ИГРАЙ ГЕЙМ БЛИЦ 2 И СПЕЧЕЛИ ЗЛАТНА ТОПКА ОТ СТОИЧКОВ - ТУК!

Изминаха 14 години от самоубийството на германския национален вратар Роберт Енке. На днешния ден 10 ноември през 2009 година тогавашният страж на Хановер 96 сложи край на живота си, хвърляйки се пред преминаващ влак. А беше само на 32...

В колата му, която е паркирана в близост до релсите, където е извършено самоубийството, е намерено предсмъртно писмо. Полицията обаче не разкрива какво точно е съдържанието му.

WINBET – завишени коефициенти за топ спортни събития (18+)

След смъртта на Енке, съпругата му Тереза признава, че той се е борил с депресията в продължение на шест години. Не каква да е, а тежка депресия.  Не от онези, за които казваме: "Абе, нищо му няма. Всеки го е карал това състояние".

Самоубийството е наречено „най-голямата трагедия в съвременния футбол“.

Роденият на 24 август 1977 година футболист започва кариерата си в тима на Карл Цайс Йена. Следват престои в Борусия Мьонхенгладбах и Бенфика, за да дойде трансферът му в Барселона. Там германският вратар остава в продължение на две години, но успява да запише едва един мач, тъй като е отдаден под наем последователно в отборите на Фенербахче и Тенерифе.

През 2004 година подписва с отбора на Хановер, където изиграва 164 мача. През 2009 година е определен за най-добрия вратар в Бундеслигата.

Защо Енке го направи?

Вестта за всяко самоубийство шокира. Неволно възниква въпросът: не можеше ли тази смърт да бъде предотвратена? Внезапно сме изправени пред парчетата на един свършил живот и се питаме "защо".

Тихите остават незабелязани

Роберт Енке не беше един от онези професионални футболисти, които не са в състояние да отминат който и да било микрофон, без да провъзгласят колко важни са те. Той не беше и сред ексцентриците пред вратата, както мнозина вратари. Енке винаги правеше впечатление на сдържан и вежлив, на тих и кротък човек. Нерядко характерът му биваше тълкуван в негова вреда. Говореше се, че Енке би трябвало да изкаже претенциите си за №1 пред германската голлиния, офанзивно и гръмогласно. Но точно Енке не беше от този тип хора.

В големия футболен цирк такива като него лесно остават незабелязани. Тук се броят само головете, точките, първенствата. Честват се победителите. На губещите не се полага даже и усмивка. Който печели милиони - това е преобладаващото сред масите мнение - няма защо да тъжи. При Роберт Енке съвсем не всичко е протичало гладко - нито в живота, нито в спорта.

В няколко от наелите го чуждестранни клубни отбори, като например Барселона, вратарят почти през цялото време прекарваше на скамейката на резервите. Това малко или много го тормозеше вътрешно. И понеже Енке трупаше всичко в себе си, без да му дава показ, дойде депресията… Нейните основи обаче са други.... 

Сполетян от тежък удар на съдбата

Почти банални изглеждат лъкатушенията на спортната му кариера в сравнение с удара на съдбата, сполетял Енке през 2006 година - смъртта на двегодишната му дъщеричка. Лара умира от много рядко сърдечно заболяване, въпреки опитите на най-добрите медици в Германия да я спасят. Казват, че точно тогава той се е сринал. Роберт години живее с мъката, за да дойде вечерта на 10 ноември 2009 година, когато отлетя при своето момиченце.

Денят, в който Енке ми каза, че ще умре

Предлагаме ви разказа на Флориан Фромловиц – конкурент на Енке за вратарския пост в Хановер.

„Седях до гроба на Роберт. Чувах глас някъде зад мен. Някой говореше, изнасяше реч. Валеше. Всичко беше празно. По-късно ми казаха, че в речта е споменато и моето име, и тези на съотборниците ми... Не съм ги чул...

Седмици след погребението една сцена се завъртя пред очите ми, като на филм. Спомних си нещо, на което не бях обърнал внимание.

Преди мача с Кьолн в края на сезон 2008-2009 г., треньорът на вратарите Йорк Сиверс не бе пътувал с отбора и аз загрявах Роберт. Ритах топката силно и точно, толкова добре, че той ме похвали, че съм се справил отлично. После ме прегърна и тръгнахме заедно към съблекалнята, както винаги.

Каза ми: "Фло, скоро ще дойде твоят шанс да играеш постоянно".

Тогава не обърнах внимание. Роберт ми казваше, че се готви да умре.

Когато година по-рано отидох от Кайзерслаутерн в Хановер, ролята ми бе напълно ясна. Енке е първи вратар, а аз - младото петле на 22 години, ще съм неговият заместник и конкурент.

Роберт не говореше много. Затваряше се в себе си, концентриран и с непроницаемо лице.

В други моменти бе весел и усмихнат, отивахме заедно в италианския ресторант с него и Хано Балич (друг играч от отбора). Те се майтапеха, като цитираха фрази от любимия им сериал "Стромберг". Обичаше животни, живееше със съпругата си Тереза и кучетата им. Бяха загубили момиченцето си, а по-късно

бяха приели друго дете в
семейството си, осиновено.

За първи път видях дома им на погребението. Далеч от всичко, от шума и града, от цирка във футбола, в който живеехме.

Бях млад, тотална противоположност на Роберт. Емоционален, шумен, понякога и досаден. Когато вкарахме гол лудеех, тичах... Когато спасявах положение крещях и стисках юмруци. Той ми казваше - карай го по-спокойно, използвай енергията си в баланса, в играта.

За последен път го видях в съблекалнята на стадиона, на 8 ноември 2009-а. Току-що бяхме направили 2:2 с Хамбургер, Роберт беше пазил силно. Хвърли сака през рамо и ми каза: "Тшус, Фло" (довиждане, разговорно). Отвърнах му, усмихнах се.

Предстоеше пауза на първенството заради мачовете на националните отбори, имахме два дни почивка. Аз планирах да ги изкарам със съпругата ми. Роберт планираше да умре. Планираше го за вторник.

Знаеше го, когато излизаше от съблекалнята в онзи ден. Знаел го е много по-рано. Още от онзи мач в Кьолн месеци по-рано.

Бастиан Щулц ми се обади и ми каза за самоубийството. Седях с телефона до ухото... Питах го: "Басти, не се майтапиш, нали?". Глупав въпрос.

Пуснах телевизора. Даваха релсите в Айлвесе, камерите бяха там, полицаите... Ужас. Събрахме се на стадиона късно същата вечер. Някак си още не вярвах. Видях очите на останалите и всичко вече беше ясно.

Никога до онзи момент не бях усещал смъртта толкова близо до себе си. Беше адски силно усещане, смазващо силно. Върнах се у дома и си изплаках душата. Опитах се да се крия от жена ми, но видях, че и тя плачеше. С глас. Като мен… И като всички големи мъже -  Бекенбауер, Клинсман, Йов, Бирхоф и останалите, които изпратиха Роберт. Никога не бях виждал на едно място толкова велики хора да плачат..“