Случаят край хижа „Петрохан“ отново поставя въпроса за защитата на децата в риск и показва колко опасни са спекулациите и неетичното медийно говорене. Според Благородна Макева не може да се правят категорични изводи без пълен достъп до доказателствата, но е ясно, че формалната грижа за децата крие сериозни рискове, пише Телеграф бг.
Разследването на подобни престъпления е изключително сложно и изисква изграждане и проверка на множество версии, експертизи и доказателства, особено когато има палеж и липсват живи свидетели. Установяването на мотива е едно от най-големите предизвикателства, тъй като се базира на логически анализ на съвкупността от данни и поведението на участниците. Макева подчертава и необходимостта от етично медийно отразяване и по-голяма обществена отговорност, за да се защитят жертвите и да се предотврати допълнителна травматизация.
- Г-жо Макева, случаят „Петрохан“ и намереното мъртво 15-годишно момче поставят за пореден път въпроса за децата в риск. От фактите, които са ясни до момента, може ли да се направи някакъв важен извод?
- Първо ми се иска да отбележа, че спекулациите и различните конспиративни теории по този случай преминаха границата за етично медийно отразяване и публично говорене, когато става въпрос за случаи, свързани с деца. Това, което наблюдаваме в момента, е еманация на комбинацията на недоверие в институциите и липсата на емпатия към жертвите и техните близки, заменени с коментари на всякакви знайни и незнайни експерти, които се изживяват като разследващи и съдници на всекиго и за всичко.
Чухме, че е имало данни за предхождащи сигнали за някои от децата, но като не съм запозната със самите документи от проверките, няма и как да направя обективна оценка дали институциите и възрастните, които е трябвало да се грижат за пострадалите деца, са предприели всички необходими мерки. Ако трябва да посоча един-единствен важен извод, е, че грижата за децата не може и не трябва да бъде формална.
Формалистичният подход сам по себе си крие рискове за детето. Като бивш заместник-директор на Главна дирекция „Национална полиция“ точно в ресора за разследване на престъпления съм се научила да не съдя и да не си правя заключения, без да съм запозната със събраните доказателства по конкретното наказателно производство в пълнота.
И макар и да бяха обявени редица факти както от разследващите органи, така и от прокуратурата, а и в Народното събрание при изслушването на представителите на различни институции, не смятам, че те са достатъчни, за да правим каквито и да е генерални изводи за конкретното разследване.
- Какви са ключовите въпроси, на които трябва да отговори едно разследване?
- Най-общо това са въпросите, свързани с извършеното престъпление, участието на различни лица в него, характерът и размерът на вредите, причинени с деянието, други обстоятелства от значение за отговорността на извършителите, включително и относно семейното и имущественото им положение, както и обстоятелствата, свързани с имущество или предмет или средство на престъплението и други, които трябва да бъдат отнети в полза на държавата.
Когато се разследва престъпление, се изграждат редица версии – и общи, и частни. Това, което виждаме, е, че като цяло обществото се фокусира около три: кой е извършителят на престъплението, как е извършено и защо.
Докато преподавам на бъдещи полицаи по дисциплината „Превенция и разкриване на престъпления“ в Академията на МВР, често им обяснявам, че версиите, които трябва да бъдат изградени и проверени, трябва да отговарят на редица важни въпроси: какво, кой, къде, кога, как, по какъв начин и защо.
За да се отговори на всеки от тези въпроси обаче се изграждат отделни версии. Събират се доказателства, чрез които се проверяват изградените версии. Това е един изключително дълъг процес и отговорите не се появяват с едно щракване на пръстите.
- Изясняването на мотива ли е най-голямото предизвикателство?
- При някои престъпления да. Ако говорим за конкретния случай, бих казала, че това е едно от най-големите предизвикателства пред разследващите. Защото нито едно от лицата, които са загинали при разследваните случаи, не е сред нас.
И самите разследващи нямат възможност да разпитат преките участници в разследваните престъпления, а трябва да изграждат версиите си относно субективната страна на престъпленията въз основа на други доказателства – по-точно да ги изграждат въз основа на логиката от съвкупността на доказателствата.
Тук от съществено значение ще са не само съдебномедицинските експертизи (механизъм на причиняване, сила, траектория, дистанция, посока, защитни рани, време за настъпване на смъртта и т.н.), но и експертизите, свързани с механизма на деянието, балистични, трасологични, видеотехнически, такива относно трафичните данни, пожаротехнически експертизи, съдебнопсихологически, а и събраните гласни доказателства от други лица и т.н.
Ще трябва да се събират доказателства и за поведението на лицата преди/след всяко едно отделно действие, свързано с разследваните случаи (дали има предварителна подготовка - набавяне на оръжие, планиране, избор на място/време, дали има заплахи, конфликти, предходно насилие, обсесивност, ревност, финансови мотиви и др.) и редица други.
И когато на едно местопроизшествие имаме и палеж – това допълнително усложнява процеса по събиране и проверка на доказателства. Защото и за възникналия пожар също следва да се изграждат отделни версии, свързани с установяването на обстоятелствата, които подлежат на доказване: кога и къде е възникнал пожарът, коя е причината за пожара, по какъв начин, кой е извършителят на палежа, колко лица са участвали, умишлено или непредпазливо е предизвикан пожарът, мотивът за палежа, брой и локализация на огнищата на пожара, нарушени ли са някакви противопожарни и строително-технически норми и от кого, предприети ли са действия за загасяване на пожара преди пристигането на пожарникарите и от кого, кои фактори са благоприятствали за извършването на палежа и разпространяването на пожара и др.
В случая няма да бъде ограничено само до това кой е пострадал физически и какви са нанесените щети. Това, което се опитвам да обясня, е, че в тези случаи разследващите органи са изправени пред изясняването на твърде много обстоятелства и факти, имащи значение за доказването. И палежът в хижата, както и атмосферните условия и на двете местопроизшествия също влияят на възможността за пълно и всестранно разследване.
- Какъв според вас е правилният подход при отразяването на случаи, при които се коментира темата за сексуални посегателства върху деца, за да не им се нанасят емоционални вреди и да се поставят в риск животът и здравето им?
- Наистина съм благодарна за този въпрос! В края на миналата година с ваша колежка, журналистката Боряна Райчева, заедно изнесохме лекции по темата за етичното отразяване на случаи с деца пред студентите и бъдещи журналисти и там говорихме за това, че медийното отразяване може да има дългосрочни последици: стигматизация, вторична виктимизация, нарушаване на правата на децата. И както се посочва и в Наръчника на УНИЦЕФ-България и Асоциацията на европейските журналисти, общественият интерес е нещо различно от правото да знаем всичко. Защото е необходимо да се търси баланс между прозрачност и защита на детето.
Социалните мрежи усилват риска за децата жертви както заради бързо разпространение на информацията, така и поради невъзможността за контрол, а не на последно място и заради трайната дигитална следа, която се оставя. Затова и информацията, която се предоставя пред обществото, а и нейният обем трябва да бъдат подчинени най-вече на защитата на най-добрия интерес на засегнатите деца. А когато говорим за деца - жертви на сексуални посегателства, основното е да се избягват въпроси, отношения или коментари, които са осъждащи и безчувствени и които излагат децата на опасност, унижение или такива, които реактивират болката от травматичните събития, които са преживели.
- Коя е възрастта, в която трябва да сме най-внимателни относно това под какви влияния попадат децата ни?
- Вероятно някой психолог би могъл да ви отговори по-прецизно. Моите наблюдения са основани на полицейската ми практика. Бих разделила рисковите възрастови периоди на два: 8–11 г. и 11–15 г. През първия период децата вече са достатъчно самостоятелни, но все още са твърде доверчиви, което ги прави лесно манипулируеми. Тогава те могат да бъдат подчинени от харизматичен възрастен или група лица. Но според мен по-рисковият период е ранният и средният пубертет – 11-15-годишна възраст.
Защото тогава потребността в децата от принадлежност към група става все по-силна, критичното им мислене още не е достатъчно развито и стабилно, импулсивността и емоционалността им са по-високи и точно в този период от възрастта им те са най-податливи на влиянието на връстници, интернет и авторитетни „външни“ фигури. А когато т.нар. значим възрастен за детето се окаже някой, който иска да го манипулира и подчини на свои собствени цели, децата стават и по-лесно жертва.
- Реалният или дигиталният свят крие повече опасности?
- Зависи от детето и средата му. И в двата свята рисковете са много и от различно естество и интензитет на въздействие. Някои рискове са по-лесни за контролиране и повлияване, а други – не. Децата имат достъп до интернет на все по-млада възраст чрез разнообразна гама от устройства. Те прекарват все повече и повече време в интернет, сърфират в социалните медии, играят онлайн игри и използват мобилни приложения.
Защото децата (особено тези над 12 години) остават по-дълго време сами и без надзор, докато родителите са на работа, а опасностите в мрежата са 24/7. Изследването „Децата в дигиталния свят“ на УНИЦЕФ“ например показва, че младите хора (15–24 години) са най-свързаната възрастова група. В световен мащаб 71% от тях са онлайн в сравнение с 48% от общото население.
И забележете - един на всеки трима интернет потребители в света е дете, т.е. под 18-годишна възраст. Използваните в момента информационни и компютърни технологии засилват значително традиционните опасности и създават нови форми на злоупотреба и експлоатация на деца, като направени „по поръчка“ материали, съдържащи сексуална злоупотреба с деца, самогенерирано съдържание (вкл. „секстинг“) и излъчване на живо на сексуална злоупотреба.
Съществуват редица рискове, свързани с контактите, когато детето участва в рискова комуникация, напр. с възрастен, търсещ неподходящ контакт или приканващ детето със сексуални цели; с лица, опитващи се да радикализират детето или да го убедят да участва в нездравословно или опасно поведение.
Можем съвсем убедено да твърдим, че децата са непропорционално засегнати от онлайн опасностите, вкл. от загуба на неприкосновеността на личния живот. Възрастните сме тези, които трябва да им покажем както красотата на реалния свят и живата комуникация, така и опасностите, дебнещи ги във виртуалния свят. Наша е отговорността да им помогнем да разберат рисковете и да минимизираме вероятните вреди.
- През призмата на вашия опит може ли да коментирате кога родители отказват медицинско освидетелстване на евентуални посегателства и с какви мотиви най-често правят този отказ?
- Тъй като ме питате за сексуалните посегателства над деца, е важно да очертаем какъв е профилът на извършителите на тези престъпления. Сексуалните насилници често са хора от близкото обкръжение на детето: баща, майка, доведен родител, друг роднина или професионално ангажирани с детето възрастни - напр. учител, възпитател или треньор, които използват позицията си на доверие.
Характерно в повечето случаи е, че злоупотребяват с доверие и власт, по-рядко с груба сила, като поведението им е планирано и контролирано. Ако родителите на детето не са насилниците, може да има редица причини да се откаже освидетелстване на детето. Често дори не се сигнализира за случая. Сексуалните посегателства като цяло са едни от най-латентните престъпления. А когато става дума за деца жертви – едни от най-трудните за разследване и доказване престъпления.
Тъй като травмите, които се нанасят в крехка детска възраст, увреждат детето, един от мотивите на родител да откаже детето да бъде разпитвано и освидетелствано е, че то бива подлагано на сериозен риск от ревиктимизиране. Да не говорим за безобразното медийно говорене и разкриване на детайли от личния живот.
Покрай случаи, станали медийно известни в страната ни за сексуални посегателства над деца, видяхме колко незрели и лишени от емпатия и дори бих казала здрав разум бяха коментарите и в медийното пространство, а и в социалните мрежи. Съвсем наскоро гледах повторно един филм с участието на актрисата Мила Кунис, в който тя играе млада жена, която е изнасилена в тийнейджърска възраст.
Единственият, който не я съди за това, че на купон е употребила прекомерно количество алкохол и е била в безпомощно състояние, което ѝ е попречило да се защити и да отблъсне извършителите на изнасилването, бе един от учителите ѝ. Собствената ѝ майка не прие факта, че е изнасилена, а ѝ зададе въпроса „Такава дъщеря ли съм отгледала?“. Във филма училищното ръководство потули случая, а учителят, който застана на нейна страна, бе освободен.
Други две деца - жертви на тормоз от същите насилници, се превърнаха в убийци, вземайки в свои ръце правосъдието, застрелвайки насилниците. Монетата няма само едно лице. Не може и не трябва да караме децата да се чувстват виновни, че нещо ужасно им се е случило. А често възрастните го правят дори несъзнателно, отправяйки въпроса „Ти какво направи, за да стане това?“. По този начин се прехвърля вината за случилото се към жертвата.
- Има ли данни, че непълнолетни или малолетни, които се обучават в индивидуална или самостоятелна форма на обучение, се свързват с по-често с престъпления – като извършители или жертви?
- Въпросът е изключително важен, но не разполагам с информация от официални източници, за да мога да ви отговоря. Такова изследване за корелативни връзки би могло да бъде проведено от съответните държавни органи, които разполагат с информация - както за децата, които се обучават в посочените форми на обучение, така и за децата – пострадали или извършители на престъпление. И когато тези данни бъдат засечени при двумерно/тримерно разпределение, да се установи или отхвърли подобна зависимост.
Такова изследване обаче трябва да отчита и конкретните индивидуални особености на всеки случай. През призмата на моя професионален опит бих могла единствено да посоча, че в определени случаи, когато децата загубят своята социална среда и бъдат отделени от своите връстници и семейство, те са по-лесно внушаеми. И оттам по-лесно биват манипулирани и въвличани в дейности, които са вредни за тяхното физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие.
- Какво ниво достигна сътрудничеството между институциите по отношение на домашното насилие и може ли да отчетем напредък в сравнение със ситуацията преди 10 години например?
- Това е отделна и доста широка тема. Ако трябва да посоча съвсем накратко дали може да се отчете напредък – да, може. Защото през последната една година най-накрая - благодарение на активното застъпничество на министъра на правосъдието Георги Георгиев, 20 години след обнародването на Закона за защита от домашното насилие, от Министерския съвет бе приет и Координационен механизъм за помощ и подкрепа на пострадали от домашно насилие.
А обединяването на усилията на държавната, местната власт и неправителствения сектор е ключово за превенцията и защитата от домашно насилие, защото нито една институция самостоятелно не би се справила с този проблем. Както и при разследването на престъпление защитата от домашно насилие е като пъзел и едно парченце да липсва тя не е пълна.
И още много има какво да се желае, за да бъде пълен пъзелът на защитата. Мое лично вярване е, че е изключително необходимо да се работи върху промяната на нагласите в обществото. Защото, ако голяма част от обществото продължи да вярва, че това е личен проблем, няма как да се постигне и значима промяна.
Коя е Благородна Макева:
- Бивш заместник-директор на Главна дирекция "Национална полиция"
- Преподавател в Академията на МВР
- Консултант на УНИЦЕФ-България
- Автор на Политиката за закрила на детето на БЧК
