Стрелките на часовника затрептяха, а вятърът утихна зловещо, чувайки песента на сектор “Г”. В топлата нощ 37 хиляди души на различна възраст, с различни съдби, с различни характери бяха събрани от една вяра, една надежда и една любов в храма на българския футбол навръх 17 септември. Тъй в тази вечер възкръсна митът за “червената” публика. Не че тя не е била велика. Напротив! Но за първи път от години насам толкова много люде напуснаха домовете си, пропътуваха стотици километри, за да дойдат и да подкрепят своя отбор. Своя ЦСКА. С надеждата, че ще се възроди и техният славен някога тим. И когато Дучето размаха ръце като Херберт фон Караян, и когато “червеният” хор запя ариите на победите, и когато сектор “Г” зададе най-култовия въпрос “Кой сега е №1”, а “А” и “В” дадоха най-познатия отговор,  времето сякаш се изкриви. Часовникът се пречупи и ни върна на същата дата, на същия стадион през 1980 година, когато ЦСКА посече Нотингам Форест пред 70 000 екзалтирани люде. За да настъпи 63-ата минута, в която бразилецът Мишел Платини подаде сериозна заявка за званието “червен” пълководец, след като по фамозен начин отбеляза гол, пред чиято красота бледнеят и очите на Анджелина Джоли. В същия миг “червеният” вулкан от публика изригна, земята се разтресе, а тирантите на минаващите край Орлов мост тролеи се разклатиха. Чак и пияндетата, лазещи из алеите на парка, разбраха, че там на стадиона нещо се е случило. Че ЦСКА е вкарал гол.
Сладкият полет към триумфалната орбита обаче секна бързо, времето и часовникът отново се пречупиха и приземиха великия “червен” запалянко в онази проклета 65-а минута. Всичко изчезна за секунди, когато вратарят Иван Караджов направи най-голямата беля в живота си, по-голяма от счупването на комшийския прозорец в палавите детски години... Вместо да стои на мястото си, младият страж тръгна незнайно защо да “затваря” изскочилия Камара при положение, че Иван Иванов се намираше на една ръка разстояние от фулъмското острие. Тогава въпросът “Кажи ми, сестро, де е Караджата?” от незабравимото стихотворение на Христо Ботев “Хаджи Димитър” стана неприятно актуален. А един мой колега, изпаднал в ярост, побърза да предложи вместо Караджов на фланелката на вратаря да бъде изписано друго име – Димитър Общи. Но това не беше предателство, а нелепост, сътворена от млада душа. На която сектор “Г” вече, убеден съм, е простила.
Реално погледнато ЦСКА не завърши 1:1 с Фулъм, а с Фулъм Б. В състава на англичаните липсваха седем твърди титуляри и “червените” нямаха друг избор освен да спечелят трите точки. С оглед факта, че Рой Ходжсън пусна резервите ЦСКА не биваше да пропилява възможността да стартира с победа същинската си европейска кампания. Любослав Пенев, изявил се като блестящ тактик срещу Динамо (Москва) в стил чичо си – Стратега от Мировяне, този път допусна грешки. Знаейки, че Фулъм идва с полусъбути гащи, младият наставник бе длъжен да избере по-офанзивна схема вместо да залага на трима дефанзивни халфа. Веднага след гола на Платини би било логично “армейците” да се поприберат, но не да пазят резултата, а да дебнат съперника си на контри, приемайки привидно играта в своята половина.
Безспорно равенството е равно на загуба за ЦСКА, но нека не бързаме да корим младия и все още несработен отбор, воден от наставник, който тепърва ще разгръща потенциала си.
И ако в началото на мача софийският въздух ухаеше на еуфория, след края хилядите фенове си тръгнаха с понаведени глави и с противоречиви чувства. Привидно бе, че докато сектор “Г” твърдо се легитимира в Европа, на футболния тим му се налага да почака. Някои сипеха хули, други защитаваха Любо, твърдейки, че рано или късно той наистина ще стори нещо голямо с ЦСКА в Европа. Така, както го направи с “армейската” фланелка като футболист.
Някъде около Спортната палата една “вълна” запалянковци от огромното “червеното” море, сякаш качена в машината на времето, разгорещено си спомняше за епохалните мачове на Любо в турнира за КНК през 1989 година, когато ЦСКА стигна полуфинал. В този момент стоящо наблизо 10-годишно момченце, окачено с алено шалче, дръпна татко си за ръкава. Двамата чакаха да уловят такси на два-три метра от мен. Малчуганът, явно чул разговора на батковците, погледна баща си с тъжен поглед и го попита: “Тате, ама ти помниш ли ги тия мачове и защо сега няма такива!”. Мъжът щипна рожбата си по бузката и му отвърна: “Налага се още малко хляб да изядеш, татковото”.
След минута-две те се качиха в таксито и полетяха към дома. А момченцето – вероятно и към мечтата си, давайки си дума от тази нощ да започне да хапва поне по три филийки хляб...
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ