“А тиранът върлува и
безчести край наш роден,
коли, беси, бие, псува и
глоби народ поробен!”


Куплетът е от стихотворението “В механата” на Христо Ботьов Петков, по-известен като Христо Ботев...
Днес ПФК Ботев става на 98 лета. Създаден през 1912 година от възпитаници на Пловдивската мъжка гимназия и Католическия колеж “Свети Аугустин” и превърнал се в един от най-великите български футболни клубове за всички времена.
Днес обаче футболният Ботев го няма. Тиранът Димитър Христолов, след като върлуваше, бесеше и колеше, накрая застреля големия отбор. Уби го! Така както душманите убиват големия поет, революционер и национален герой в подножието на Околчица.
Ако има Рай и Ад, Христолов ще гори в пъкъла. В огромен казан, край който озъбен дявол с жълто-черен шал на врата ще държи дървен черпак, с който ще млати и потапя Митьовата глава във врящата течност, образувана от сълзите на хилядите фенове.
Там му е мястото на това низко човече, в чийто груби и мръсни ръце попадна една футболна реликва. С гнусните си лапи и алчната си душица душманинът я затри, пращайки я в миманса. Христолов грабеше и съсипваше, сякаш е потомък на башибозуците. Важно уточнение – башибозук в превод означава повредена глава...
Многострадалните писъци на запалянковци и половината Пловдивска общественост минаваха и заминаваха от едното през другото ухо на Митьо Селския. За да се стигне до най-черния ден в историята на ПФК Ботев. Денят, в който клубът беше погребан.
Днес, вместо да си спомни за героичните мачове на отбора от славното му минало, вместо да върне лентата назад в годините, когато “канарчетата” летяха гордо и високо не само на българския, но и на европейски небосклон, народът жали една застреляна легенда. И анатемосва нейния убиец.
Истинските фенове, които отиваха на стадиона, не за да беснеят и изкарват отрицателната си енергия, а да подкрепят своите кумири, живеят само с миналото. Скътали в паметта си всеки миг от историческите двубои, почитателите на “жълто-черното” футболно изкуство избягаха от горящия музей на техния клуб. Музей, запален от Димитър Христолов. Митьо унищожи отбора им, но не и съхранените спомени, които няма как да изпепели.
Помня как през есента на 1981 година Ботев победи с 1:0 Барселона на стадион “9 септември”. 50 хилядната вълна по трибуните едва не се превърна в цунами, когато Жоро Славков вкара магически гол от фаул. Миг преди изпълнението на прекия свободен удар един запалянко се закани да си изяде билета, ако Бенкса мушне топката в мрежата. След фамозния шут фенът удържа на думата си и хапна с такъв апетит хартийката, все едно нагъваше парче шоколад.
Три сезона по-късно и Байерн преклони глава. Пловдивчани изнесоха отличен урок на баварците, отупвайки ги с 2:0. Беше нужен още едно попадение за екзекуцията на германския колос. Голът не падна, но Ботев напусна европейската сцена с гордо вдигната глава. Хилядите по трибуните изпаднаха в делириум. А след мача даже и Сандокана (най-заклетият фен на вечния враг Локо Пд), избърсвайки мургавото си лице от текналите сълзи, избоботи: “Евала, майна, аз такова мачкане не съм виждал!”
Туй е само част от едно славно минало, което, сигурен съм, все някога ще се завърне след възкръсването на клуба.
А знаете ли къде е бил Христолов в годините, когато Ботев пишеше история? Анонимник в долноразредни отборчета и с две шалчета на врата. Едното, обвито и стегнато здраво от жена му, а другото... черно-бяло на цвят. Цветът на Локо (Пд)...
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ