Боксовият ни национал Даниел Асенов записа нов голям успех в кариерата си. БГ Тайсъна, родом от ямболското село Кукорево, стана европейски шампион за шести пореден път. 21-годишният Асенов завоюва титлата в категория до 52 кг на първенството за мъже и жени до 22 години във Владикавказ (Русия).
Всички, които познават историята на Даниел Асенов, допреди няколко години напълно неизвестно момче от ямболското село Кукорево, знаят защо при изброяването на хората от звездния му екип начело стои Димитър Мутафов. Той е човекът, който пръв вижда в дребното мургаво хлапе големия талант, хваща го за ръка и го води през всичките тези години към върха.
Няма да е никак пресилено, ако наречем Мутафов спортно, педагогическо и природно чудо. Не само защото самият той е бил няколко пъти републикански шампион, създал е школа, родила големи имена в бокса, но и защото днес, на 83 години, продължава да работи с енергията на младеж.
Хора от кухнята на националния ни отбор казват, че почти всички треньори през годините са го искали за свой помощник, като са мотивирали желанието си с това, че е изключително работлив, талантлив учител и скромен човек.
Роден в странджанското село Момина черква, на петнадесет години Димитър сам се захваща с този най-мъжки спорт в отбора на Лъсков (Ямбол). Четиридесет години от живота му са отдадени на този клуб. В него той е бил състезател, треньор, вдъхновител, пример, всичко.
Откъде толкова енергия в този дребен, тих скромен, непознаващ суетата и тщестлавието човек, питат се приятелите му. Как не спря нито за миг машината му за шампиони? Дори един от най-титулуваните ни майстори на ръкавиците, златният олимпиец Ивайло Маринов, се е готвил под негово ръководство.
Но идва време и става нещо, което на пръв поглед изглежда ненормално, но до голяма степен обяснява доста от неблагополучията на държавата ни. Съвсем накратко в интервю Димитър Мутафов описва случилото се така: „Същите тези момчета, които възпитавах и учих, прецениха, че съм ненужен“.
„Уморените коне ги убиват, нали?“ Заглавието на този стар филм обаче никак не подхожда на Димитър Мутафов. Сигурно е имало обида, горчилка. Няма как въпроси без отговор да не са се блъскали главата му: Защо? Това ли заслужих?
Тогава той е малко над шестдесетте, кипи от енергия, да не говорим за опита и явно няма никакво намерение да се отдаде на заслужена почивка и спокойни старини, както много от наборите му.
През 1999 година Мутафов и съпругата му, пенсионирана учителка, търсят спокойствие и тишина в близкото до Ямбол Бояджик. Днес с основание се казва, че двамата със създателя на компютъра Джон Атанасов, чиято рода е от там, са най-известните личности на селото. Един изоставен училищен физкултурен салон се превръща в боксова зала. Бързо се намират и мераклии, които да сложат ръкавиците. Сами правят ринга и всичко започва от нулата. Със съвсем примитивни средства , но и с атомната енергия на Мутафов и голямата подкрепа на ръководството на община Тунджа нещата тръгват с бясна скорост.
Днес Априлец е единственият в Европа лицензиран селски боксов клуб. Над сто са израсналите в него републикански шампиони в различните категории. Момчета, които в условията, в които са расли, може би вече щяха да бъдат в затвора, днес са образовани, известни и уважавани хора. Такива ги направи спортът и неуморният откривател на таланти Мутафов.
Самият Даниел Асенов казва: „Не зная какво щях да правя, ако не беше боксът?“
Какво ли? Днес цяла България знае. И му се радва.
През 1980 година Димитър Мутафов изпраща първите си двама възпитаници на Олимпиада. От Москва Желю Стоянов се връща пети. Година преди форума във Токио през 2020-а Даниел Асенов мечтае: „Представете си трима братя на олимпиада . Такова нещо няма по света!“
Защо пък не! И Даниел, и Боян, и Катин Асенови са републикански шампиони. И тримата са открити за ринга от Димитър Мутафов.
„В бокса ще остана, докато Господ каже“, често повтаря треньорът.
Ако съдим по това, което виждаме, Господ не бърза. Явно и той обича бокса и всички онези момчета, които кръстосват ръкавици в онази напоена с пот зала, приютила все още единствения в Европа селски клуб.
Исак ГОЗЕС
