Легендарният баскетболен треньор Светислав Пешич говори ексклузивно за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Разговорът се проведе месец преди назначението на специалиста начело на славната Барселона, където играе българската звезда Александър Везенков. Визитка на Пешич е изпълнена с успехи. През 1985 година на европейското първенство за кадети в Русе извежда Югославия до титлата, а две лета по-късно стъпва и на световния връх с формацията до 19 години, в която блести Владе Дивац. Като треньор на мъжки отбори става европейски шампион с Германия през 1993 година и с този на родината си през 2001-а. На следващата извежда тима на Югославия и до световната титла, при това в “меката на баскетбола” - Съединените американски щати. Шампион е в Евролигата и като състезател, и като треньор. Триумфът на скамейката бе с Барселона по време на първия му престой в Каталуния, когато спечели още две титли на Испания и кралската купа. Боготворят го също феновете на Байерн (Мюнхен) и Динамо (Москва). 

- Здравейте, г-н Пешич! Обичате ли да идвате в България?
- Голям приятел съм с всички баскетболни хора във вашата страна. Имам много приятели не само в София, но и навсякъде. Симеон Варчев от Варна също ми е близък. Често идвам тук. Радвам се много, когато получавам покани от българската федерация по баскетбол. Любо Минчев е мой приятел, той е и мой студент от школата на ФИБА. С удоволствие приемам всяка покана от вашата страна.

- Кой е най-важният съвет, който давате на младите треньори?
- Да обичат спорта. Ако си взел решението да бъдеш треньор, значи да се отдаден на 100 процента. Не водиш тренировка един или два пъти. Водиш една, но цял ден. Треньорът трябва да е полезен на отбора си, отдаден и най-важното търпелив. 

- А вие как станахте голям треньор. Кое бе водещото – упоритият труд, талантът или нещо друго?
- Има специалисти, които не са били играчи, но станаха успешни треньори. В същото време има и много страхотни баскетболисти, които имаха всички предпоставки да станат и големи треньори, но се провалиха. Тайната на добрия специалист е да използва опита, натрупан като играч, но да не живее в миналото. Да не говори на състезателите си неща от рода на: „Когато аз бях на площадката, беше така“. Трябва да забравиш всичко това. Трябва да работиш много, да четеш много, да се усъвършенстваш, да познаваш останалите. Защото треньорът не е само треньор. Той е и психолог, и педагог, и втори баща. За треньора отборът е второто му семейство.

- Постигнахте успехи и като играч, и като треньор. Къде е по-трудно?
- По-добре е да си състезател. И днес, когато спя, сънувам, че играя. И тогава се събуждам и съм тъжен, че повече не съм между двата коша. Когато прекратих кариерата си, за мен беше важно да остана близо до баскетбола. Никога не съм мислил, че ще стана треньор, но ето, че се случи. Влюбен съм в баскетбола, обичам да променям хората, да им помагам да бъдат по-добри, да им помагам да си изграждат нови навици. Това са нещата, които все още ме мотивират. 

- Кога за пръв път влязохте в залата и заради кой заобичахте спорта с оранжевата топка?
- Като всички връстници от улицата, на която живеех, предпочитахме футбола. Изявявах се като вратар. В училище играех хандбал. Пробвах и други спортове. Насока ми даде учителят ми по физическо в училището в Пирот, той беше и треньор. Той ме мотивира да играя и да се влюбя в баскетбола. Тогава бях на 14 години. 

- През 2017 г. празнувахте 38 години от триумфа на Босна. С този отбор спечелихте европейската купа. При това с победа над италианския Варезе, за който това беше десети пореден финал. Какво си спомняте от този незабравим мач в Гренобъл?
- Това беше огромен успех, защото Босна беше първият югославски отбор, който спечели Евролигата или както тогава се казваше Купата на европейските шампиони. Ние постепенно израствахме като отбор, трябваха ни няколко години, за да станем шампиони на Югославия. Така се стигна и до участието ни в Купата на шампионите и финала с Варезе в Гренобъл. Спомням си всеки един детайл. Ние бяхме без чужденци, без американци. Бяхме си само ние, момчета от Югославия. Затова и този успех е най-голям. Най-добър в този мач беше моят голям приятел Жарко Вараич, който сега живее в Белград. Той отбеляза 45 точки. Тогава още не се даваха три точки, това е нещо знаменито и аз никога не мога да го забравя.

- Един от първите ви големи успехи като треньор е в България на европейското първенство за кадети до 16 години в Русе през 1985 г. Можем ли да твърдим, че този град е по-специално място за вас?
- Отпразнувахме и 30 години от Бормио. През 1985 г. играхме европейско първенство за кадети в Русе, през 1986 г. европейско за юноши в Австрия, където също спечелихме златен медал. На следващата - 1987 г. победихме американците във финала и за пръв път станахме световни шампиони при юношите. Разбира се, че си спомням за Русе и най-вече, че беше много горещо - 40 градуса, същински ад. Градът е прекрасен, в северна България, на Дунава. Там се роди прочутата генерация на Дивац, Кукоч, Раджа, Джорджевич, Павичевич, Илич. Мнозина твърдят, че никога в историята на едно място не са се появявали накуп толкова много таланти, както беше при нас по онова време. 

- С какво си спомняте покойния Тони Божанков?
- Много пъти пътувах от Пирот, а той до Пирот, за да си говорим за баскетбол. Помня неговата отдаденост, неговата любов към този спорт. Беше готов да помогне на абсолютно всеки по всяко време. Винаги когато побеждавах - било то с някой клубен отбор или с националния, той се обаждаше да ми честити.

- Две години след Русе изведохте юношеския отбор на Югославия до световната титла. С какво превъзхождахте американците? И какво чудо направи тогава Тони Кукоч?
- Тони Кукоч и до днес държи рекорд, поставен на това първенство. В първия мач с американците в групите, когато ги победихме, той стреля от тройката 11-12 пъти. Имахме предимство, защото бяхме отбор. Играехме заедно от 3-4 години. Бяхме заедно на европейско за кадети, на европейско за юноши, бяхме и на турнира за наградата на София. В столицата ви останалите участници бяха с първите си отбори, а ние с юношите. Бяхме заедно в много турнири и имахме повече опит от американците. Те бяха фантастични таланти. След първенството в Бормио на практика всички те подписаха професионални договори. Имаха страхотни индивидуални играчи. Ние също, но бяхме по-добри като отбор. Затова и победихме.

- Поддържате ли връзка с Владе Дивац и другите звезди от този отбор?
- Постоянно се чуваме. Напоследък Дивац е доста зает, защото стана генерален мениджър на Сакраменто. Направен бе документален филм, посветен на 30-годишнината от триумфа в Бормио. Събрахме се през септември и изгледахме документалния филм посветен на успехите ни – 250 стъпки. За съжаление, част от звездите на този отбор не можаха да присъстват. Отсъстваха Дивац, Кукоч, Павичевич и Добраш.

- Какво беше Дражен Петрович за баскетбола в Европа и света? Сещате ли се за някаква случка с него?
- Спомням си много неща. Когато аз бях треньор на Босна, той беше млад играч в Шибенка. Познавам всеки детайл от развитието му, неговото семейство, майка му, брат му. Той беше и си остава неповторим на своята позиция. Успя да постигне резултати не само с югославските Цибона и Шибенка, но и с Реал, а след това и в НБА. Той е на най-високото място, когато говорим за играчи, родени в пределите на Европа.

- Финалът Германия – Русия на европейското първенство през 1993 г. е най-тежкият в кариерата ви. Като треньор на Германия спечелихте пред собствените фенове със само една точка.
- Както вече казах, в нашия спорт надделяват постоянството и отборът. Състав не се гради за една нощ, трябва му време. Това беше сензация. Не твърдя, че някой от нас е очаквал да бъдем европейски шампиони, но ние наистина имахме отбор, който градихме 5-6 години. През въпросната 1993 г. бяхме домакини. Победихме също Гърция, Испания, накрая и Русия. За онези времена, а и сега, за хората, които познават баскетбола в Европа, това беше сензация. За нас може би по някакъв начин беше изненада, но преди всичко една голяма победа. Бяхме въодушевени, много щастливи. Добре я отпразнувахме. Но успехът ни си има и своята логика, тъй като действахме като юмрук и това се оказа решаващо за европейската титла.

- В началото на века Югославия доминираше на всички нива и в две последователни години спечели европейската и световната титла. Как се справихте с конкуренцията?
- Аз дълги години бях треньор в Германия. Първо на националния отбор, а после 6-7 години на Алба. И тогава се оказа, че Югославия минава през тежък период. Не се представи добре на олимпийските игри. Претърпя някои загуби, което е нещо нормално за спорта. Поех отбора и бях крайно мотивиран, а когато треньорът е мотивиран, той може да стори същото и със състезателите. Направихме добър отбор. Отидохме на европейското в Истанбул, където победихме всички. Нямахме нито една загуба. Играхме баскетбол на изключително ниво за разлика от световното, където ни беше много трудно. В Европа всички имаха респект от нас. Ние пък знаехме как играят те и как да ги победим, но американците бяха тайна за нас. В подготовката за световното допуснахме неочаквано много загуби. И тъй като в Югославия баскетболът е изключително популярен, започнаха да ни критикуват. Хората се опасяваха, че няма да се справим добре. Ние обаче знаехме какво да направим. Това беше допълнителната ни мотивация - да се докажем на всички в Югославия, на медиите, които бяха нетърпеливи и критични. За нас това бе голям триумф, тъй като победихме американците на техен терен, а след това и Аржентина, която след това на олимпиадата спечели златните медали. Югославия за пети път стана световен шампион. Посрещането в Белград беше невероятно. Това е нещо, което трябва да се преживее! Уникално бе да видим радостта на нашите хора. Това въодушевление ми даде живот, помогна много на кариерата ми.

- Извън родината си сте работили в Германия, Испания, Италия и Русия. Къде ви беше най-трудно?
- По-добрият въпрос е къде беше най-хубаво. Когато напуснах Германия и тръгнах за Испания, а след това и за Италия вече бях треньор, който бе постигнал резултати. Затова и навсякъде очакванията бяха високи. Навсякъде мислеха, че щом идва Пешич, значи идват и победите. Но треньорът никога не побеждава сам. Необходими са още не само добри играчи, не само добър отбор, но и добра организация. Много комфортно ми беше в Испания, тъй като това е страна, която сравнявам с Югославия. Обичам Испания, там винаги съм имал специална мотивация. Може би се дължи и на климата, но преди всичко добрата организация ми дава възможност да предам опита и знанията си. А оттам и да постигна върхови резултати с Барселона, Жирона, Валенсия.

- Къде бяхте най-удовлетворен от работата си? Вероятно в Германия, където три пъти бяхте избран за треньор на годината?
- Германия е моят втори дом. Продължавам да живея в Мюнхен. Там е цялото ми семейство - синът, дъщерята, внуците ми. Разбира се, че обичам моя Пирот, Сърбия, обичам Югославия, която за съжаление вече не съществува. Най-добре се чувствам в Пирот. Най-много време прекарвам в Германия, тъй като човек е там, където е семейството му. Но аз обичам и Испания.

- Имали ли сте тежък период до момента?
- Да, когато контузих коляното си. Когато бях на 19 години, получих тежка травма, но успях да се справя с нея и да продължа да играя. В последните години пък ми се наложи да прекъсна треньорската си кариера, тъй като минах през две тежки операции на коляното и тазобедрената става. Така че това са наистина тежките моменти - когато контузих коляното си и когато за пореден път трябваше да претърпя операция. Никой не желае подобни неща, но ние спортистите сме свикнали с тежките моменти. В спорта има и победи, и загуби, но човек учи най-много, когато е разочарован, когато преживее нещо тъжно и тежко. Тогава ставаш и си казваш, че трябва да продължиш и да бъдеш по-добър. Когато побеждаваш си мислиш, че си най-добър. И така, докато не дойде следващата загуба, когато се пробуждаш и си казваш, че не си най-добрият. Има и по-добри от мен и ако искам да ги победя, то трябва да работя върху себе си, да уча, да съм още по-отдаден, да влагам още повече. Като изключим контузиите и операциите, не бих променил нищо друго. 

- През 2003 г. спечелихте трофей с Барселона. Сега част от отбора е най-добрият ни баскетболист Александър Везенков. Харесва ли ви неговата игра? Какво е бъдещето пред него?
- Най-много ми харесва, че е по-добър от баща си. Сашо беше страхотен играч. И преди всичко срещу Югославия. Не мога да се сетя да е играл толкова добре срещу някой друг отбор, както срещу нас. А също и срещу Германия, когато аз бях треньор там. Не знам дали е искал да се докаже или е имал специална мотивация. Той наистина беше класен играч, позиция тройка, номер 7. Синът му обаче е много по-голям талант, а вече и по-добър играч. Следя го отдавна, още когато беше юноша. Сашо ми е добър приятел и много се радвам за него. Има най-доброто от българските играчи, а аз ги знам всички. Младенов също имаше манталитет на победител и вярваше себе си. В България има и други добри играчи, но те нямаха тази дързост до безобразие, спортната злоба, която имаше Младенов. Същият е и Везенков. Той е много млад, но е готов да поеме отговорността, той има аргументите, вярата в себе си. Има неща, с които се различава от баща си. Вероятно се е метнал на майка си. Радвам се как се развива. Знам колко го ценят всички в Барселона и се радват, че той е част от този клуб. Имаше някакви слухове, че ще напусне, но той остана. За съжаление миналия сезон Барселона нямаше толкова добри резултати, но въпреки това той напредна много. Съвсем скоро мога да се завърна като треньор в един голям клуб, но не искам да избързвам. Нека бъде изненада...  

- Сърбия даде на света много големи имена в баскетбола. Защо във вашата страна се раждат толкова велики играчи?
- В нашата страна се раждат големи играчи и големи треньори. Тези баскетболисти не просто се раждат. Някой ги избира, селектира, тренира, учи ги. Голямата заслуга да имаме толкова голям брой класни играчи, достойни дори за НБА, е както на таланта им, така и благодарение на нашите треньори. Състезателите често не признават този факт. Но сега, когато аз съм треньор, ценя много повече моите наставници, отколкото ги ценях като играч. Вероятно влияние има и популярността на този спорт. Баскетбол се играе в цяла Европа, но само в две страни е спорт №1. Това са Литва и Сърбия. Днес всички искат да станат баскетболисти. Високите момчета първо се пробват в спорта с оранжевата топка, а ако по някаква причина там не им се получи и не могат да се развият, отиват в някой друг спорт. 

- Бяхте консултант на националния отбор на България. Кой е нашият най-голям проблем? 
- България има традиции в баскетбола. Навремето Югославия се е учила от вас и от Турция. За съжаление, тази традиция не се превърна в качество, за каквото вие имате потенциала. Трудно е да се каже от моята дистанция защо очакваният развой не се случи. Работих с българския национален отбор с желанието да помогна и на треньорите, и на играчите. Ако играчите виждат, че в националния отбор могат да постигнат резултати и да подобрят играта си, то играта върви и жътвата ще дойде. Когато обаче не вярват в това, пада мотивацията и отдадеността им. Не съм сигурен, че в България националният отбор е най-важното звено от баскетбола. А може да се работи върху популярността на този спорт и повишаването на интереса към него. 

- Кой е най-добрият баскетболист на всички времена?
- Майкъл Джордан. Има много добри и успешни играчи. Но са необходими комплексни качества, тъй като баскетболът не е само атака, но и защита, креативност. Майкъл Джордан имаше всичко това в по-голяма степен от всички останали. 

- Получавали ли сте някога предложение за работа в клуб от НБА? Искате ли да работите там някой ден?
- Когато подписах с Барселона преди години, имах предложение за помощник-треньор в НБА. Трябваше да бъде помощник три години, а аз никога не съм бил помощник на някого. Дори не знам как се работи на този пост. По същото време дойде и офертата от Барселона и избрах нея.

- Заслужават ли баскетболистите в НБА големите пари, които получават?
- Баскетболът стана огромен бизнес. НБА е продукт, марка, рекламен бранд, продажба на билети. Всичко, което е свързано с НБА, е на различно ниво от останалите спортове. Различно от Европа. Приходите на клубовете са огромни, а заслугата за това е и на играчите. Така че вероятно това е причината. 

- Разликата между европейския и американския баскетбол е все по-малка, но въпреки това нивото на Леброн Джеймс, Кевин Дюрант и другите звезди от НБА е недостижимо. Защо е така?
- Вече казах, че НБА е друг вид баскетбол. Щом всички казват, че там е най-добрият баскетбол, то се съгласявам с тях. Но въпреки това продължавам да твърдя, че в Европа играта също е на извънредно ниво. Не успяхме обаче по отношение на маркетинга. Не съумяхме да продадем продукта си така, както те го направиха. Не всичко в НБА е най-доброто, но те успяха да направят силен маркетингов продукт, който е красиво опакован в злато. За съжаление това липсва на европейския баскетбол. В бъдеще трябва да работим върху това, за да повишим интереса.
 
- Вашият син Марко отдавна сложи край на кариерата си, но продължава са е близо до любимия си спорт.
- Марко е генерален мениджър на Байерн. Това е нов клуб, клуб в клуба. Байерн е футболен отбор, но преди години беше взето решение да бъде направена баскетболна секция. Тогава президентът Ули Хьонес покани Марко за спортен директор, а след това стана и генерален мениджър. Щастлив е, защото остана в баскетбола и работи за голям клуб, който ще продължи да се развива. 

КРАСИМИР МИНЕВ/ВЛАДИМИР ПАМУКОВ/ТВ+