Алпинистът Атанас Скатов се прибра жив и здрав в България след тежката експедиция в Хималаите. На 22 май в 4:50 часа местно време сливналията покори за втори път връх Еверест (8848 метра), този път по южния му ръб, след като първото му изкачване на Покрива на света беше на 24 май 2014 г. от северната страна на Хималаите (Тибет), с което стана първият българин изкачил върха по северния и по южния ръб. Постижението Скатов регистрира само 5 дни и 11 часа след като стъпи на връх Лхотце (8516 м) и без да слиза до базов лагер. 

"Прекарах 11 дни над 6500 метра, където кислородът е около 35 процента. Определено това бе най-трудната ми експедиция от 14-те до момента. Имаше много перипетии. Дълъг период бях болен, времето беше много лошо. Три пъти пих различни антибиотици. Дори като се качих на Еверест казах, че повече няма да тръгвам към осемхилядници, но...", сподели 39-годишният герой, който разказа в подробности пред БЛИЦ за премеждията по пътя към най-високите точки на планетата и обясни защо смята да продължи проекта си за изкачване на 14-те осемхилядника като веган. 

Наско иска да докаже, че хората спокойно могат да намалят консумацията на месо и животинска продукция, като това няма да се отрази неблагоприятно върху техните физически и психически качества. 

Оказа се, че Скатов е разпродал всичко, което има, преди заминаването от България, за да може да продължи своята мисия. Въпреки поредната изпълнена цел, той е принуден да понася удари и да търпи критика от колегите си. Родни алпинисти демонстрират завистта си към сливналията, който за разлика от тях не е получил и стотинка държавна помощ. 

- Наско, поздравления за постижението! Най-важното е, че се върна жив в България, а здрав ли си?
- Да, добре съм. Всичко е наред, вече възвръщам и килограмите, които стопих. 

- Колко килограма от теглото си загуби?
- 9 кг. Тръгнах 68, а се върнах 59. Падат ми панталоните дори, стопил съм се. Досега не бях свалял толкова много в една експедиция. През 2014-а, когато качих Еверест за първи път, свалих 6 кг. 

- Разкажи по същество - първо качи Лхотце, след това и Еверест? Как се случиха нещата?
- Много трудно, но най-важното е, че сега съм си отново у дома. Тази година метеорологичните условия бяха изключително неблагоприятни. Духаше много силен вятър още от 15 април, когато пристигнахме на базов лагер, който е на 5400 метра. Първите три дни беше над 100 км/час. Аз и повечето ми колеги се разболяхме. Освен че трябваше да се аклиматизираме, бяхме принудени и да се излекуваме, преди да тръгнем към върха. 16 и 17 май даваха да има хубаво време и аз реших тогава да тръгна към Лхотце. На 15 май бях в последен лагер преди върха - на 7800 метра. Лхотце не беше качван от 4 години. Аз съм вторият българин, който го изкачи. Христо Проданов успя преди 36 години. През 2014 и 2015 г. в района паднаха лавини и никой не тръгна нагоре. Миналата година много алпинисти направиха опит да изкачат Лхотце, но нито един от тях не беше успешен. Този сезон първите, които стъпихме на него, бяхме аз, норвежец и индиец. В началото бяхме група от 13 човека. Принципно към осемхилядник се тръгва вечер, за да може с изгрева на слънцето да си на върха, защото тогава времето е най-спокойно. Докато стигнем до последния лагер, се уморихме доста и нямаше как да продължим вечерта, поради което останахме да пренощуваме в лагера. На 16 май наистина времето беше изключително благоприятно и решихме в 8 часа сутринта да потеглим. Беше обаче много рисково, защото щяхме да пристигнем вечерта на върха и не се знаеше изобщо следобед какво ще е времето. Тръгнахме, опъвахме парапети. Над Лагер 4 моят партньор - шерпът, ми каза, че няма да продължи. Изостави ме. За мен беше важно да продължа. Той имаше половин бутилка кислород, взех я. Тръгнах с две бутилки, колкото и тежка да беше вече раницата ми. След няколко часа на едната бутилка й се развали регулаторът, като повече от 80% от кислорода ми излезе от нея. Благодарение на една вафла - протеинов бар, който имах, дъвках го и с него капсуловах регулатора, за да не изпуска повече кислород.

- Колко оставаше?
- Бях с минимално количество кислород и се движех солово до върха. Не се знаеше дали ще стигна изобщо. Но имахме късмет, че времето беше хубаво. В 17:20 часа бях на Лхотце. Снимах залеза, беше невероятно красиво, виждаше се Еверест. Определено времето беше с нас в този момент. В 20:15 часа бях в последния лагер под Лхотце и след час и половина почивка тръгнах веднага за Еверест. Другите колеги - 12 човека, нямаха сили дори да вървят, но аз тръгнах.

- Колко вървя?
- Между последния лагер преди Лхотце и последния преди Еверест е около час и половина. В 23:20 часа бях вече на последния лагер преди Еверест, вятърът обаче беше много силен. Прогнозата беше, че на 17 май ще духа след 8:30 сутринта. Планирах към 7 часа да съм горе и да успея да сляза преди да задуха. Малко след 23 часа обаче духаше много силно, което значеше, че нямам никакъв шанс. Никой не се качи на Еверест на 17, 18 и 19 май заради лошото време. Слязох на Лагер 2 (на 6500 метра), където останах за три нощувки и после пак тръгнах към Еверест. 22 май го даваха да е денят с най-ниска скорост на вятъра - около 40-45 км/час. Изкарах една нощувка на Лагер 3, откъдето тръгнах на 21 май в 7 часа сутринта. Следобед бях на Лагер 4 - 8000 метра, там починах два час и половина и около 19:30 часа тръгнах към върха. Около полунощ започна да духа западен вятър. С моя партньор имахме един инцидент. Почина наш приятел - шерп. Младо момче от фирмата, с която бях на експедицията. 

- Какво се случи?
- Намерихме го без маска, без кислород, дори нямаше ръкавици и ръцете му бяха замръзнали. Над половин час стояхме при него. Искахме да му помогнем, но на 8700 метра няма как да помогнеш. Беше минус 30 градуса, започнахме да не си чувстваме краката. Закрепихме го на въжето и продължихме нагоре. В 5 часа сутринта на 22 май бях на Еверест. Времето беше спокойно. Останах горе около 40 минути. Гледката беше невероятна. Преди 3 години се качих от Тибет - по северния ръб, а сега по южния - от Непал. Но не можах да се насладя напълно, защото още ми беше в главата случилото се с младото момче, което оставихме. Умря в ръцете ни, за жалост. То дори само аз и моят шерп се спряхме. Минаха около 40 човека покрай нас, но почти никой не спря. Загиналото момче беше личен приятел на моя шерп, аз също го познавах. На подобна височина всеки сам трябва да се оправя. Ако ти не можеш да вървиш, никой не може да ти помогне.


- Равносметката от тази експедиция?
- Много неща научих за тези 51 дни - толкова трая експедицията. Борбата беше изключително трудна, особено вътрешната борба. Бях се разболял. За първи път в моя живот изкарах 11 дни над 6500 метра, където съдържанието на усвояем кислород е около 35-40 процента. Доволен съм от експедицията. Благодарен съм на Банско и "Юлен" - генералния ми спонсор, на “NBS Maritime”, които ми предоставиха сателитен модем и сателитен телефон и благодарение на които цяла България и целият свят гледаха 360-градусови видеа и снимки от експедицията, и на всички други партньори, без които нямаше да замина. Вътрешно съм удовлетворен, че за първи път толкова много хора разбраха каква е същността и за какво правя това. Много хора ме подкрепят, пишат ми, продължавам да получавам имейли, съобщения във "Фейсбук", есемеси. Всички са зад мен. Аз между другото на върха казвам в едно видео, че повече няма да ходя на експедиции на осемхилядници, но когато се върнах в България, всеки ме поздравява и ме пита кой е следващият връх, и всички ми казват "ти ще завършиш проекта и ще качиш 14-те". И колкото и да си бях обещал вътре в себе си, че повече няма да ходя, аз искам пак да ходя. Искам да продължа. Докато имам сили и докато има кой да ме подкрепя, ще го правя. Продължавам с моята мисия и кауза, защото правя хората щастливи. Правя ги щастливи и те намират смисъл да сбъдват и своите мечти. Това е най-важното за мен.

- Най-критичният момент в тази експедиция?
- На Лхотце най-трудно ми беше, когато почти целият кислород от бутилката излезе. Бях на около 8300 метра, когато оставах без кислород и се чудех какво да правя. Реших да рискувам и така последва ситуацията с протеиновия бар, който дъвчех и с него капсуловах регулатора, за да не изпуска повече. Лампичката в главата ми постоянно светеше, сигнализирайки, че кислородът е на привършване. Никога досега не съм бил на такава височина без кислород. Но щом човек иска да спечели, трябва да предприема рискове. На всеки 15-20 минути гледах колко остава в бутилката, защото на първо място съм разумен човек и най-важното за мен е да се върна жив и здрав в България. Всичко друго е на заден план. Другият критичен момент бе, когато преди Еверест стояхме толкова много време при момчето, което виждахме как умира. Тогава не си чувствах ръцете и краката, не беше сигурно дали пак ще получа кръвообращение. Но след около час и половина успях да се постопля. Забивах по-силно котките в леда, за да предизвикам по-бързото затопляне на краката. Много тежко беше, 36 часа постоянно в движение от Лагер 3 на 7000 метра до върха и връщане до лагер 2 на 6500, всичко 36 часа на крака. На Лагер 4 пък четирима колеги ги намериха загинали в палатката им. Предполагам, че до умирането им се е стигнало от газовите бутилки, които понякога изпускат от студа. 

- Тази година има доста жертви на Еверест...
- Така е, за жалост. Вече 15 човека загинаха. Много неприятно. Често виждам трупове, свикнал съм. Мои приятели още са в болницата в Катманду с черни пръсти от измръзванията. Рискът е много голям. Във всеки един момент може да падне лавина и да те затрупа. Или пък да потънеш в някоя цепнатина, която не виждаш, тъй като е закрита от снега. Тази година успеваемостта на Еверест е само 20 процента, въпреки че имаше рекорден брой - 386 алпинисти и поне още толкова шерпи. Миналата година бяха по-малко, а успеваемостта беше около 68 процента. Сега вятърът обърка плановете, изключително опасен е. Ако няма вятър, можеш и на минус  40 градуса да се качиш на Еверест. Обаче като духа и примерно е минус 25 градуса, а вятърът около 50-60 км/час, качване няма, просто не можеш. Вятърът влиза отвсякъде, каквито и дрехи да имаш. Лицето ти замръзва, няма как да се скриеш и предпазиш.

- Освен знамена, какво друго има на Еверест?
- Имаше опънати молитвени флагове, има две снимки на далай Лама. А 2014 година, когато се качих за първи път, нямаше знамена. А сега бяха много, аз оставих всичките, които носих с мен. 



- Имаше ли момент, в който си помисли, че е по-добре да спреш и да се върнеш обратно?
- Не, категорично. Такъв момент никога не съм имал досега. Щом имам сили, вървя. Дори на Лхотце шерпът около 50 метра над лагера спря и ми каза, че повече няма да продължи. Казах му "ОК" и продължих сам нагоре. Сам се качих на Лхотце. Въпреки другите перипетии, не съм си мислил подобно нещо. 

- С какво се хранеше?
- Нямаш много апетит. На другите алпинисти по принцип им се дават яйца, сирене, обилно месо. Аз се храня с гарнитурите - ориз, картофи, спагети, зеленчуци, плодове, ядки. Но този път си носех веган-протеини и си забърквах шейкове. Поне докогато съм бил на базов лагер, съм успявал да набавя повече протеин, отколкото при предишните експедиции. Иначе сутрин пия топла вода и чайове, изяждам една ябълка. Фирмата доставяше овесени ядки, а аз си нося от България орехи, бадеми и конопено семе. Забърквах си с овесените ядки и това закусвах. На обяд винаги има супа, често има нахут и боб, картофи, зеленчуци. 

- Но пък те зарадваха със специална торта при слизането от Еверест...
- О, аз дори не я опитах. С тортите само снимки си правя, не ги ям. 

- Какво правиш, ако при -30-35 градуса ти се ходи до тоалетна по малка нужда?
- Има възможност, гащеризонът се отваря, но не ми се е случвало. Организмът влиза в някакъв режим, в който не ти се ходи. 36 часа не бях ходил по малка нужда. Да, вредно е, но няма как. Това са рисковете при тези височини - изнасилваш тялото. Но е така, защото търся границите на човешките възможности. Височинният алпинизъм е граница. Ние ходим по нея - между живота и смъртта. 

- Колегите ти горе на Еверест как приеха твоя успех?
- Още от миналата година като бях в Пакистан имаше доста известни алпинисти, които като ме видяха и директно ми говореха на име - Атанас Скатов. Това ме учуди. Сега на Еверест бяхме много хора, които вече се знаем. Вече 4 години съм по осемхилядниците, имам много приятели, които гледат с голям респект на мен, защото знаят, че съм само на растителна храна. Викат ми Булгериън мънки (б.р. - в превод от английски: Българската маймуна) и Веган машийн. Шерпите зад мен са ме гледали как се катеря, наподобявайки им маймуна. Доста голямо е уважението към мен, което само може да ме радва. Виждат с какво се храня и се чудят как успявам с този хранителен режим. 

- Родните алпинисти радват ли ти се?
- Които ме познават лично, ми се радват и ми се обаждат. Но има и такива, които ме плюят, но да са живи и здрави. Искам обаче да се знае, че „големите“ ни алпинисти получават пари от спортното министерство за експедиции, докато аз не съм получил нито стотинка държавна помощ за нито една от експедициите ми до момента - 14 на брой, 7 от които над 8000 метра. 

- Опитвал ли си да си издействаш финансиране от спортното министерство?
- Пробвал съм, но не дават. Министерството директно пари на спортистите не дава, само чрез федерациите, а те са един затворен роднинско-приятелски кръг. Имат си федерация по алпинизъм и там се дели между тях – приятели, роднини, братовчеди... Назначават си роднините на работа също. Картинката е много грозна. Миналата година имах среща с министъра на спорта и той ми сподели, че се мъчел да премахне поне роднинските връзки в тези федерации. Дано успее. Приятели-алпинисти са ми разказвали за такива злоупотреби с парите за експедиции, бедна ви е фантазията. Един лаик в алпинизма вчера писал, че като съм се качил 2014 година на Еверест, съм ял мед и значи не съм веган. Да, ял съм две лъжици мед и не крия. Снимките и видеата ми от Еверест пък били фотошоп. Смея им се на измишльотините.

- Какво би казал на хейтърите и защо и кой те атакува?
- Пожелавам им да са живи и здрави и да постигнат това, което аз съм постигнал. Явно съм им интересен. Много искат да са на мое място. Всички искат на осемхилядник, но е изключително трудно. Едно е да ги качваш върхове пред компютъра, друго е на живо. Кой ме атакува ли? Хора, които ми завиждат. 



- Колко ти струва тази експедиция?
- Около 30 хиляди долара за двата върха. Уредих сравнително най-евтината цена за двете експедиции - Еверест и Лхотце, при регулярна цена за двата върха над 40 000 долара. 11 хиляди долара е само разрешителното за качването на Еверест, "пермит" на английски. Хиляда долара се заплаща за опъването на парапети. Плащат се разрешителни за трекинг, за прекосяване на ледника Кхумбо. Иначе разрешителното да катериш Лхотце е 1800 долара. Имаш и други разходи, освен самолетните билети. Постоянно купуваш нещо, най-вече екипировка. Държавата ни преди е плащала милиони за експедиции, а аз съм изкачил шест континентални първенци и 6 върха на осем хиляди метра, без да ползвам и една стотинка. В крайна сметка обаче, колкото и да си подготвен, и милиони да си намерил, ако планината реши да не те пуска, тя не те пуска. Господ решава!

- Очакваш ли да бъдеш включен в Топ 10 на Спортист на годината?
- Не знам, това е ваша работа - на журналистите. Ако смятате, че съм постигнал нещо, ще бъда щастлив. Всеки се радва, когато е оценен. Аз имам права линия и ясна кауза точно какво да постигна и продължавам да работя върху това. Мисията ми не зависи от медали. Тази година също постигнах, дай Боже до края й още някои неща да направя. 2016-а участвах в четири експедиции над 8000 метра. Аз съм единственият българин, който участва в три експедиции над 8000 метра в рамките само на 23 дни - изкачването на Анапурна, Дхаулагири и Макалу през 2016 г., като на Макалу правя най-бързата експедиция в света до момента - само за 4 дни, а до Дхаулагири и Макалу се катеря в алпийски стил на два върха за по-малко от седмица. Българин не го беше правил досега. Обаче не го правя за рекорди. Дори сега имаме нов рекорд за България за изкачване на два осем хилядника за 5 дни и 11 часа, също мой. Това са фактите. И затова ги боли. Не се боря за спортни отличия, а за човечеството - да запазим планетата, хранейки се с растителна храна. За мен е важно хората да разберат, че може без месо, без риба, не само човек да живее нормално, а и да спортува активно. Като намалиш месото, ще се отрази благоприятно на здравето, също няма да се убиват толкова животни. Това е каузата, която продължавам да следвам. И се радвам, че толкова много хора обичат това, което правя. 

- Разкажи за себе си? С какво се занимаваш?
- Роден съм 1978 година, живея в Сливен. Завърших магистратура по растителна защита в Аграрния университет в Пловдив, после докторат в университета "Хумболт" в Берлин. Живях и работих в Германия, бях научен сътрудник. За последно работих мениджър в частна фирма. Есента на 2011 година напуснах и вече шеста година се занимавам с експеримента. За мен е важно да проверя веганството.

- Синът ти беше първият, който те посрещна на аерогарата?
- Така беше, много обичам Васко. Сега свърши първи клас, живее в Бургас при майка си. 

- Живял си в Германия, мислиш ли пак да стягаш куфарите?
- Не, въпреки че много хора избягаха от родината. Който пък остана тук, се премести в София. Аз обичам България, имаме прекрасна природа. България е раят. 

- Колко пъти си виждал смъртта?
- Не ми се е случвало. Чак толкова фрапиращи моменти не съм имал - да виждам, че умирам и няма да се върна. Не съм изпадал в такова състояние. Позамръзвал съм иначе - и ръцете, и краката.
ПЛАМЕН СЛАВОВ

* Използвани са снимки и от личния сайт на Наско - www.atanasskatov.com

Снимка: LAP.BG