Говорим с кореспондентката на “Свободна Европа” Ели Юрукова, която навремето предаваше по три пъти дневно новини и репортажи от бивша Югославия - Белград, Босна, Хърватия и Косово. Беше юговойната. Има над хиляда кореспонденции за нашата преса от там. Била е очи в очи с бежанската вълна, с хуманитарната катастрофа на границата Косово - Македония.

Сега е пристигнала в София заради поетичната й книга “ИНСОМНИЯ”, издадена от изд. “Изток-Запад”.

- Ели, двайсет години са изминали от онова страшно време на юговойната... 

- Да не ви дава Господ да видите с очите си жестокостта на войната! Мен единствено поезията ме спасяваше по това време. След толкова много войни, премного истински, срам ме е да пиша стихове. Затова досега се въздържах да издам книгата си със стихове. 

(Бел. а.: Навремето Ели Юрукова бе сред най-добрите стихотворци, публикуващи в ученическия вестник “Средношколско знаме” и “Родна реч” - после и в Университета. Мислехме, че ще е сред бъдещите ни звезди, пишещи поезия. Още като студентка тя се омъжи в Белград и чухме за нея отново по време на юговойната.)

- Името ви нашумя точно по време на войната.

- Колкото и грозно и нечовешко да звучи, така беше. Аз като кореспондент на “Свободна Европа” имах проблеми с полицията, но когато Холбрук постави въпроса пред Милошевич, той махнал с ръка: Нека работи! 

Не ми е минавало и през ум да се откажа. Казвах си: Какво може да ми се случи повече?! 

Хора умираха край мен всеки ден

Човек в такива моменти придобива една особена смелост. Имах голяма свобода като кореспондент на “Свободна Европа”. Не съм имала цензура нито ден. А днес? Дори в социалните мрежи могат да ти премахнат мнението.

- Белград бързо се възстанови след войната. 

- Какво значение има, след като никога няма да се изтрият картините на войната от ума на хората. Колко години са изминали, а пред очите ми не изчезва и не изчезва ужасът. Изпадам често в депресии.

- Как се преживява война?

- Не се преживява. Остава завинаги. Няма победители и победени. Всички са жертви. Чудя се с какво спокойствие тук политици се нахъсват за война. Ама те няма да отидат на фронта, нито синовете им, нали?! И дори не са виждали война през целия си живот. Защото днес даже старото поколение в Европа не знае какво е война. Четвърто поколение не знае, 

Европа не знае какво е война, а това е огромна привилегия

След войната сърбите се оправиха по-бързо, отколкото българите в мирно време. Няма такава немотия като при сънародниците ми тук. Сърбите са по-дейни, по-непукисти. И категорично по-жизнерадостни. Ние, българите, сме по-притеснени, по-песимисти. Българинът ще каже: Няма да се оправим. А сърбинът: Как няма да се оправим?! Разликата е съществена. Помните по времето на соца Югославия бе за българите Запад. Сърбите никога няма да се оставят да бъдат на опашката.

Тук като пристигам, имам чувството, че ние сме се примирили с последното място в Европа. 

И даже не ни е срам, че се влачим на опашката

Аз никога не съм губила своята принадлежност към родината си, въпреки че повече години съм живяла в Сърбия, отколкото в България. Но и до днес не разбирам откъде идва тази примиреност да сме все последни в Европа, на опашката...

В онези години никой не вярваше, че може да има война. Мъжът ми Ванче, който беше капитан на кораб, смел човек, но и той смяташе, че всичко е част от политическа игра. Ще ви кажа за онзи страшен ден, когато бях на пресконференция на Ричард Холбрук, специалният американски пратеник, пристигнал за преговорите. Той излезе от кабинета на Милошевич и ние се хвърлихме към него. Всички питахме ще има ли военна интервенция. А той поспря и само каза: Нека Бог е с вас!

Това беше в 2 следобед. В 20 часа почнаха бомбите. Няма да забравя оттеглянето на руските войници от Босна и Косово. Голямо беше разочарованието между православните. Митът за Русия беше унищожен. Но днес Русия има шанс на Балканите.

По време на войната още с влизането ни като журналисти във Вуковар го разбрах - във войната няма победители

И едната, и другата страна са жертва. Във Вуковар беше минирано поле. Само главната улица бе разминирана. Движехме се с танк. Постоянно ни казваха да не се отклоняваме. Труповете на животни бяха навсякъде по пътя, издути... мъчителна картина. Само си повтаряш: Защо, защо?!

Вуковар беше сринат със земята. Нямаше и следа от хубавия град. Беше късна есен. Не може да ми излезе от главата гледката с малка къщичка, овъглена..., а на въжетата се веят надупчени почернели бебешки пеленки...

Огромна трагедия. 

Огромна, огромна, огромна!

При кървавата баня в Сараево на пазара Меркале бях там. Страшно, страшно. Ние по-добре знаехме убитите от статистиката. Тези неща не избледняват с времето.

По време на войната съм разговаряла с почти всички знакови имена: Зоран Джинджич, Радован Караджич - Аркан, генерал Ратко Младич, Алия Изетбегович. Говорех и с президенти, и с военнопрестъпници.

Журналистът трябва да чуе и двете страни

Изетбегович ми постави условие да прочета Корана. Направих го. Сръбският генерал Милан Гверо ми даде дума, че ако пусна интервюто, без да изрежат нищо от него, ще ми покаже Вуковар, когато югоармията го завземе. Избрал си беше петнайсетина журналисти от световни агенции, телевизии и вестници, за да видим какво е генералска дума.

- А после? После...

- Дадоха им пенсии на тези, които са воювали, и ги забравиха. И в Сърбия се прояви по същия начин виетнамският синдром, както при американските войници - затваряне, депресия, психичните травми не могат да се излекуват. Хората днес не искат да си спомнят войната. Спомнят си я само тези, дето са се напечелили, и звучи много отблъскващо, когато чуеш някой търговец да казва: Ама какви пари спечелих през юговойната. Другите отбягват тези разговори.

Имаше много нелегално оръжие, останало от юговойната. Това оръжие от Балканите върви на Запад. Предполага се, че е имало между 200 000 и 700 000 броя нелегално оръжие. Говори се, че редовно с него се снабдяват терористите. При нападенията в Париж се установи, че пушките са като тези от юговойната.

Тук почвата и храната са с вредни последици за здравето

Има много болни от рак както от войниците на НАТО, така и сред тукашните хора. Още 50 години ще се чувстват последиците. Особено в Косово. Огромната вълна от бежанци съсипа семейства, раздели мъжете хървати от жените им сръбкини, изпогубиха се деца. И днес още се търсят много семейства, останали без вест и връзка. Също както сега в Украйна. Няма добра война, това го знаят преживелите...

Мисля, че времето на военното пиянство е отминало. Само едно ще добавя - където и да съм днес, понеже обикалям в Хърватия, Босна, Косово, Сърбия, навсякъде има инвалиди от войната. И сред тези, които са воювали, и сред мирното население.

Савка ЧОЛАКОВА