Филипа Филипова, известната треньорка и международен съдия, гостува в предаването „Код Спорт“ по RING. Като състезателка с ансамбъла печели световната титла в многобоя и с 12 бухалки през 1989 година в Сараево. А най-известната нейна възпитаничка е Симона Дянкова, която стана олимпийска шампионка с ансамбъла на игрите в Токио. Предлагаме акценти от разговора с Филипова:

- Разкажете ни за участието си под купола на „Цирк дю Солей“ - защо се спряха на българския ансамбъл, как се подготвяхте, колко време продължи турнето и къде зрителите имаха привилегията да станат част от това шоу?
- Нешка Робева ни извика, събра ансамбъла и ни подготвиха за това турне, което беше за първи път за цял ансамбъл. До този момент имаха няколко пъти покани, по две гимнастички участваха, но за първи път бе български ансамбъл. Тя ни подготви на „Герена“, тренирахме два-три месеца. Постави съчетанието, което трябваше да изпълним по музика на „Цирк дю Солей“. Бяха пуснали предварително каква ще е идеята на нашето представяне – част от ансамбловото ни съчетание от световното в Сараево’89, бяха включени допълнително и други уреди. Близо три минути и половина беше нашето изпълнение. Подготвяхме се в София, след което заминахме за Монреал, където беше основната подготовка. Там нямахме треньор, а просто си имахме екип от хора за всички артисти. Тренирахме два месеца с целия екип от акробати, жонгльори и всякакви много добри артисти. „Цирк дю Цолей“ е нещо грандиозно. Истинска щастливка съм, че съм имала късмета да бъда там и да участвам. Видяхме за първи път такъв професионализъм като подготовка, режисура, грим, костюми, сцени – вдигат се, свалят се. 1992 година се случи това. Беше доста впечатляващо! След тези два месеца подготовка в Монреал, турнето ни беше в Япония. Четиримесечно турне в най-големите градове. Освен с гимнастика, част от нас бяха включени в различни други номера. Примерно тези, които имахме желание, танцувахме танго. Други скачаха към акробатите, имаше и по-лудички. Имахме различни участия и беше запаметяващо. Такова нещо не се случва всеки ден. Мисля, че за всяка една от нас, която е била там, може би това е един от най-хубавите ѝ моменти в живота!

- Не е ли прекалено субективен вашият спорт? Много често ставаме свидетели на ощетяване на даден отбор или състезател. Да не кажа, че в повечето случаи българите са най-често сред потърпевшите.
- Да, субективен ни е спортът. Мисля, че се търси правилният правилник. Да бъде максимално справедливо и честно оценяването. В момента сме в нов цикъл на гимнастиката с нови правила. Единствено още компонентът „артистичност“ не е много ясен. Това, което според нас е най-субективното. Но артистичността чисто за мен е усещане. Затова не всеки го разбира и може да го оцени.

- Как съвместявате тези две дейности – да сте съдия и треньор? Не ви ли тежат тези пътувания?
- Много е сложно. Благодаря на екипа, които работим, за да поддържат нивото в клуба, защото наистина понякога тези пътувания са ми много трудни. Но се радвам, че имам възможността да бъда част от националния отбор. Българска федерация по художествена гимнастика ми е гласувала доверие. Вече три цикъла съм съдийствала на международни състезания, като шест-седем години съм плътно до тях на световни и европейски първенства. Изключително съм съпричастна към треньори и състезатели, много съм близка с тях и съм в помощ за всяко нещо. Голяма отговорност е наистина, но мисля, че последните години са много успешни, защото правим всичко със сърце. Всеки е на мястото, където е най-силен. Вярвам, че съм полезна за българската художествена гимнастика.

- Кои са състезателките, с които се гордеете, че сте работила? Веднага се сещам за една от тях – Симона Дянкова.
- С всички състезателки се гордея, с всички деца, които са минали през мен. А Симона наистина ми е като дете, тъй като 20 години е член на нашия клуб. От 4-5-годишна започна гимнастика, първоначално при моята майка Мария Чиприянова, а някъде 7-8-годишна я поех аз, та до националния отбор все съм си с нея. Това е едно изключително дете, което от малко беше различно, интересно, диво, беше много особена. Сега като разказвам колко е била дива, как е ритала с топка по стените, че не ѝ се получава, стоят и казват: „А, не може да бъде Симона.“ Тя имаше интересен пубертет, интересни моменти, но аз знам защо беше така - беше недооценена. Тя от мъничка беше много добра и много различна, но от това поколение, в което имаше много гимнастички. Примерно 20 гимнастички, които бяха топ. На нея все нещо не ѝ достигаше, за да кажат „да“. Но аз толкова силно съм вярвала в нея и съм била до нея, че винаги съм намирала сили да я убедя да продължава, че има смисъл. Естествено, че едно дете се разочарова от такива моменти. А тя гореше от малка. Гореше не да покори тази зала, а да покори света. Точно така и стана, но преминахме през много, много трудности. Всъщност тя беше член на националния отбор индивидуално жени три години. Ина Ананиева я покани за резерва на ансамбъла. Тогава много се двоумяхме със Симона. Казах: „Да, отивай, влизай. Това е шанс за теб. Ще се бориш, има какво да учиш.“ Тя беше минала и през ансамблите на клуба, разбира се. От малка е играла индивидуално и ансамбъл, така че нямаше проблем. Две години беше резерва на отбора на Ина Ананиева. Имаше едно състезание само, на което трябваше да участва, тъй като Михаела Маевска имаше контузия. Но аз виждах как я мъчи това, че е резерва и че няма изяви, а ѝ се играе много. През двете години, докато беше резерва, я ползвах да участва в ансамбъла на клуба, за да има изява, нещо, с което да я стимулирам, да я поддържам. След тези две години резерва виждах как просто ще се предаде. Тогава я взех и реших да ѝ направя две индивидуални съчетания, да участва и индивидуално. Тя е много различна от всички гимнастички. Винаги сме намирали интересна музика, интересни и запомнящи се образи. Тя беше запомняща се и в ансамбъла като образ, разбира се с всички останали момичета. В този момент Ефросина Ангелова, която беше старши треньор, пожела да я пробва и за индивидуалното. Достатъчно бяхме мотивирани и аз, и тя, и моите помощнички да докажем, че не е за изхвърляне това дете, а то тепърва загрява. Направи много силно представяне на държавните първенства. Илиана Раева ни покани да участва на Световната купа извън класирането и тя се представи повече от отлично. Тогава Илиана ми се обади и каза: „Тя е много интересна, дай да я оставим индивидуално.“ Отговорих ѝ: „Илиана, тя е интересна от малка. Вече е на 21 години. Тя трябва да се реализира, трябва да играе пред света!“ Ако остане индивидуално, тя трябва веднага да влезе в отбора, а си има конкуренция, не е ясно ще попадне ли или не. В този момент беше дошла Весела Димитрова, бяха я поканили за лагер. Още не беше ясно кой ще бъде треньорът. Аз Симона я пусках през всички възможни селекции – индивидуално, ансамбъл, индивидуално, ансамбъл. Естествено, беше минала успешно селекцията за ансамбъл. Тогава казах, че ще отиде на този лагер с Весела и с момичетата и ще преценим. Притесняваше се, защото беше най-голяма от тях, но пък се усетиха, допаднаха си и с Весела. Тя видя в нея потенциала ѝ, който е огромен. Казах: „Весе, използвай го този потенциал! Може да направиш нещо невероятно!“ Така се и случи.

- В последните години се наблюдава примирие в художествената гимнастика. Отстрани изглежда, че всички работите за една кауза. Чия е заслугата за това?
- Имаме изключителен мотор в лицето на Илиана Раева. Тя е изключителен лидер и водач. Умее да обединява хората, да намира най-добрите им качества. Мисля, че е основата на това в момента всичко да остава „в кухнята“. Естествено, че се спори и не всеки е съгласен с всичко. Търсим начини кое е най-доброто. Събрали сме се силни характери. Всеки иска да помогне, да се изяви. Все пак мисля, че успяваме да заравяме томахавките в тези моменти и целта да бъде успехът на България.
Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, „Ринг“