Бургаският пътешественик Питона обиколи Иран на две гуми (СНИМКИ)

Вижте неговият пътепис в снимки:

Видях се с време и усетих желание да напиша някой ред за нашето пътуване до Иран. Kазвам нашето, защото тръгнахме два мотора, който не знае, по-натаък ще разбере. Аз със Ямаха (XVS 1100) и Васко s Хонда Варадеро 1000. Така си пътувме ние от 4 години. То не беше Египет, Италия, Австрия, Хърватия, дето се вика знаем си кътните зъби. Тръгнахме от Бургас в 10.00ч, вместо определения час 9.00. Бяхме решили да караме поне до Анкара. Разбрахме се Турция да я минем на тъгъдък. Единственото място, на което трябваше да обърнем внимание, беше Немрут. Но уви, след всичките планове, не знехме, че този ден е голямото футболно дерби, възлов мач за титлата Галатасарай-Фенербахче (голям пропуск). Четири часа минавахме Истамбул. В крайна сметка на смрачаване стигнахме Болу. Качихме се над града в планината да преспим. А там ,все едно сме на Алпийски курорт. Алпийски писти всичките хотели пълни със ски и сноубордове и дори на високото се виждаше сняг.

Сега е времето да поясня със голямо съжаление, че почти нямам снимки от Турция, защото по-късно в Иран ми изчезна лаптопа с картата от Турция в него. Само снимките, които съм качвал по пътя. Във Васко имаше малко снимки и клипове от камерата, но забравих да ги взема, а сега той пътува за Мароко.

На следващия ден точката беше Малатия, 880 км. Тръгнахме към 8.00 ч.Времето беше идеално, след Анкара излязохме от магистралата и започнаха ремонтите по пътя. Няколко дълги участъци карахме по черно, времето взе да се разваля, но бяхме добре. Във Кайзери вече небето се отвори и заваля порой. Скрихме се в една бензиностанция и почакахме да намалее. Задължително комшиите изкараха чая и така един час. Тръгнахме и след около 20 км.след Каизери нямаше и капка паднала. Навлязохме в каньон, завои, ремонти, черно по 5-6км. На 40км. преди Малатия режеха скалите около пътя (последствие видях) на прав хубав, асфалтиран път, нагорнище, Васко беше пред мен на 20м. със скорост около 100км.ч. и в един момент го видях да се олюлява и да скача от мотора. Докато го гледах се озовах и аз на асфалта суркайки се от едната и от другата страна без да се отделя от мотора и така около 40м. Наискочиха работници и местни, помогнаха ми да сляза от мотора и гледам, около Васката - 15 човека. Крещят, отивам, той лежи. Василе, ставай бе, той ми отговаря, че не му дават. Боли ли те нещо – не. Ставай тогава. Докато се суети, ме пита мотора как е. Не знам как да му го кажа - не става. Беше се забил в скалите отсреща, грозна картинка, цялото яйце, куфари, спойлери, всичко изпотрошено. Върнах се да разбера какво точно се случи. Докато режат скалите с водоабразивна машина се отделя една слузестожелирана течност и се стекла на пътя като вада, около 80 см. Напречно. На момента видях как една кола мина оттам и поднесе здравата. Веднага излезе една фадрома и започна да чисти пътя. Разкрещях им се, но знаейки вината си, ме гледаха безмълвно. Върнах се при Васил, беше на крака, бяха дошли линейка и въоръжена до зъби жандармерия. Никой незнаеше друг език. Хванах един жандарм  за ръката и го поведох да му обяснявам какво точно се е случило. Въпреки,ч е бяха го изчистили, пак бе хлъзгаво. Жандарма, видимо разбра всичко и започна да говори по телефона с някой. Аз отидох до Васил, вече видимо добре. От линейката го караха да подпише, че не иска медицинска помощ. Повечето разговори ги провеждахме по телефона с някакъв, който говореше английски. Казаха ни, че ще дойде пътна помощ да ни закара до Малатия и всички изчезнаха.

Моят мотор също не изглеждаше добре. Изкривено кормило, счупена ръкохватка на съединителя, степенките за краката бяха огънати до рамата, изкривен ролбар, смачкани аспуси и още други дребни неща. А двамата бяхме като клошари. Екипите разкъсани, но без капка кръв, само натъртвания. Последствие разбрахме за две пукнати ребра на Васко.

Стъмни се, появи се и пътната помощ, натоварихме моторите с лебедката суркайки ги, грозна картинка, качихме се и потеглихме. Спряхме след няколко километра в поделението на жандармерията. Там излезе войника, с когото разговаряхме на английски по телефона, попита ни какво възнамеряваме да правим. Искахме да оставим моторите някъде и да преспим в хотел. Войника даде инструкции на шофьора и тръгнахме към Малатия.

Крайна точка за деня, достигнахме по най-гадния начин. Разтоварихме моторите в автокъщата на пътната помощ, настаниха ни в хотел в близост до моторите, хапнахме и легнахме. За мен знам, но със сигурност и двамата не мигнахме цяла нощ. Мислехме разни варианти да се върнем до България и да тръгнем с кола ,но всичко това изглеждаше много сложно. За мен бях решил, че ако намеря някой да ми пооправи мотора, ще продължа сам. На сутринта, отивайки към автокъщата видяхме, че зад хотела има голям мотосервиз с магазин. Казах на Васил какво съм намислил, учудено ме изгледа, но след малко колебание ме подкрепи.

Качих се на мотора, някак си неестествена ми беше стойката, трудно включих първа скорост (и скоростния лост се беше огънал), и яваж-яваж до сервиза. Наизкачаха всички и се заоглеждаха, дойде омбашията Али, огледа  и вика - ще го оправим. Тогава видяхме, че и семерингата, на десния кол беше изпуснала, но трябваше да чакам семеринги 2 дни  да пратят от някъде и се отказах. Запалиха оксижена и изправиха всички огънати детайли.

Вече знаех ,че ще продължа. А Васко организираше прибирането си. Купих си ново яке, турско, но се последствие се оказа много добро, вентилирано с доста джобове, само смених протекторите със скъсаното. Източихме бензина на Варадерото и в 5- 6 бутилки от кока-кола по 2л. ги превързах с ластици по мотора, страшна картинка. Това беше важен момент от самото пътуване, затова го описвам с подробности.

Васко тръгна с един пикап за Истамбул и аз останах сам. Трябваше да стигна до Немрут, а беше 16.00ч. След няколко обърквания по непроверени пътища, реших да мина по царския. Междувременно ме спряха полицаи да ме питат какви са тези бутилки по мотора. С усмивка се разбрахме и продължих. Пак започна да вали проливен дъжд, но вече нямаше време за спиране.

Беше ми някак странно, за първи път сам с мотора в чужбина, самотно, но ентусиазиран, че все пак приключението продължава.

Видях на хартиената карта, че има път през кюрдски села, който ми спестяваше 60км. и хванах от там, въпреки Гармина. Оказа се чисто нов асвалтиран път през планината, много красива панорама, готини завои, голям кеф.

В Немрут пристигнах на смрачаване. Първата къща в селцето се оказа хотелче, но затворено. След кратък разговор с комшиите пристигна някакъв младеж и ми отвори да се настаня. Последствие се настани и възрастна немска двойка с кола. Нощувката ми беше със закуска, но попитах и за вечеря, че бях гладен, а нямах неприкосновен запас. Всичко се уреди за 30 тл.

На сутринта – газ към върха. Между другото, от този ден нататък, всяка сутрин до края на това пътуване си задавах въпроса, какво ли ми е приготвила днес съдбата (върна ми го тъпкано, все хубави работи).

Немрут  се разглежда относително бързо, за час - два със снимките, които вече ги нямам. Мястото е доста интересно, заслужаваше си.
Върнах се в хотела, накачулих багажа и поех на изток. Бях решил за деня да стигна до Ван. Първо трябваше да се кача на ферибот през язовир Ататюрк, откъдето започва небезизвестната река Ефрат. Сега строят мост, но дотогава с фери. Имах хубави снимки от там, особенно една, на която заснех знак стоп показващ се от водата. На другия бряг се заприказвах с група швейцарци с четири мотора, обикаляха Турция. Минах през Диарбекирската пустиня (ужасна гледка) и тук - голям дъжд. Мотора ми започна да прекъсва, знаех че екстравагантния ми въздушен филтър бе взел вода, но нямаше къде да спра, за да се скрия. Прекъсвайки излязох от облака, филтъра изсъхна и продължих до небезизвестния град Батман.

След Батман пак започна силно да вали и спрях на една крайпътна постройка, която после разбрах, че е джамия, но без минаре. Ходжата ме посрещна с кока-кола в ръка и седнахме двамата на една маса с тиквено семе и зачоплихме, защото не можехме да се разбираме много-много. Не след дълго заприиждаха някакви хора и сядаха на масата. Заприказвахме се, колкото ръцете ни позволяваха. Разбраха, че пътувам за Иран и се учудваха. Питаха ме за религията, отговорих християнин и се започна. Говорихме си за Иса (Исус), за Мохамед. Ходжата ми обясни, че е хаджия (ходил в Мека) и аз му казах, че съм хаджия, че съм ходил с мотора до Йерусалим. Семките свършиха, сложиха още две шепи, разговора продълже за политика, Ердоган, Обама, Путин, дъждът си валеше и изведнъж всички станаха, обърнаха се към надписа на стената и започнаха да се молят. Беше ми неудобно да ги прекъсвам и си останах на масата безмълвен. Бяха големи симпатяги, имаха профили във Фейсбук, разменихме ги. По едно време дойдоха жандармите с две емтелбета и джип, всички излязоха и се разцелуваха. И аз излязох, попитах дали мога да снимам, след кратък разговор с ходжата се съгласиха.

В средата е ходжата - рижав със сини очи  

Дъждът намаля, а аз се бавех. Моите нови ислямски аркадаши ми дадоха номер, на който да звъня, ако срещна проблеми в Турция. По-нататък не отговаряли, щели да се молят за мен.
Продължих и преди Битлиз започна някакъв мега ремонт на пътя, около 20км., може и повече. Много КПП на жандармерията (велкоме то Кюрдистан), бавно движение и слаб, но непрекъснат дъжд. Много се забавих.

На мръкване едвам успях да се дотътря до Татван. Намерих си хотелче със стая без прозорец (всичко бе заето) и кратка обиколка за вечеря и в леглото, че бях като пребит този ден. Реших, че трябва да остана две нощи там ,за да се изсуша и почина.

На следващият ден разгледох градчето, запознах се с много хора, изпих n-количество чай, поразпитах какво трябва да видя непременно. Местните ми казаха, че трябва да се кача на Немруд гьолу, който се намира в кратера на загасналия вулкан Немруд. Тръгнах по пътя и изведнъж ДУР-бариера, пътят затворен от лавина и е непроходим, кофти. Върнах се в града и се разходих по крайбрежната алея. Междувременно се върнах в хотела и ме преместиха в голяма стая с прозорец, най после ще съхна.
 

На това му викат Кюрдски банан, всички го ядат. Опитах, не ми хареса, има стипцав вкус, но свършва за часове 

Вечерта седнах във фоаето на хотела със собственика  и се разприказвахме за обичайните неща. Както всеки път от  България насам всички ми говориха, колко е опасно в Иран и как ще ме заколят, че ние "западняците" сме луди така, като обикаляме с тези мотори. И тогава Мехмед ми каза – „Митко, голям късметлия си, че си гражданин на Европейския съюз, иначе тук в Кюрдистан щяха да ти вземат мотора, а на теб незнам, какво можеше да ти се случи. Ако беше американец или руснак - вътре си. Те (бунтовниците) всичко знаят, от къде си, за къде си, защото 100% са те питали няколко пъти. Замислих се, това е може би така, заради позицията на Европа, за кюрдските бунтовници или терористи, както ги наричат. Наистина в града имаше многолюдни Армейски части въоръжени до зъби и коли с картечници отгоре (не смеех да ги снимам) и ежедневно се случваха някакви инциденти. Това съм го виждал в Йордания и Египет, не ми беше за пръв път. Много местни, докато си говорихме, ми викаха – „Фрийдъм за Кюрдистан, Турците са тирани“, и разни подобни неща.

 На другия ден ме чакаха към 400км. до заветния Иран. Тръгнах рано, първо се движех по крайбрежието на езерото Ван, после навлязох в заснежени планини, но поне дъжд нямаше, а и прогнозата не беше за дъжд. Започнах да приближавам границата с Ирак и това осезаемо се усещаше. През няколко километра военни постове, проверки, обичайните ремонти на пътя.

На едно зверски охранявано кръстовище се отделих за иранската граница и навлязох в един каньон, където имаше събор на всичките насекоми в района, за 10 минути слюдата ми почерня. След 20-тина километъра бях на границата. Няколко проверки, докато стигна до митницата, от там едно хлапе ме подхвана и ме прекара през всички гишета набързо дадох му всичките си останали турски монети. Но на портала се оказа, че от иранска страна има почивка един час, време за снимки на граничарите.

След 40 мин. портала се отвори и влязох в Ислямска република ИРАН. Портала е един и за влизащи, и излизащи, получи се зверско задръстване, но аз се промуших и влязох в някаква лудница. Първа гранична проверка и разпит по документи, сякаш не можеха да четат какво пише в паспорта, явно процедура. После дойде някакъв момък  и ме заведе на едно гише, друг ме покани вътре на чай и приятелски ме разпита на труден за разбиране английски, докато ми оформя документите, мили хора. Обикновенните неща, на къде отивам, откъде ще минавам, през кой пункт ще изляза, колко дни ще съм в Иран. Сипаха ми втори чай, викам си няма лесно да изляза. След 15 мин. ми дадоха документите, казаха печат на изхода на пункта и ВЕЛКОМЕ то ИРАН. Излязох от сградата на митницата и ме почнаха чейнджаджиите. Веднага обратно в сградата и се помолих на митничаря, с който пих чай, да ми помогне. Отзова се и започнаха едни пазарлъци. Дадох му 200$, той ми даде няколко пачки и каза „добър курс“. Докато му благодарях видях как тарикатите си отиваха възмутени. Отидох до изхода за печат, отново Велкоме то Иран и бях там, където най-многи исках да бъда.

Бях си изградил някаква представа за Иран от колеги, но въпреки това чувствах някаква еуфория, дори всичко ми се струваше много по-различно от представата. Ще ви споделя, че щом минах границата, все едно свалих някакъв товар, който ме подтискаше, може би защото останах сам, или защото вече бях далеч от България, не мога да си го обясня до ден днешен, може би и еуфорията и адреналина си казваше думата, но ми беше адски приятно и не ми пукаше от нищо. Затова и изтървах  единствената бензиностанция до най-близкият град Урмия (50км.), а знаех, че нямам гориво, просто не мислех вече за такива работи. Естествено, че се върнах, иначе щях да се охълцам след десет километра.

Спирам на бензиностанцията и казвам фулл танк, естествено, тук ме разбраха, защото е погранична зона. От преди ми е било странно как всички цени в арабските държави цифрите ги изписват по друг начин, а на бензиноколонките е по европейски, както и да е ,вероятно колонките са внос. Заредих 18 литра, за около 7$. Бях подготвен за тази цифра, но въпреки това се радвах, че съм излязъл от Турция. Там зареждах последно 4,55тл.литъра,което си е 3 $. Карам и се радвам, и хоп - влизам в градаа.

Урмия е столица на провинция Западен Азербайджан с около 2 милиона жители. Предградията са бедни и мръсни, като във целия Близък Изток. Колкото по-навътре влизах, толкова морето от автомобили и мотори ставаше все по-голямо. Толкова не ми пукаше, че спрях на едно възлово място около центъра да си почина (не, че бях изморен) и да видя, какво ще се случи. Веднага дойде един старец да ме поздрави и да ме пита дали може да ми помогне. После още и още, станаха поне 5 човека. Попитах за хотел, нарисуваха ми една скица откъде да мина, за да го намеря и тръгнах. Малко се пообърках, та спрях да погледна пак скицата и веднага дойде един младеж. Здравей, как си, от къде си, обясних му какво търся и той ми каза – „Не е нужно да ходиш на хотел, бъди мой гост“. Съгласих се. Въобще не ми пукаше, че ще спя в някакъв непознат, просто исках да опозная хората, бита им и всичко свързано с тях. Последвах го след автомобила до тях. Явно се беше обадил по телефона на родителите си и ме посрещнаха подобаващо.

Казваше се Хусеин, на 20 години и замина на работа с уверението, че ще се върне до час. Семейството му беше бедно, с къща с вътрешен двор, както повечето къщи, обзаведена по западен стандарт, с плазма, лаптоп, сателитна телевизия, интернет, нищо не липсваше.

Показаха ми стаята, всичко добре, но легло нямаше. Изкъпах се, седнах при семейството му и се разприказвахме с баща му, който леко назнайваше английски. Обичайните въпроси, докато гледахме телевизия и пиехме чай. Направи ми впечатление, че по тв даваха някакво предаване за разкрасяване, жените без забрадки, дори голи. Попитах каква е тази програма, като бях сигурен, че не е иранска. Той ми отговори, че е азербайджанска и че те са азери по националност. Последствие разбрах, че се намирам в западен Азербайджан и че в Иран живеят над 20 000 000 милиона азери. Всъщност, хващаха над 300 програми и ми каза, че има и български, но го спрях да търси. Мислех си, че ще видя нещо автентично, но глобализацията тук бе навсякъде.

Просто младежа си колекционира пътешественици. Как ги намира случайно или не, много голяма част минават през него и продължава да пуска снимки във фейсбук, кого е приютил, дори и Бойко и Мони преспаха в тях, въпреки моите съвети ,както ще разберете по-нататък. Просто Хусеин иска да бъде част от глобалния свят, чете много, а също и пътува с неговото 200сс индийско моторче до Армения, Турция. 

Беше петък, това е почивният ден за мосюлманите или така нареченият уикенд. Бях обещал да закусваме при едно момче от клуба, който има заведение за закуска по думите на всички най-добрата в града.   Обича много моторите и въобще не обича власта. Между другото геополитическата ситуация в Иран е много странна, доколкото разбирам от местните, правителството очаква война не само от Израел и Щатите, но за това по късно. Учудващо за мен в Урмия има, както я нарече Хусеин мотобанда с големи мотори. Беше ред да я посетим. Качва се той зад гърба ми, карам към 12км. (Урмия е 2 милиона) и паркираме пред местния мотоклуб. Отпред има спрени Хаябуса, Ямахи Р 1, и Р 6. Запознавам се с всички, излизат, гледат ми мотора, всички са във възторг, аз съм шейха. Сега е времето да поясня, че в Иран нямат право да карат мотоциклети над 200сс, над този максимум, трябва да е регистриран като рейсингов, за състезания, а там състезанията са много популярни, защото са част от запада. Който има такъв мотор, регистрационната табела е със снимка на водача.

Естествено моя мотор не е рейсингов и затова повечето иранци ,не са го виждали на живо, а и надали някой пътешественик би отишал със такъв мотор там.

Нахраниха ме с омлет, вкусен но не достатъчен, исках месо, заведоха ме на съседно заведение за бързо хранене, пълна имитация на макдоналдс, изядох един биг-не-знам-си-кво и се върнахме в клуба. Там играеха иранската народна игра табла. Казах им, че съм великият шампион на моя град и вече всички искаха да играят с мен. От 8 човека победих 5, един стана, че жена му го викаше (чехльо), един ме преби (калитар), а последния му избягах, че не усетих кога стана 2.00ч.

Дойде време за лягане. Прибираме се с Хусеин, измивам си зъбите, отивам си в стаята, опаа послали ми едно шалте и силягам. След 10 мин. идва Хусеин и си опъва едно шалте и си ляга до мен, как да спа, добре че бях много изморен и съм заспал. На сутринта го питам, легла ,стаи ,нямат ли, че така се получава. Отговорът „Митко,ние спим на земята, такава е нашата традиция и който е поканел гост спи в неговата стая“. Така всичко го възприех безболезнено, а и трябваше да се примиря, защото щях да остана още една нощ там. Първо, за да се аклиматизирам, второ днес щеше да ме води на състезание с коли и мотори на писта.  

Стана време да ходим на пистата. Тя се намира до езерото Урмия, второ по соленост в света, след Мъртво море. Малко странно звучи, но цялата банда от 6 мотора с моя карахме 30км. докато стигнем, всички ни свиреха, радваха се, аве какво да ви обяснявам - Иран.

Междувременно всички ми говореха и ми показваха снимки на един аржентинец на име  Клиданор, с който впоследствие в Есфахан се запознахме. Той също отседнал в Хосеин, оставил им много снимки и клипове. Обикаля света с Дукати Мултистрада. Личен приятел на Валентино Роси.

Прибрахме се в дома на Хосеин, а там поне 15 човека цялата рода вечеря в моя чест. Голямо приказване беше,накрая към 1.00ч. мисля,че се скараха и си разотидоха.Легнахме,като предната вечер,като си мислех,че е за последно.Въпреки неудобството се наспах.

На сутринта с Хосеин отидохме да ми регистрира на негово име сим карта и да ме изпрати. Хич не ми се тръгваше от там, но знаех, че ме чакат много други приключения. Между другото ,бащата на Хусеин ми поиска някакъв подарък, но ми намекна, ако може пари. Дадох му 20$. Сега, като се замисля, това всъщност не е същинския Иран. Това са Азери, много по-различни от Персите. Персите, които видях, бяха горди, ерудирани хора, традиционалисти , друг манталитет, незнам как точно да го обясня, но по- по- и все така дружелюбни, дори повече. Азерите говорят някакъв вид турски език, но много по мек и мечтаят за обединение или самостоятелна държава с Азербайджан, рано или късно ще има и там патаклама. По-късно в Армения седях на маса и си говорих с ирански азери, после дойде един Парс (персиец), азерите вкупом се изнесоха, има вражда и между етносите. Въпреки това в Западен Азербайджан ми хареса много.

Хусеин, ми купи и една хартиена карта на Иран, че нашата, която бяхме купили от Ибей за 50$, Васко беше забравил при суматохата на тръгване. Изведе ме от града и ми показа посоката. Бях решил да карам до Хамaдан, през Санандаж (културна столица на ирански Кюрдистан), около 600км.

 Време е да ви разкажа за Иранските пътища. Двулентови в едната посока, като насрещният е отделен на известно разстояние от 100м. до 3км. Супер качествен асфалт ,много табели и знаци, всички на фарси и Англииски. В ден, когато карах, изминавах средно около 600км., без да почуствам особенна умора. Обикновенно тръгвах към 7.30ч.и пристигах следобед към 14.00ч., почти без да спирам (ако нямам дестинация за разглеждане). Навигация почти не съм използвал при наличието на  толкова табели. Това са първокласните пътища. Имат и магистрали, които са много широки (4 ленти на посока) и са платени, мисля символично, но за мотори е безплатно.
Много често има КПП и катаджии с радари, като бинокли за засичане, като шофьорите присвяткат за предупреждение. Ограничението е 100 денем и 85 нощем. 

Не съм имал никакви проблеми с полиция, дори напротив винаги се опитваха да ми помогнат.
Въобще не съм съобразявал с ограничения и знаци. Няколко пъти са ме спирали, но след паспортната проверка с усмивка ме пускат. Моето лично мнение е, че мотоциклетите до някаква степен не ги смятат за участници в движението, а те са много милиони. Основното превозно средство в населените места. Влизат в забранени улици, в насрещно, без каски. В Урмия бях навъртял към 100км. Градско покрай "мотобандата" и точно следях, какво правят. Полицаите не бяха подготвени за мен, защото моторите на местните (125 сс.) не могат да излязат от ограничението и почти не се използват извън града. Дори мога да заявя, че в тази лудница ми харесваше. И нещо друго, което разбрах - да пътуваш сам технически е много лесно. Средната ми скорост бе 120-140км.ч. Бойко беше ме предупредил за натоварен трафик по главните пътища, но не беше така. Само няколко участъка преди Есфахан и Язд усетих усилен трафик.