Красивата актриса Лилия Маравиля е родена във Варна. Там тя става част от детската театрална трупа “Щурче”, в която е заедно с други бъдещи звезди на родната сцена, като Мария Сапунджиева, Мариус Куркински и Невена Бозукова-Неве. След години, двамата с Мариус отново са заедно, но този път като студенти в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян, Тодор Колева и Елена Баева.

Кариерата на Лилия тръгва ударно и още в първи курс печели роля във филма на Иван Андонов - “Индиански игри”. Следват още няколко интересни превъплъщения за младата актриса, след което в кариерата ѝ изведнъж настъпва застой за десет години. Камерата я обиква отново с ролите ѝ във филма Love.net, както и в сериалите “Под прикритие”, “Магна Аура - изгубеният град” и “Връзки”.

През 2014-та, талантливата Лилия получава “Икар”- “за водеща женска роля” в спектакъла “Г-жа Министершата” на театър “София”. Тя е носителка на престижната награда и “за поддържаща женска роля”, благодарение на ролята ѝ в “Театър, любов моя!” от Валери Петров.

Ето какво разкрива Маравиля в интервю за "Труд". 

- Лилия, на 16-ти април предстои премиерата на дългоочаквания нов филм на Виктор Божинов - “Голата истина за група Жигули”. Предизвикателство ли беше за теб да влезеш в ролята на певица и какво повече би разкрила за твоята героиня в продукцията?
- Да, ролята беше предизвикателство за мен, защото аз не съм певица и всяко нещо, различно от мен ме провокира, за да извървя един път, по който трябва да се движи героинята ми.

Много харесвам ролята ми, защото тя е доста различна от мен като темперамент, като характер и като съдба. Малко по-странна птица е, но това е много симпатично. Мога да издам за нея, че тя е емигрирала във Франция и сега се връща в България, но не искам да разказвам повече, за да е интересно на зрителите.

Специално за филма бяха написани страхотни парчета, а на нас с Ирини Жамбонас, които сме певиците в група “Жигули” ни се наложи да взимаме уроци по пеене, защото това не се учи само с гледане на клипове и концерти, а си трябва детайлна работа.

Иначе, аз от много малка имам страст да пея, но тогава не съм ходила на уроци, а едва по-късно в Академията имах удоволствието да ми преподава Йосиф Герджиков, който е страхотен професионалист и ни научи да пеем и да имаме отношение към музиката.

- Бързо ли се сработихте с останалите актьори във филма, за да изглеждате като една истинска група на екрана?
- Честно казано, филмът си беше сериозна работа за нас, защото ние трябваше наистина да се почувстваме като една група и да живеем като музиканти, а това си е много различен живот. За тази цел всички момчета от филма започнаха да взимат уроци и да свирят на някакъв инструмент, защото преди това само Фицата имаше по-професионална подготовка, все пак той си има и група.

Като малка и аз мечтаех да свиря на пиано и много молех майка ми да ми купят, но то беше толкова скъпо, че не можеха да си го позволят. По онова време едно пиано струваше 1200 лева, което на фона на заплатите си беше направо космическа сума и майка ми много ясно ми показа, че това няма как да стане.

- В тази лента за пореден път си партнираш с Михаил Билалов. Този път, в какви отношения са вашите герои?
- Този път не сме толкова близки, като във “Връзки”. (Смее се.) Мишо играе фронтмена и създател на група “Жигули”, а ние останалите сме част от състава и във филма с него имаме и по-неприятни взаимоотношения, за които си има конкретна причина. Приятно ми е да сме отново заедно с него.

Аз съм си свикнала да работя с Мишо, както и с Ирини. Досега не бях снимала заедно с Геро, Фицата и Рачков и ми беше много интересно и забавно с тях. Тази компания, която беше събрана във филма, беше много рискова, защото всички са със страхотно чувство за хумор и непрекъснато се забавлявахме, обаче като се кажеше: “Камера работи” и някак си успявахме да бъдем максимално концентрирани.

Смешното е, че героинята ми във филма е направила нещо, което другите не могат да ѝ простят и всички колеги бяха взели това толкова присърце, че трудно излизаха от роля и се държаха с мен по-особено и извън снимките, което беше повод за много шеги и закачки.

- Твоята състудентка Койна Русева вече направи няколко песни с Миро. Ти харесваш ли дуетите им и би ли се изкушила да запишеш обща песен с някой роден изпълнител? Каква музика те зарежда и обичаш да слушаш?
- Разбира се, радвам се на дуетите им с Миро. Покрай Игор Марковски много колеги записаха песни с професионални певци, защото той подхвана този проект, което е страшно готино.

Аз лично, не съм се замисляла по този въпрос, но със сигурност това би било голямо предизвикателство за мен, защото все пак като професионалист в моята сфера обичам да бъда на ниво.

По принцип, много обичам това изкуство и харесвам клишето хубава музика. Всички най-велики ми харесват - “Ърт, Уинд енд Файър”, Ранди Крофърд, Бари Уайт, Стинг, Фил Колинс... Тези имена са вселена и често си пея и си танцувам вкъщи, когато ги слушам.

- Как ти се отрази дългото време без изяви на сцената?
- Ох, тежко ми беше. Не мога да скрия, че в началото имах нужда от почивка, защото бях страшно ангажирана - всеки ден турнета, представления, пътувания, но това не е нещо, от което се оплаквам, защото то те държи във форма.

Първите седмици наистина си починах, обаче след това имах чувството, че мога да откача - тревожех се за това, което ни се случва; мъчно ми е за всички, за младите, за възрастните, за нашето поколение, защото това са едни вече близо две години, в които ни липсва нормалният живот.

- Някои твои колеги признават, че тяхното поколение е изгубено в годините на прехода. Ти имаш ли понякога подобно усещане, въпреки че се радваш на успешна кариера?
- Разбира се, че имам това усещане. Аз затова и харесвам толкова филма за група “Жигули”, защото той се занимава точно с тази тема и имам чувство, че много хора, които го гледат ще се разпознаят в тези ситуации и взаимоотношения. Нашето поколение наистина тръгнахме с много мечти като всеки млад човек, но някак си ги изгубихме по пътя, ние самите се изгубихме, а годините си вървяха...

Докато те се увеличават, вътре в нас ние си останахме все още едни млади хора с надеждата, че ще дойде и нашият момент. Понякога ми е ставало смешно, когато съм чувала да се коментира, че някой млад човек на 50 години е направил първия си филм - у нас хората на 50 се коментират като млади хора, които сега стартират!

По света, хората на тези години имат опити, провали, успехи и какво ли не, а на нас трудно ни се даде тази възможност за реализация и това е много тъжно. Някои дори си отидоха толкова млади и още несвършили това, за което са били предназначени, но това е живота, наложи ни се да станем малко, или повече философи.

Опитваш се тук да се справиш някак си на регионално ниво и да пазиш ценности, да ги култивираш и да ги предадеш на тези млади хора, които вървят до теб - да им даваш надежда и да им помагаш по пътя. При условие, че не ни се случи на нас, нека поне на тях.

- Твоята дъщеря Паола вече тръгна по стъпките ти и е студентка в НАТФИЗ. Ако трябва да сравниш твоето и нейното поколение - кои разлики се набиват най-силно на очи?
- Те са много по-различни и по-свободни от нас. Чувала съм да казват, че младите били толкова нечувствителни. Не е вярно - те са чувствителни, но са различни от нас и слава богу. Хубаво е, че пред тях няма лимити за невъзможни неща, както беше при нас и те се чувстват част от света.

Въпреки това, не им е станало по-лесно, а предизвикателствата пред тях са също толкова трудни, но те имат много отворени сетива - обичам и харесвам младите хора. Аз виждам колко са различни като поколение, но не мога да кажа, че дъщеря ми мисли много по-различно от мен, все пак аз съм човека, който я възпитава.

Много ѝ се радвам, научила съм я на уважение към това, което прави и се стреми, както и към хората, които я учат и към пътя, който трябва да извърви.

- Как си обясняваш, че дори безспорният успех на Мария Бакалова, вместо да ни обедини като нация, отново ни раздели и имаше много противоположни коментари?
- Това не е нещо, което може да ме изненада, защото така е в цял свят. По-скоро ми е мъчно, защото в тази ситуация, в която всички сме затворени и много хора тръгнаха да се упражняват във фейсбук по този повод и се получиха големи крайности.

Особено, ако не знаеш как да се изразиш и защитаваш нещо, но го правиш по най-тъпия възможен начин става много неприятно. И от едната, и от другата страна аргументите са главно обиди, защото дори хора, които искаха да запазят честта на Мария Бакалова, изпаднаха в ситуация, в която обидиха опонентите си.

Пролича си липсата на възпитание, емпатия, емоционална чувствителност и умение да се държиш с другите така, както искаш те да се отнасят с теб. Честно казано, това ме натоварва. Пожелавам на Мария да грабне статуетката, но дори и това да не стане, тя вече е в лигата на най-добрите и има толкова дълъг път пред нея.

- Твоят съпруг е италианец. Коя е любимата му твоя роля?
- Навсякъде ме харесва, но може би “Г-жа Министершата” му е любима. Всъщност, като работя върху една роля и без да искам започвам да живея като този човек, особено в репетиционния процес, така че той живее с толкова много героини, че веднага ги разпознава на сцената. (Смее се.) 

- Лука има ли заслуга за това, с годините да ставаш все по-красива и кой е най-хубавият комплимент, който ти е правил?
- Точно това, че и той ми казва, че аз няма защо да се притеснявам, че числото на годините се увеличава, защото сега съм изглеждала много по-добре, отколкото като по-млада. Честно казано ми е много приятно да го чувам от него, но е важно и това, което носиш отвътре, защото то се отразява и на начинът, по който изглеждаш и на поведението ти.

- Ти си била студентка в класа на проф. Крикор Азарян. Кои негови думи, или уроци си припомняш най-често? 
- Няма да скрия, че съм щастлива, че съм завършила при проф. Азарян. Той беше нашия учител и гуру, който ни научи на вкус към театъра, към изкуството, към живота и на уважение и респект към хората, които нещо са направили. Това са основните уроци, които наблюдавам във всичките ми колеги, защото всички изповядваме религията Коко и страшно си го обичаме.

От него съм запомнила, че актьорът трябва да е като едно любопитно дете и да успее да запази тази чистота в себе си. Друго нещо, което съм научила от него e, че като тръгнеше да обсъжда нашата игра и винаги започваше с хубавите неща - после можеше и да те срази със земята, но това беше градивна критика, която те амбицира.

- Помага ли ти молитвата?
- Да, помага ми, защото аз наистина търся в себе си смирение, което ми е много важно, за да си свърша добре работата. За каквото и да е в живота, винаги много разчитам на вътрешния, на духовния свят и връзката с него.

Опитвам се да присъствам много достойно и отговорно тук на земята, докато ми е дадена тази възможност - със смирение, с хубави чувства, мисли и желание да помагам, за да може и светът, който е наше огледало да ни връща по същия начин и на нас.