В България достъпната среда все още е рядкост. Повече намерение, но по-малко изпълнение. Без улици, транспорт и сгради, пригодени за хора с увреждания, няма достъп до здравни услуги, образование, равни права на труд и нормален живот.
Това означава изолация, дискриминация, се казва в статия на бившия български премиер Симеон Сакскобургготски, посветена на проблемите на хората с увреждания в статията "Защо отвръщаме глава от хората с увреждания?", публикувана на сайта на бившия министър-председател.
България има Закон за интеграция на хората с увреждания от 2005 г. В неговия чл. 4 е записано, че тя се осъществява чрез: медицинска и социална рехабилитация; образование и професионално обучение; трудова заетост; достъпна жизнена и архитектурна среда; социални услуги; социално-икономическа защита; достъпна информация.
Член 26 от Хартата за основните права на Европейския съюз гарантира правото на хората с увреждания да "се ползват от мерки, които осигуряват тяхната автономност, социалната и професионалната им интеграция и участието им в живота на общността".
Колкото и качествен да е обаче един закон, той губи смисъла си, ако доброто намерение в него е повече от доброто изпълнение. Ако отношението към хората с увреждания мине през ангажираността и сърцето на всеки един от нас, едва тогава може да се търси и обществен ефект.
От държавата зависи програмата за лични асистенти да бъде жизнена и пълноценна. В годините, откакто правителството на НДСВ създаде тази практика, тя доказа здравия си смисъл и като помощ за хората, които се нуждаят, и като работа за отпадналите от пазара на труда. Пречи ли нещо личен асистент да стане една от професиите, регламентирани в трудовото ни законодателство? Дали не малко безработни хора не биха станали лични асистенти, ако има ясен регламент и условия да си изкарват почтено хляба? Испания е добър пример в тази посока.
