Това обаче не е единственият случай на появата на футболната магия, докато Първата световна война е в разгара си. През 1916 г. по време на офанзивата при Сома капитанът от британската армия Били Невил дриблира с топка при атаката срещу вражеските окопи. Той обаче просто копира един друг свой колега от войската. Става дума за сержант Франк Едуардс и проявата му по време на атаката при Лоос. Историята въпреки, че е описана в книгата „Футболистът от Лоос“, не е много популярна днес. Книгата е написана от Ед Харис, който е женен за внучката на Франк Едуардс.
Несгодите на фронта не са нещо непознато за сержант Едуардс (на снимката вдясно), който е израснал в бедно семейство от работническата част на Челси. През 1913 г. младата му съпруга и новороденото им дете умират. Година по-късно той се присъединява към пехотния полк Лондонските ирландци. Футболът е хоби за Франк. Участва в отбора на своята част, който печели финала на военното първенство. По това време английските военни са имали много силни спортни тимове. Топката е любим спътник на Едуардс, който дори на фронта на Първата световна война носи спаднато футболно кълбо в дрехите си.Неговият полк е избран да води първия щурм на Битката при Лоос (малко френско селце). За войниците е ясно, че най-вероятният изход е смъртта. Всички се молят да ги сполети малкото зло – тежко раняване, което не оставя трайни увреждания, но може да те върне обратно в Англия с военни почести. 48 часа преди щурма щиковете са наострени, снаряжението раздадено, както и телешкият бульон с ром. След продължителна артилерийска канонада в 5:50 часа сутринта на 25 септември 1915 г. атаката започва. Войниците се втурват срещу вражеските окопи, а над бойното поле се разнася хлори - битката при Лоос е известна с използването на химическо оръжие.
Преди началото на атаката Едуардс надува топката, която крие в дрехите си. Заедно със свои съотборници от тима на Лондонските ирландци започват да си подават коженото кълбо по време на щурма, а като за начало викат с пълен глас: „След топката, Лондонски ирландци“. С краката си те играят футбол, а в ръцете си носят пушки. Така заедно с Франк Едуардс след топката се хвърлят Мики Милхъм, Бил Тейбър и Джими Долби. Носещи противогази, те си подават, като междувременно се пазят от вражеските куршуми и бомби. Френски войници стават свидетели на атаката и един от тях заявява: „Това момче е лудо!“. Командващият му офицер отговоря: „Не е луд. Той е спортист, който се надсмива над смъртта, а това е типичен британски спорт“.
Футболистите водят топката между окопите и накрая я ритат в дългия 1400 метра изкоп на германските войници. Вероятно това е най-великият гол в историята. Но той идва на твърде висока цена. Куршум пронизва бедрото и ръката на Франк Едуардс, някои от другите футболисти стават част жертва на немците. Сержант Едуардс е спасен от редник Мики Милхам, който го изнася до британските позиции. Тялото му е пожълтяло от вдишания хлорин. Той успява да вземе по-малкото зло. След продължило една година лечение Франк Едуардс се завръща с военни почести в Челси.
Въпреки увредените си бели дробове, става спортен инструктор. Занимава се с плуване и фехтовка, жени се отново и се сдобива с деца. Освен това работи като военен полицай. Живее в Югозападен Лондон, където все още портретът му стои в една кръчма, използвана навремето от неговия полк. През 1930 г. Едурдс и Милхам са събрани отново от радио „Би Би Си“, за да разкажат в ефир историята си. След смъртта на втората си съпруга през 1956 г. Франк Едуардс започва да живее живее при дъщеря си Дафни. Умира през януари 1964 г.
Любопитното е, че топката е запазена в музея на Лондонските ирландци в Камбъруел. В продължение на 50 години топката е в отчайващо състояние, но през 2011 г. е реставрирана.
