Излекувалият коварна болест футболист Мартин Газиев даде интервю за БЛИЦ, в което говори за преживените тежки моменти в последните месеци, в които пребори рядко срещаната идиопатична апластична анемия, увреждаща костния мозък. 24-годишният халф вече се подготвя на пълни обороти с любимия си Пирин (Гоце Делчев), като БЛИЦ вече ви информира, че пред Газиев се открива шанса да играе в "А" група, защитавайки екипа на неврокопчани. Изключително силният Марто обясни как благодарение на брат си Северин сега все още е между живите.
- Марто, къде те откривам и как си?
- Супер съм, влизам във форма. Тъкмо се прибрах от тренировка.
- Кога се завърна на футболния терен?
- От началото на подготовката съм с Пирин (Гоце Делчев). Треньорът Минчо Минчев и изпълнителният директор Асен Трендафилов ми се обадиха, поканиха ме, нито за миг не се замислих. Веднага приех, защото Пирин ми е на сърцето. Благодарен съм на всички в клуба, че ми подадоха ръка. Те бяха осведомени за състоянието ми и след като разбраха, че отново мога да играя футбол, ми се обадиха.
- Какво стана миналата година, когато играеше за Работнички (Скопие) и след един мач се озова в болницата?
- Датата беше 28 март. Самите доктори все още не могат да кажат защо така стана с мен. Бях титуляр за Работнички, играх цял мач, но към 70-ата минута започнах да се задушавам. Именно това бяха първите симптоми. Много трудно поемах въздух. Бях страшно изморен, което не е присъщо за мен, защото бях много здрав физически и в други мачове нямах подобни проблеми. Дишах затруднено, но доиграх мача.
- Не се ли обърна към треньора, за да поискаш смяна?
- Не, дори докато бях на терена, се опитвах съотборниците ми да не разбират, че имам проблем. Не исках да ги разсейвам. Стиснах зъби и някак си завърших мача. А след това, като научих, че съм болен, много плаках. Веднага след мача лекарят на отбора ме заведе в поликлиника, където ми направиха пълни изследвания и се разбра, че кръвната ми картина не е наред. Болестта ми беше открита в същия ден, в който Стилиян Петров беше диагностициран с левкемия. Странна и доста неприятна работа, но това е съдбата. Явно така ни е било писано.
- Някога имал ли си допир със Стенли?
- Никога не съм го виждал на живо, но се надявам да се случи. Бих му стиснал ръката и силно ще го прегърна, защото той ми е идол. Също като мен е преживял страшни неща, ще си поговорим за историите ни.
- Веднага ли се върна в България или остана на лечение в Македония?
- Прибрах се веднага в България и още на 2 април бях приет в Александровска болница в София за изследвания. Поставянето на диагнозата ми отне около 10 дни. От направените кръвни изследвания и биопсия на костния мозък се оказа, че имам идиопатична апластична анемия. Това е много рядко заболяване, при което костният мозък не функционира, няма кой да произвежда кръв и е невъзможно да се произвеждат еритроцити, тромбоцити и левкоцити.
- Как протече лечението?
- Първо беше с медикаменти, но те се оказаха неуспешни. Организмът ми не ги прие добре. Единственият начин да се излекувам и да продължа да живея беше трансплантация на костен мозък. За най-голямо щастие брат ми Северин се оказа напълно съвместим с мен. Именно той ме спаси и благодарение на него сега не съм на онзи свят.
- В чужбина ли се осъществи трансплантацията?
- Не, в болницата в столичния квартал "Дървеница". Трансплантацията беше чак на осмия месец. Чаках доста, защото първо опитвахме с медикаментите, но не помогнаха. Имаше вариант да замина за чужбина, но за там трябваше да се чака много време. Навсякъде е само със заявки и предварителни записвания. Аз нямах време да чакам, защото от непрекъснатите вливания на тромбоцитна и еритроцитна маса имаше опасност организмът ми да създаде антитела, които да отхвърлят след това донора. Заради това на 24 септември от пациент на Хематологичното отделение на Александровска болница станах пациент на Отделението за трансплантации на костномозъчни и хемопоетични клетки към Националната специализирана болница за активно лечение на хематологични заболявания в София. Операцията не беше никак сложна. Продължи точно 8 минути. Клетките бяха изтеглени от брат ми и вкарани в мен през централен венозен източник. Нямаше никакви рискове за него, докато при мен не се знаеше как точно ще се развият нещата, защото при всеки е индивидуално.
- Как протече лечението ти след това?
- Периодът след трансплантацията беше много тежък - и физически, и психически. След операцията в продължение на 20-ина дни сьстоянието ми беше много тежко поради липсата на имунна система, но вече всичко е наред. Когато ме изписаха бях отслабнал. Излязох от болницата 64 килограма, а сега си върнах нормалното тегло - 78 кг. На 27 юни бях за последно на преглед и лекарите ми казаха, че всичко е по старому. Вече нямам никакви проблеми. Болестта е преборена. Дори вече не пия лекарствата за подтискане на имунната система. Направо ми втръсна от тези болници, много е неприятно да лежиш там, но така ми е било писано. За жалост съм изгубил игрова практика, но се надявам по-скоро да вляза във форма и да помогна на Пирин (Гоце Делчев).
- Когато разбра за болестта, не си ли помисли, че повече няма да можеш да играеш футбол?
- Не исках и през ум да ми минава подобно нещо. Аз съм силен и знаех, че един ден ще правя отново това, което ми доставя удоволствие. Без футбол не мога да живея.
- Родителите ти не те ли спряха от завръщане сега?
- Говориха ми, в началото малко се дърпаха, но моят инат е в повече и те знаеха, че няма как да ме спрат. Аз досега не съм се предал, че сега ли...
- С какво се занимава семейството ти?
- Със земеделие, тютюнопроизводители сме. Сега нещата в този бизнес обаче не вървят никак добре. Много е зле, но се мъчат някак си, не си оставят занаята. Брат ми замина да работи в Испания преди 6 месеца. Постоянно се чуваме, обичам го страшно много - както него, така и родителите ми. Ако не беше брат ми, не знам какво щеше да се случи с мен. Добре, че се оказахме напълно съвместими и той ми стана донор. В противен случай трябваше да чакам за чужд. Даже сега можеше още да си лежа и да чакам за донор. А ако нещата се бяха усложнили, можеше да не съм между живите. Дължа много на брат ми. Иска ми се да му отида на гости в Испания, но сега няма време.
- Какво би направил за него?
- Бих направил всичко. Все пак ми е по-малък брат. Разликата ни е 2 години, той е на 22.
- Кое ти даде сила, когато разбра за болестта?
- Сила ми даваше това, че исках да се преборя по-бързо. Нито за миг не съм си и помислял, че ще се предам. Постоянно гледах как близките ми страдат и най-вече заради тях желаех час по-скоро да се излекувам и да изчезне тъгата от очите им. Исках по-скоро отново да бъда на футболния терен, макар че в този момент това не беше най-важното.
- Животът ти промени ли се?
- Промени се, и то много. След като разбрах за заболяването, не знаех какво се случва с мен. Но аз съм много силен характер и насочих всичките си сили само към това да се излекувам по-скоро, нито за миг не спрях да вярвам, че ще се оправя. Не се предадох и успях.
- Държавата помогна ли ти за трансплантацията?
- Да, огромна помощ е това, че трансплантацията е безплатна. Има учреден фонд за трансплантации на костен мозък. Ако трябваше да се извърши в чужбина, щеше да е нужно да съберем над 50 000 евро, за да ме спасят. Иначе медикаментите бяха скъпи. Поръчвахме ги от Германия. Помощ ми оказаха много хора, на които съм благодарен. Знаете, че Пирин (Гоце Делчев) събираха средства за лечението ми. Проведе се благотворителен мач за мен, както и още няколко дарителски акции. Най-обикновени хора също ми подадоха ръка. Благодаря на всички - на докторите, на сестрите, на всички, които се грижиха за мен в Александровска болница, а след това и в "Дървеница".
- Нямаше ли спестени пари от футбола?
- Не мога да кажа, че от футбола съм забогатял. В България е трудно е да спечелиш като футболист, освен ако не играеш в "Левски", Лудогорец или Литекс. Не споменавам ЦСКА, защото знаете по колко заплати имат да получават играчите там.
- Игра за Пирин (Гоце Делчев) в "Б" група, след което премина в Работнички (Скопие). Как те приеха обратно у дома?
- Много добре. Благодарен съм, че ми подадоха ръка. Искам да им се отблагодаря.
- За какво мечтаеш?
- Имам много мечти. Надявам се скоро да дебютирам в "А" група, да вкарам първия си гол, след като в "Б" група отбелязах доста, въпреки че съм дефанзивен полузащитник. Първо обаче трябва да се наложа в Пирин (Гоце Делчев).
- Като повечето футболисти, не си ли мечтаеш за скъпа кола, фолкпевица за гадже?
- Не ме интересуват материалните неща. На 24 години съм, а дори още нямам кола. Баща ми ме кара на тренировка. Има дни, в които не оставам в Гоце Делчев, а се прибирам до родното село - Абланица. То е на 22 километра от Гоце Делчев. Засега пътувам всеки ден, но скоро ще наема квартира в града. А за фолкпевица не мечтая, както някои наши футболисти. Аз съм си намерил половинката. От шест месеца съм с моето момиче, тя също е от Абланица. Ще видим какво ще се случи, важното е да сме живи и здрави. Мечтая да създам семейство, да имам деца.
ПЛАМЕН СЛАВОВ/БЛИЦ
