Двама младежи лежат безпомощно на тротоар в центъра на Пловдив. Телата им са прегърбени в неестествени пози. Съзнанието им е някъде между реалността и химическата зависимост.
За това писа TrafficNews в събота. За едни това е поредната статия от все по-видимата нарковойна по улиците на града. За други – предупреждение за новите синтетични вещества, които все по-често превръщат млади хора в живи сенки.
Но истинската история започва едва след публикуването на материала – в коментарите в социалните мрежи. Там, където зад привидната анонимност, обществото свали маската си. Под публикацията се разигра своеобразен обществен експеримент. Без социолози, анкети и фокус групи. Само с няколко стотици коментара, десетки редове текст, написани от обикновени хора. И резултатът се оказа стряскащ.
Ако статията показва последиците от наркотиците, то коментарите показаха последиците от нещо друго – постепенното изчезване на състраданието.
„Да се тровят бе, те така или иначе стават опасни за обществото. Никой не му слагал насила в устата тази отрова“, пише една от коментиращите.
Друг читател е още по-категоричен: „Тъкмо светът ще се поразчисти! Защо ни занимавате с тези наркомани? Някой кара ли ги? НЕ! Само разходи за всички нас.“
Трети лаконично отсича: „Не ми е жал за такива индивиди.“
Тези реплики не са просто отделни мнения. Те са симптом. Симптом за дълбока промяна в начина, по който обществото възприема зависимостта. Допреди години наркозависимият беше възприеман като човек с проблем. Днес все по-често е възприеман като проблем сам по себе си.
Разликата изглежда малка, а всъщност е огромна.
Когато животът започне да се измерва в разходи
Особено показателна е друга линия в дискусията – темата за обществения ресурс. Според част от коментиращите държавата не трябва да отделя време и средства за хора, попаднали в подобно състояние.
„Защо се викат линейки и полиция? Защо се прави разход на този обществен ресурс? Линейка, която може да спаси човешки живот от инсулт примерно на някой читав човек, ще е заета да прави компания на друг избрал зависимостта.“
На пръв поглед това изглежда като прагматичен аргумент, но зад него стои един много опасен въпрос: Кой има право да бъде спасен?
Когато започнем да делим хората на „читави“ и „нечитави“, на достойни и недостойни за помощ, обществото навлиза на територия, от която трудно се връща. Защото линейката не пита дали пострадалият е добър човек.
Пожарната не пита дали собственикът на горящия дом е взимал правилни решения. Лекарят не пита дали пациентът заслужава лечението си. Това е фундаментът на цивилизацията. Човешкият живот има стойност дори когато човекът е сгрешил. Особено тогава.
От къде идва тази жестокост?
Би било лесно коментиращите да бъдат обявени за безчувствени хора. Но това би било повърхностен прочит. В много от репликите прозира друго чувство – натрупано разочарование, страх, гняв, безсилие. Един от читателите обяснява откровено:
„Такива хора ги защитаваш, мислиш им противоотрова да преживеят до следващата доза. Накрая идва, ограбва те теб или имуществото ти и го намразваш. Аз си спестих момента с грабежа. Просто си ги мразя.“
Тази позиция не е родена от теория. Тя е родена от убеждението, че държавата е загубила контрола. Когато институциите изглеждат безсилни срещу дилърите, когато наркоразпространението се вижда по квартали, паркове и училища, общественият гняв започва да търси лесна мишена. И почти винаги я намира в най-слабия. Не в човека, който продава. Не в човека, който печели, а в човека, който вече лежи на земята.
Другата България
Сред лавината от осъдителни мнения все пак се появиха и други гласове. Такива, които бяха шокирани не от новината, а от реакцията към нея.
„Не мога да повярвам колко примитивни, злобни и напълно лишени от чувство на емпатия хора има.“
Друг читател напомня:
„Хората имат нужда от помощ. Всеки заслужава шанс и протегната ръка.“
Трети предупреждава за нещо, което вероятно всички родители разбират:
Че между „нашето дете“ и „онези деца“ често има много по-малка дистанция, отколкото ни се иска да вярваме. Защото зависимостта рядко започва с намерение за самоунищожение. Понякога започва с любопитство. Понякога с натиск от средата. Понякога с желание за принадлежност. Понякога просто с една грешка.
Истинската диагноза
Случаят пред Гранда е много повече от поредната история за наркотиците. Той е своеобразна снимка на състоянието на обществото. От едната страна стоят хората, които са изгубили търпение и доверие в системата.
От другата – хората, които се страхуват, че заедно с доверието губим и човечността си. Може би и двете страни имат основания.
Но фактите остават – Под материала за двамата изпаднали младежи се разигра дебат, който не беше за наркотиците а за границите на състраданието. За това дали човекът заслужава помощ само когато е направил правилните избори.
И за това какво се случва с едно общество, когато започне да гледа на чуждото падение не с тревога, а със задоволство. Защото наркотиците могат да превърнат човека в сянка на самия него, но липсата на емпатия може да превърне в сянка цяла общност.
И ако има истински „зомби апокалипсис“, той вероятно не е на пловдивския тротоар. Той започва в момента, в който престанем да виждаме човека зад зависимостта и започнем да виждаме само проблема.
Сред най-често срещаните реакции не беше тревогата. Не беше въпросът откъде идва дрогата. Не беше и гневът към дилърите. Най-често срещаната реакция беше отказът от съчувствие.
