Едно младо момче и сестра му са преживяли един истински кошмар. Двамата са погребали майка си след месеци агония. В момента те се нуждаят от средства, за да продължат напред и преживеят един от най-паметните дни в живота на един човек – абитуриентския бал на момичето.
Ето и трогателния разказ на  Милен:

„Искам да разкажа тъжната история на моето семейство. Става дума за майка ми, която загуби най- тежката си битка, тази с коварната болест рак.

Аз съм на 24 години и имам по-малка сестра, която е абитуриентка тази година. От 2007 година нашите родители сa разделени заради неспирните пиянски скандали от страна на баща ми. Тогава бях едва в 7 клас . От тогава насам единствените хора, на които можехме да разчитаме със сестра ми, и които ни отгледаха, бяха нашата майка и нашата баба.

Аз завърших средното си образование и заминах за София, за да продължа да уча и да работя, тъй като майка ми се грижеше за по-малката ми сестра и нямаше да успява да издържа и двама ни. Успявахме да си помагаме, както аз на тях, така и те на мен . През 2014 година заминах да живея в Лондон. Установих се при един мой приятел. Исках да започна работа там, за да продължа да помагам на семейството си, в същото време не спрях да уча.

Края на 2015 година се прибрах в България, след като научих, че на майка ми е открит злокачествен тумор и поради лекарска немарливост, (без да се правят биопсия и каквито и да е изследвания) тя е оперирана и туморът отстранен. След изминаването на около месец след операцията започнаха болки в ръката. След обстойни изследвания се стигна до заключението, че трябва да се направи нова операция, с която да се премахне дясната лопатка, защото туморът изхожда от нея. Ден преди насрочената интервенция се изправихме пред една ужасяваща новина, изискваща трудно решение. .На последните изследвания докторите установиха, че трябва освен лопатката да се ампутира и ръката на майка ми, защото там има метастази. Психологическият удар беше голям за всички, най- вече за мама, но с общи усилия взехме животоспасяващото решение и тя бе успешно оперирана. Възстановяването беше бавно и болезнено, но постепенно тя се отърва от болезнените и безсънни нощи.

Последваха няколко месеца химиотерапия и домашно лечение, като ни крепеше мисълта, че най-лошо товече е минало. Майка ми постепенно свикна с факта, че е с една ръка, дори не искаше помощ, а се опитваше сама да се оправя. След всяка химиотерапия тя беше изтощена, но общото й състояние беше стабилно.

Лятото на 2016 година имахме няколко хубави случая, в които тя беше много енергична и, на които успя да се наслади като всеки нормален човек. Ходехме на изследвания почти всеки месец и всичко изглеждаше, че се е успокоило, но разбрахме, че това не е така...

Към края на октомври изведнъж започнаха отново някакви странни болки в левия й крак. Докторите казваха, че тя има други проблеми по гръбначния стълб и от там има прещипване на нерви, което рефлектира върху крака. Започна да пие обезболяващи, но болката растеше, а общото й състояние се влошаваше от ден на ден. Отново започнаха безсънни нощи изпълнени с болка...

В началото на 2017 година отидохме на последното й изследване, което показа множество метастази, като силните огнища бяха в крака, а на дясното слепоочие започваше формирането на нов тумор.

Майка ми се беше влошила толкова много, че едва издържаше изследванията. След последното тя поиска да си отиде на село при баба ни. И от този ден до края започнаха мъките. Болките бяха непоносими. Започнахме да й инжектираме морфин, първо по една ампула на ден, а след месец дозата беше достигнала по една ампула на всеки два часа.

Болестта беше безмилостна както към нея, така и към всички около нея. Въпреки мъките тя знаеше на къде се е запътила... и сякаш беше по силна от всички нас, като ни даваше кураж и ни подготвяше за страшния ден .Последните дни тя вече не беше на себе си, започна да има халюцинации и намали храненето до минимум .

Докато на първи април 2017 година тя не ни поднесе шегата, която ще помня цял живот….. Денят на шегата вече няма да е за мен ден на шегата, а ще бъде денят, в който ще отдам почит на паметта на моята майка.
Животът продължава… сега аз ще помагам на сестра ми и ще успокоявам нашата баба. Дано имам сили, както досега, и успея да накарам мама да се гордее, макар и като гледа отгоре.

Почивай в мир мамо,

Обичаме те !!!”

Както пише в писмото Милен има по-малка сестра, която завършва тази година. Момчето няма средства да организира едно от най-важните събития в живота на неговия най-скъп човек – абитуриентския й бал. Всеки, който иска да помогне, нека да го направи с превод към посочената по-долу сметка.

Нека бъдем хора...

Име: Милен Пламенов Димитров
IBAN: BG44 STSA9300 0016724232
BIC: STSABGSF