброд и на стотици статии, касаещи правата на българите в Сърбия. Има над 100 авторски предавания по ТВ СКАТ за българите в Западните покрайнини. В момента подготвя за печат поредната си книга “Към Цариброд и за него”.

- Какво ново при Зденка Тодорова?

- Новото е, че написах и подготвих за печат новата си книга, която трябваше да излезе до края на тази година, но случващото се с Ковид епидемията и създалата се неблагоприятна епидемиологична обстановка ме накара да се вслушам в моя вътрешен глас и да отложа издаването й за началото на следващата година. 

- На каква тема е новата ти книга?

- Това е историко-публицистична книга, една ненаписана история за Цариброд, един български град, даден по силата на Ньойския договор преди 101 години на друга държава, тогава Сърбо-Хърватско-Словенското кралство, от което днес е останала само Сърбия. В него навремето Алеко Константинов довел първата група български туристи, стотина души на брой, и ги завел до Погановския манастир и ждрелото на река Ерма. И написал един от най-хубавите си пътеписи “Какво? Швейцария ли?”. По време на Сръбско-българската война през 1885 г. в Цариброд идва и Иван Вазов. И пише за военните действия при Нешково над Цариброд.

През 1905 г. посещава Погановския манастир и призовава българите от страниците на едноименния си пътепис “Идете, идете на Погановския манастир!”. Освен Вазов и Алеко, в Цариброд са идвали (а някои са работили в него) Константин Константинов, Георги Машев, Петър Димков, капелмайстор Тодор Наумов. В Цариброд на два пъти е идвал и Учителя Петър Дънов. За Цариброд е писал също и пребивавал в него журналистът и издател на вестник “Български Западъ” Каран Дончев. За тези велики българи пиша в новата си книга “Към Цариброд и за него”. 

- Повлия ли ти цялата тази ситуация с Ковид-19?

- Няма как да не е повлияла. Отложих за неопределено време всички прояви, свързани с последната ми книга - “Посланията на оброчищата”, не мога да продължавам с изследователската си дейност, свързана с оброчищата и заснемането на документален филм по книгата. Бяха отменени всички лектории на Кръг Слово към НЧ “Славянска беседа 1889”, чийто ръководител съм аз. Но най-зле ми се отрази все по-трудното отиване до Цариброд заради ограничителните мерки. Няма транспорт, няма влакове, няма автобуси. Няма никакви контакти между българите от едната и другата страна на границата! Иначе от болестта не се страхувам и не искам да мисля за нея, не искам да се паникьосвам, нито да слушам от сутрин до вечер новините за Ковид. Съобразявам се с предпазните мерки, но си имам своя философия по темата.
Зденка е до дядовия й оброк в село Бребевница

- Как те промениха оброчищата?

- Много ме промениха. Аз работя върху тази книга повече от тридесет години. Събирах информация за оброчищата в Западните покрайнини, Зайчарско, Пиротско, Трънско, Западна и Северозападна България от човек на човек, от село на село. Четях литература за този стародавен български обичай - излизане на оброк, в който са съчетани култът към слънцето и към природата, към родовата памет и предците ни.

Разговарях със столетници, търсех изоставени оброчища из горите и полята, снимах ги, после ги описвах в блокове и тетрадки, анализирах ги и си давах сметка, че ще бъде трудно поне един знак на старите каменоделци да разгадая. Но си струваше! Когато му дойде времето, книгата излезе! Беше добре посрещната, добре оценена, много търсена и това е най-важното за един автор. Книгата започвам със стихотворението “Гирлянда от камъни” от последната ми стихосбирка “Преродени души”. В него казвам:

 “Никой не разкри тайната 
на старите камъни,
нито кой ги е сложил тук,
нито кой ги е сложил там
под сянката на стария дъб,
на върха на острия хълм
към който не водят 
пътища”. 

- Това ли е тайната на оброчищата?

- Много са тайните на оброчищата. Навремето, като ученичка, написах есе за оброка в гумното на дядо ми, край който се събираше на Петковден целият Андасаров род. Похвалих се на баба, че съм получила отлична оценка и че един ден може би ще напиша книга за дядовия оброк. Тя ме загледа учудено, замълча и после ми каза: “Ще напишеш, ако ти се даде, ако не ти се даде, нищо нема да напишеш!”. Колко са били пророчески думите й! Оброкът е действащ, фамилията на дядо ми не го е изоставила до днес. Аз отидох през октомври да го закича с венец от прясно откъснати цветя в нашата градина.

И още нещо, дядо Есто Йотов, столетникът от царибродското село Пъртопопинци, по време на един разговор ми каза “Оброците са сила, сила голема!”. Понякога, без да искам, започвам в себе си да повтарям тези думи, които сякаш дядо Есто Йотов ми ги изпраща от някой невидим свят. Затова не ми остава време да мисля за Ковид. Болести и епидемии е имало, ще ги има и в бъдеще. Но паниката, стресът и страхът със сигурност ще оставят поражения върху много хора.

- Ти си една от забележителните фигури на нашето съвремие. Какво, според теб, ни пречи да изплуваме от посредствеността и безличието?

- Хората са се вторачили само в себе си и мислят само за собственото си оцеляване. Навремето българите са живеели задружно в големите си семейства и родове. Уважавал се е най-старият член на рода, всеки си е знаел мястото. Хората са оцелявали във войни, бедствия, епидемии, политически кризи. И не са се оплаквали. Днес всичко е индустрия и бездуховност. Предлагат ни се фалшиви новини, примитивизъм цари навсякъде, подменена е ценностната система.

Отвратена съм от алчността на хората, която ражда примитивизъм, агресия, нахалство и ограничено мислене с цел задоволяване единствено и само на собственото си его. 
Има, разбира се, и изключения и аз разчитам тъкмо на тези хора, които не се поддават на пошлостите на съвременното потребителско общество, за което парите са единствената ценност.

Мирослава ПАНАЙОТОВА