Големият герой на Славия от финала за Купата с Левски - Георги Петков, даде екслузивно интервю за агенция БЛИЦ. 

-Георги, започвам с тривиален въпрос – очакваше ли да спечелиш Купата. И понеже знам какво ще отговориш, аргументирай се защо вярваше.
- Честно казано, вярвах. Имахме си своите козове. Първо, всички тръбяха, че Левски е фаворит. Дни наред беше това. Постоянно и непрекъснато. Отделно заложихме на перфектна тактика. Знаехме, че ако не получим гол в първите 20 минути, „сините” ще започват да рухват  психически. Треньорът ни Загорчич това ни предупреди.

-Е, той голът почти беше паднал, но ти спаси дузпата на Гомес...
-Така е. Именно този пропуск ги сломи. През второто полувреме вече бяхме по-спокойни, а с всяка изминала минута левскарите ставаха нервни. Когато започнаха да изсипват топката, ми беше ясно, че бавно и постепенно ще си вземем своето. Както и се получи.

- Вярно ли е, че си играл контузен?
- Да. Вярно е. Ще бъда откровен с вас. Ако мачът не беше толкова важен и ако резултатът не беше 0:0, излизах. Щях да поискам смяна. Но при това положение – абсурд. Не помня кой от Левски беше – май Паулиньо. Удари ме зверски в ребрата. Свят ми се зави. Болката беше ужасна. Не знам дали някой забеляза, но аз повърнах на терена. После ми беше лошо и в съблекалнята. Почти при всяко спиране на играта лекарите идваха и ми замразяваха удареното място. За мен това си беше директен червен картон, но съдията го спести. Аз хващам топката, а той ме удря, след като съм я прибрал в скута си. Паулиньо не търсеше нея, а тялото ми.

- Как си в момента?
- Боли ме. Особено, когато кашлям или се обръщам на една страна. Но с лекаря решихме да не ми правят снимка. Това е натъртване. Народът е казал: „На колкото си години, толкова дни ще те боли”. Значи 42 дни.
Отвратителна болка. Говорих с доктора – натъртване. На колкото си години, толкова дни ще боли.

-Да те питам за трите спасени дузпи. Как хвана в началото на мача тази на Гомес, който е майстор на ударите от бялата точка?
- Ще ти кажа тайната (смее се). Гомес ми би по същия начин дузпата есента на „Герена”, когато паднахме с 0:4. Тогава стреля по-високо, но в същия ъгъл. Когато той взе снощи топката и я постави на бялата точка, се сетих за онзи момент. И бях убеден, ама напълно убеден, че ще стреля отново в същия ъгъл. Само че този път би по-ниско и това ми помогна да спася.

-Разбра ли, че си го отказал да бие после отново дузпа. Имам предвид след продълженията?
- Това е лошо за футболист на Левски да откаже да бие дузпи. Спомням си преди години, когато бях в Левски, играхме с Литекс за Купата (б.р. – 2008, четвъртфинал). Тогава някои от моите съотборници също отказаха да бият дузпите. И се нагърбих аз да стрелям, но пропуснах. За съжаление ловчанлии ни отстраниха.

-А другите две снощи – усет или предварително си избра ъгъла?
-Гледах ги право в очите. Това е закон при мен. Да гледам изпълняващия в очите. Усетих страх. Особено при Прохазка. Усетих къде ще бие. Всички тези тънкости ги знам от двама души – бившия вратар на Левски Здравко Здравков и от настоящия ми треньор в Славия Радостин Станев. Когато свършиха продълженията, Радо дойде при мен и ми каза: „Гошо, сега е твоят момент. Убеден съм, че поне две дузпи ще спасиш”.   

-Какво каза на Божидар Митрев след мача?
- Прегърнах го, защото работих заедно с него в Левски. Защото го познавам от малък. Той е голям левскар. За него Левски е всичко на този свят, но това му пречи, защото иска да се докаже, че милее за този отбор. По този начин обаче се пренавива и поради тази причина греши. Казах му, че това е футболът, че животът продължава.

- Днес се прибра в Пазарджик. Как реагираха хората, след като те видяха?
- Еуфория голяма. Бях на откриване на комплекса  ФК Хебър – родният ми клуб. Направили са уникално нещо, за което искам да ги поздравя. Боби Михайлов беше там  - Тодор Попов, кметът на Пазарджик, също. На тези ремонтирани игрища проходих във футбола. И изпитах удоволствие, че съм на същото място.   

- Догодина ще те видим ли отново с белия екип или след такъв триумф ще кажеш сбогом?
- Не, не. Категорично оставам. Чувствам се добре. Разговарял съм с боса Венци Стефанов. Той ми е казал, че ако нямам контузии, ще мога да продължа.

- Правиш ли някакъв паралел между мача с автогола на Везалов през 2013 година и снощния финал?
- Ами пак Левски фаворит, пак Славия аутсайдер. Тогава са се радвали предварително. На път за стадиона в автобуса са си пеели, че са шампиони. Сега ми казаха, че през деня преди мача в хотела никой не е мислил сериозно. Шегички, закачки е имало. Явно на „Герена” не са си научили урока. Но, реално погледнато, как да го научат, след като никой от тези, които бяха на терена снощи, не играха преди 5 години.

- Феновете на Левски снощи пееха „О, смешно синьо вратарче”...
- Живеем в България. Разбирам ги. Тази злоба няма край при тях – девет години без титла и без купа. Събират се отрицателни емоции. Нормално беше с мен да се заяждат.

- Много левскари днес в социалната мрежа твърдят,  че са очаквали да бъдеш по-хаплив и заядлив след мача. Но ти не демонстрира подобно поведение.
- Ще кажа нещо, което по принцип не мислех да споделям пред медиите. Само чаках Йомов да вкара дузпата,  а аз бях сигурен, че ще я вкара.  Нарочно бях отишъл близо до тунела. И след като Йомов отбеляза, по най-бързия начин отидох в съблекалнята. Влязох вътре и три-четири минути стоях сам. Не исках да показвам пред хората емоциите си. Не исках и да слушам освиркванията и ругатните им. Дори някой от съотборниците ми са ме търсили, но аз се бях скрил (смее се). После излязох на терена и се чувствах като нов човек. Като прероден. Защото всичко беше приключило чудесно за нас!

- Два пъти през последните години си голям герой за Славия срещу Левски. Но сините, предполагам, са още в сърцето ти?
- Нямам как да е иначе, след като 10 години от живота ми преминаха в Левски. Всичко за България съм спечелил. Имам успехи в УЕФА, в Шампионска лига. Втори в класацията за футболист на годината станах заради Левски. Няма как сърцето ми да не е синьо. Но то е и бяло...

- След теб Левски няма титла, няма купа. Кога ще я спечели и кога синята тишина ще свърши? Не може да нямаш собствено мнение защо в Левски нещата не вървят.
- Първото нещо – Левски без спортен директор не е Левски. Няма връзка треньор – президент. Левски има нужда от фигура като Наско Сираков. Знаете ли какво беше преди на „Герена”. Само да се покаже за секунда в съблекалнята, и ние замръзвахме. Това значи респект. Отделно има нещо сбъркано там. Не знам какво е, не съм в кухнята. Но вижте за какво иде реч – цели 9 години нищо. Не една, две, три, пет, а девет. Множко са.  

- Беше казал, че си забравил за проблемите с Батков. Скоро чувал ли си го, виждал ли си го?
- Преди две години бяхме на промоцията на една книга. Говорихме си. Не му се сърдя. Аз за момента избухвам, а после прощавам. Обидих се, защото научих не от него, че ме освобождават. А както казват сърбите – трябваше да е очи в очи. Правил съм грешки, ела кажи ми. Бях отворен за разговор. Но разговор не се проведе. Беше наредено на друг човек да ми съобщи, че ме махат. И затова бях афектиран през 2013 година. Тези мои действия след мача бяха насочени само към Батков, а не към феновете на Левски.

- Гошо, защо не си в крак с модата. Защо нямаш татуировки, нямаш гел на косата?
- Защото съм Гошо Петков. Не ми допадат тези неща. Мразя медийните изяви. Не обичам да съм във фокуса. Гледам да съм встрани. Ето и снощи на награждаването забелязахте ли какво се случи. Вероятно не сте. Като свършиха дузпите, свалих лентата от ръката си и я дадох на Галин Иванов. Казах му: „Галине, вдигни ти първи купата. Заслужаваш!”. Той е прекрасен човек и футболист. Аз се наредих чак трети или четвърти на опашката за Купата. Никой не видя...

- Лафът на Пената Жоро Вратарчето разсмива ли те или те ядосва?
- Как ще ме ядосва. Това е голям треньор с велико чувство за хумор. Освен това той ме нарече Жоро Вратаря, а после ваши колеги го промениха на Вратарчето.

- Последен въпрос. Дъщеря ти Елия вече разбира ли, че татко й е много популярен?
- Разбира. Тя е вече на шест годинки и всичко разбира. Даже днес, като се прибрах вкъщи, ме чакаше милата на вратата и със сладкия си глас ми вика: „Тате, къде е медала? Искам медала!”. Аз се просълзих, извадих медала и го поставих на вратлето й. Очичките й светнаха от радост. И  знаеш ли, тогава още по-силно усетих какво съм постигнал снощи.
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ