Легендарният ни щангист Благой Благоев разказа увлекателна история за необикновения си живот в интервю за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. В първата част той говори откровено за отнетия му олимпийски медал от игрите в Монреал през 1976 г., за „папата на българските щанги“ Иван Абаджиев и за моментното състояние на спорта – вдигане на тежести. В продължението на разговора поставилият 43 световни рекорда, стъпвал на европейския връх четири пъти и на световния още три пъти споделя за австралийската си авантюра, кое е общото между вдигането на тежести, футбола и строителството, както и за живота след активния спорт.

Благоев разкрива и любопитни неща за бившия си колега - Наим Сюлейманоглу, който почина в края на 2017 г.

- Защо решихте да заминете за Австралия през 1991 г., заедно със Севдалин Маринов, Стефан Ботев, Кирил Кунев и Нико Влад, който се е присъединил малко по-късно?
- Австралийската федерация и Олимпийският комитет на Австралия ни предостави тази възможност и ние се възползвахме. Тогава бяха такива времената, но и да не бяха, ние имахме четиригодишни договори. А в тогавашната емиграционна политика на Австралия и начинът, по който се получаваше австралийско жителство и паспорт, означаваше, че две години след 1991-ва ще бъдем австралийски поданици. Това ни даде възможност да ги представяме, тъй като те имат закон за двойното гражданство. Имаме си български паспорти, имаме си и австралийски. Всеки е свободен да прави каквото си иска. Просто използвахме предоставената възможност.

- Всъщност подсилвате тамошния национален отбор…
- Разбира се. Нивото на техните щанги не може да се сравнява с българското, но имат два медала повече от нас на олимпиадата в Лос Анджелис през 1984 г. – един златен и един сребърен. Независимо, че тази олимпиада бе малко разводнена без нашето участие, все пак австралийците печелят златен медал в тежка категория. Абе, знаят разликата между изхвърляне и изтласкване. С нашата помощ се надяваха малко да се възроди спортът им, но когато ние пристигнахме се оказа, че те не са съвсем подготвени да приемат професионални спортисти. Ние бяхме абсолютни професионалисти, знаехме само залата, 10 часа в нея, участия на състезания и всичко, водещо до това участие трябва да е професионално. Те не бяха готови и затова може би момчетата в по-късния период се оттеглиха, а много от тях и се върнаха.

Winbet - удвои тръпката от играта! (18+)

- Как Българската федерация по вдигане на тежести реагира на това ваше решение да заминете за Австралия?
- Тогава нямаше регулации.

- Направиха ли опит да ви задържат?
- Тогава правилата за трансфер в друга държава бяха съвсем други. Пропускаш едно световно първенство или една олимпиада, преди да можеш да представляваш другата държава. През 1992 г. Стефан Ботев вдигаше за България, нищо че вече бяхме в Австралия. Тогава нямаше такива стриктни правила как стават тези работи. Може би ние сме били едни от първите и то не само в щангите. Даже нямам идея как стоят нещата сега.

- Изненадан ли останахте, когато разбрахте, че Наим Сюлейманоглу ще емигрира в Турция?
- Ако знаех, че ще емигрира, нямаше да съм изненадан. Явно, че той си е взел това решение. Нямам идея как се е случило, но познавам лично хората, които са му помогнали в Мелбърн. Взели са го от ресторанта и са го закарали на аерогарата. Така са им казали, така са направили. Те също са български и австралийски граждани. Между другото са много хубави момчета. Не смятат, че са направили нещо незаконно, което погледнато в другия свят е точно така. Тук, разбира се, всички бяха в паника и изненадани. Нямахме идея какво става. Новината дойде потресаващо – той печели световната купа и изчезва. Имаше притеснения за неговото състояние и здраве. Но след това много бързо се разбра, че всичко си му е наред. Получи си разрешението от Българската федерация по вдигане на тежести и оттам историята е позната. Участва на три поредни олимпиади и спечели. Знаехме, че на четвъртата няма да може да стане шампион, но той въпреки това се опита, макар и не достатъчно, което беше очевидно за всички. За съжаление, ни напусна рано. Влагаше във вдигането на тежести дисциплина и самоконтрол, но очевидно в по-късните години не му се отдаваше в личния живот.

- В Австралия работихте като треньор по физическа подготовка в отбор по австралийски футбол – как се запалихте по този нетипичен за България спорт?
- Вярно, че е нетипичен, но съветвам всички да влязат в Google и да го разгледат. През 1994 г. след като ми приключи първият договор с федерацията по щанги, имаха проблем с финансирането. Беше им много трудно да осигурят спонсорите за следващия период. Но в това време вече бяхме станали популярни. Това е най-големият клуб по австралийски футбол – казва се „Колингууд“. Особено в Мелбърн този спорт е религия. Имам чувството, че ако този спорт спре, този град ще фалира. Не може да отидеш в понеделник на работа и началникът да те пита: „Как се представи твоят отбор през уикенда?“ и ти да кажеш: „Ами, аз нямам отбор.“ По-хубаво веднага да си напишеш молбата за напускане! Този спорт е уникален. Дойде при мен треньорът и каза, че чул, че съм най-добрият щангист. Събираше най-добрите треньори по спринтове, по силова подготовка и т.н. В този спорт, ако си 1,80 м и около 84-85 кг е много трудно да влезеш в отбора, защото си много дребен. Те са уникални спортисти. Плеймейкърите бягат по 21-22 км на мач, което е четири части по 20-30 минути. Стадионът е овален, 180 на 150 м, 18 човека и пада голямо бягане. В реда на шегата, централният нападател и централният защитник се виждат накрая на мача, защото са на 180 м един от друг. Най-интересното за австралийската футбола лига е, че имаме страница във Фейсбук в България. Има запалени хора, с които си правим състезание кой ще познае мачовете и т.н. Големият финал се предава и по една от телевизиите. Спортът набира популярност, но не може да се играе в България, защото нямаме такъв стадион.

- Помагахте и на тамошните параолимпийци – в какво се изразяваше това?
- В залата по щанги тренираше един от параолимпийците, който беше доста популярен спортист. Вече имаше бронзов медал от олимпиадата през 1992 г. Тренираше при нас, като те правят само повдигане от лег. Брайън дойде при мен и попита; „Искаш ли да ни помагаш? Ние сме много малко – 10-12 ентусиасти, но все пак си правим лагер-сборове. Да знаеш, че никой не се грижи за нас и ни трябват доброволци.“ Отговорих: „Добре, Брайън. Трябва да видя дали мога да си позволя тази авантюра.“ И полека започнахме. Те участват на световни и европейски първенства, въпреки че са австралийци, по покана извън класирането, чисто и просто заради опита от пътуване. Накрая имах 17 човека в националния отбор от общо 25-26, с които правехме лагер-сборове и имахме огромния бюджет от 200 хиляди долара за онова време. Минахме под шапката на параолимпийския комитет. Въпреки това, бях на доброволни начала и така 16 години. Но се преборихме разходите за всички хора да се покриват от параолимпийския комитет, включително моите пътувания, хотели и т.н. Никога не съм бил платен за тренировки. Изключително съм благодарен за тази работа и много се гордея с направеното. Имам невероятен опит с тези хора, които са изключително мотивирани. Само един от тези 26 човека по рождение е инвалид, при всички останали са се случили инциденти, катастрофи и не са били винаги на колички или с патерици. Много е трудно да се преодолее. Повечето от тях работят в болниците с нови пострадали хора, за да им помогнат да преодолеят тази бариера и да се включат в нормалния живот.

- Разкажете ни за приключението Науро - островна държавица с един щангист, когото тренирате, после няколко пъти я посещавате. Вярно ли е, че много от децата в Науро са кръстени на вас и на Стефан Ботев?
- Да, щангистът се казва Маркос Стивън и бях негов треньор. През 1989 г. им помагах за около шест-седем месеца за подготовката на Игрите на британската общност в Нова Зеландия. Тъй като наурският щангист нямаше треньор, а аз пристигнах късно в Австралия и не можех да бъда включен в групата на австралийската федерация, ме включиха като треньор на Маркос Стивън, когото така или иначе си го тренирах в залата. Той спечели златен медал в едно от движенията. Еуфорията беше страхотна и всичките 5 хиляди жители на Науро присъстваха. Оттогава това е национален празник. Те са много богата държава на глава от населението, с дълга история. Всички учат в чужбина, Маркос учеше в Мелбърн и след като завърши, се върна обратно, както всички  останали, за да може да са богати, иначе им се отнемат някои права. С образованието си и с популярността, която придоби покрай щангите, отначало беше директор на банката на Науро. След това за известен период беше президент на държавата, представяше всички океански страни в ООН, държеше речи и т.н. Но всичко тръгна от щангите. Науро наистина беше авантюра и супер история. Островът е изключително малък, околовръстният му път е 27 км, по-малко от един наш квартал. Затварят магистралата, за да кацне самолетът и всички са доволни.

- В Австралия се занимавахте и със строителство – кое ви накара да се впуснете в това предизвикателство?
- След като приключих договора с австралийския олимпийски комитет и местната федерация, шест години бях треньор по силова подготовка в австралийския футбол. Дойде 2000 година и тъй като нашият отбор не се представяше много добре, а е един от легендарните тимове, разбира се освободиха треньора. А с новия наставник дойде цял нов екип. Ние останахме безработни в тази сфера, а там конкуренцията е страхотна. Не се и опитах повече. Мислех си, че щом не съм успял в най-големия клуб, едва ли някой друг от отборите ще ми гласува доверие. Тогава се сетих, че съм завършил строителство и архитектура и мога да правя и други работи. И така 20 години.

- Вашият син Митко се отдаде от малък на тениса. Какво постигна, къде е сега? Продължава ли любовта му към този спорт?
- Още като беше много малък, майка му го заведе на кортовете „Академик“ в София. Австралия е страхотна страна за тенис, всичките им кортове са общински и няма никакви проблеми да тренираш. Но беше трудно да намерим специалист, защото бяхме нови, финансово не бяхме така поставени, че да можем да си го позволим. Но той не спря нито за секунда, продължи си. След това имахме възможност да пътува. Имаше класиране в световната ранглиста, беше в българския отбор за Купа „Дейвис“. Всички тенисисти са ни приятели. Всички, които идват на Аустрелиън Оупън, са минали през нас. С федерацията сме много добри приятели. Тенисът е нашия втори спорт на 100%. Няма турнир, който сме пропуснали или тенисист, с когото не сме се запознали. А какво прави сега синът ми? Дойде един момент, в който беше на 25-26 години, в който каза: „Баща ми, нещата не са толкова прости. Няма да мога да бъда в топ 10.“ Попитах го какъв е следващият ход? Да стане треньор. Оттам започна академии в Америка, учене в Австралия, завършваше своите периоди като отличник на групата, която се подготвя от Тенис Австралия. Спестиха му един период между първа категория и висша категория, за който се изисква пет години практика. Но понеже се движеше много добре, му го опростиха, яви се на всички други изпити и в един момент се оказа един от 12-те най-високо квалифицирани треньори в Австралия, което е невероятно постижение. Имаше година и половина-две в тура с няколко тенисистки от топ 25-30. Покрай тениса срещаш много различни хора. Имаше приятели, които в последствие се оказа, че имат друг бизнеси, други идеи. Освен тенис, той си завърши икономика и финанси. Явно са го следили и му предложиха бизнеса, който той ръководи от седем години в България.

- С какво се занимавате в момента?
- С посрещане на внуци. Преди шест месеца нямах нито един, а сега имам трима. Синът ми и снаха ми имат близнаци – момче и момиче, а на 21 март тази година дъщеря ми, която живее в Мелбърн, роди едно момиченце. Така че набързо от нула внуци се сдобих с три, което сигурно е световен рекорд. Иначе си пътувам основно между Мелбърн и Варна, помагам на сина ми в бизнеса малко или много.

- Нещо за финал на нашия разговор…
- Най-много ми се иска и го пожелавам на всички български спортисти да погледнат малко в миналото и ако трябва, да видят и нас, било на видео или на снимки. Да видят, че има хора, които могат да бъдат и шампиони, и не са далеч от тях. Не е невъзможно, няма нужда да се спира, не трябва да се задоволяваме с двата лева повече в джоба си, защото ако беше така, примерно Федерер трябваше да се откаже преди 20 години. Той е милиардер и пак търчи подир топката на 37 години! Значи има нещо друго. Ето това нещо – „другото“ трябва да си го вградим. Тогава нещата ще тръгнат. 

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+