Водещият Мон Дьо направи неочаквано откровено признание. Той си направи искрена равносметка за изминалата година и се разголи пред феновете си. 

Ето какво написа на страницата си във Фейсбук:

Най-хубавото на 2018-а, е че си тръгва!

Беше време, в което се опитах да проумея нещата. Бях като в тъмна стая, в която не можех да видя дори собствените си стъпки. Меланхолията е част от природата ми. Да, тя беше моя спътник в тази иначе доста скучна година. Имаше дни, в които потъвах като изхвърлен камък в морето. Имаше минути, в които се давех. Но изплувах... и се задържах над водата. И там под яркото слънце на собственото си лутане, водата утихна, вълните се отдръпнаха, а с тях си тръгна онзи, който бях преди, за да се превърна в този, който съм днес. През годините отказвах да приема, че човек преди всичко има дълг към себе си. Че опитите да се прекроиш според изискванията на някого са последните хубави дни за теб, а после сам ще се давиш в кладенеца на собствените си очаквания.

Ще страдаш напразно, а гневът ще изригва като вулкан в теб, защото си изтъкан от страст и враждебност. Няма приятел, любов или пък пари, които да струват повече от теб. Често бях изправен пред скъпо облечени тела и голи души, обзети от грозен егоизъм и безумна суета. Слушах кухи думи, сервирани с лъскави блюда. А на финала се оказвах пред незапалените свещи на тортата си за рождения ден върху, която някой вече се беше изпикал. 2018-а е краят на фалшивите герои. На онези, които играят нескопосаните си моноспектакли пълни със собствените им комплекси.
Но когато животът те изправи пред опустялото сърце на един баща, който губи детето си пред погледа си, усещането, е че вървиш с боси крака върху жарава. Тези дни често мисля за Жорж и Емилия Башур и това през, което минаха. На фона на този ад, аз направо съм си танцувал в градината на Мажорел.

Тази среща ме изпрати на края на света, където на ръба на една скала стои един баща, който никога повече няма да види детето си. Тези близо 2 часа разговор бяха тихи, тежки и тъжи. Толкова тъжни, че спрях по средата записа на интервюто, защото не успявах да овладея емоциите си. „Специалистите“ вероятно ще скочат срещу това, но ако имат сърце, ако в него пазят милосърдието и ако са губили поне веднъж любим човек, ще знаят, че няма сила на света, която да успее да спре сълзите ти. Това е интервю за онези, които все още приемат себе си за по-големи от живота. И за всички останали. Дори за фалшивите герои, защото сигурен съм, те често отказват да видят в очите тези истории... Може би против измислената им религията е.
За първи път в живота ми нямам никакви очаквания от годината, която идва. Едно е сигурно през 2019-а ще стана на 40. Какво ще се промени? Не знам и не
искам и да знам. Имам мечти! Искам здраве! 

P.S. Свалете маските. Мечтайте смело. Покажете на любимите си хора, колко много означават за вас. И не спирайте да им повтаряте, че ги обичате. Влюбвайте се, защото само тогава има смисъл... И бъдете достойни! Другото? То е минало... Минало свършено!"