Европейският шампион по бокс за професионалисти Тончо Тончев работи като охрана на фотоволтаици и тренира деца, за да върне спортната слава на родния си Сливен.

Тончев е роден на 1 декември 1972 г. в Сливен. В родния си град прави първите си стъпки в спорта - първо тренира футбол и джудо, след това и бокс. Като боксьор участва в две Олимпиади - в Барселона през 1992 г. и в Атланта през 1996 г., където печели сребърен медал в категорията 60 килограма. На 25 години преминава в професионалния бокс и записва в кариерата си 47 срещи, от които губи едва 7. Печели три пояса - интерконтинентален шампион във версиите Световен боксов съвет /WBC/ и Световна боксова асоциация /WBA/, както и пояса на Европейския боксов съюз.

Женен, с две дъщери и една внучка. В Сливен тренира деца в собствения си боксов клуб "Добри Загоров".

- Ти си щастлив баща на две дъщери и дядо на внучка, май никой от рода ти няма да тръгне по твоя път на боксьор?
- Не, аз съм им предоставил сами да си избират пътя. Малката щерка Виолета тренираше акробатика и беше много добра, но по това време аз играех професионален бокс в чужбина, бях зает с пътувания и нямаша кой да я води и взема от тренировка, затова се отказа. При мен се случи така, че двете ми дъщери са родени в двете мои олимпийски години - през 1992 и 1996-а, бях все по лагери, дори не успях да ги взема от родилния дом като всеки нормален баща. Но нали казват: всяко зло за добро.

- А теб кой те насочи към бокса? Четох в едно твое интервю, че първо си започнал с футбол...
- Първо наистина тренирах футбол. Даже играех с номер 7 и понякога казвам на шега на моя приятел Йордан Лечков, че ако не се бях отказал, едва ли той щеше да е най-известният футболист на Сливен. После 2 месеца с едно приятелче тренирахме джудо. Но баща ми Димитър, лека му пръст, той почина преди 4 години, беше боксьор, макар и не от известните сливенски спортисти. Той ме заведе първи в боксовата зала. Там ударих два пъти чувала, хареса ми и викам: оставам тука. Има и друго - когато бях дете, баща ми имаше вкъщи едни боксови ръкавици, били са си там, още като съм проходил. Нямах други играчки, тези ръкавици ми бяха играчките. Майка ми почина рано, през 1983 г., бил съм на 11 години. Бедно живеехме, татко ни изгледа сам с двамата ми по-малки братя.

- Помниш ли първия си треньор в бокса?
- Първи ме тренираше Добри Загоров, днес покойник, благодарен съм му. Дори, когато преди 4-5 месеца с Живко Иванов създадохме нашия нов боксов клуб, го кръстихме на името на Добри Загоров. Искаха да го пишат на мое име, но аз предпочетох да е на Загоров заради това, че ми показа първите стъпки в бокса. След като прекратих професионалната си кариера десетина години бях встрани от бокса, откъснат, но сега искам да възстановим традициите на Сливен в този спорт. Наехме заличка под наем, работим с около 30 човека, включително начинаещи деца на възраст 9-10 години. За тях тренировките са безплатни. Имаме и групичка по-възрастни, които искат да разпускат с бокс в свободното си време, те вече си плащат. Виж, на мен боксът вече ми е хоби, не търся да изкарвам пари от него. За заплата работя като охранител на фотоволтаици. В клуба поддържаме връзки и с дома за деца, лишени от родителски грижи, в село Драгоданово, откъдето два пъти седмично идват да тренират при нас 7-8 техни възпитаници. Искам, ако мога, да им дам път в живота, все някое ще стане известен спортист. И макар да сме нов клуб, вече можем да се похвалим с първия си бронзов медал от едно състезание в Димитровград. И на това състезание гледам, че някои издържат по минута и половина на ринга и им свършва въздухът. Тогава им казах, че започваме от нулата. Колкото и да си уморен в нашия спорт, не трябва да ти личи, че си уморен. Обяснявам им, че за разлика от футбола, който е колективен спорт и на терена можеш да разчиташ на съотборниците си, в бокса можеш да се надяваш единствено на себе си. Като вълк единак си. Каквото правиш, го правиш за себе си, на ринга няма кой да се качи, за да ти помогне. Винаги съм го казвал на децата: ако мислите че ме лъжете, като ви кажа да направите 5 обиколки, а вие направите 3 и кажете, че са били 5, не лъжете мен, себе си лъжете. Защото утре, като се качиш на ринга, лесно ще разбера, ако не си направил това, което съм ти поръчал.

- В борбата има различни хватки и често прочутите борци разказват кои хватки са им били любимите. Как е в бокса?
- В нашия спорт има удари и комбинации от удари. Не можеш да знаеш какво ще стане предварително, трябва на ринга да виждаш накъде отива играта, мозъкът ти трябва да работи, за да решиш за части от секундата как да действаш. Всичко е движение - не само на ръцете, но и на краката.

- А силата на удара?
- За моята сила не зная. Едно време по панаирите имаше такива силомери - трябваше с всичката си сила да удариш една боксова круша и уредът отчита силата ти. Бяхме на море, реших и аз да се пробвам - ударих 2 пъти крушата и ръката ми се поду. Отказах се.

- На какво всъщност искаш да научиш спортистите от твоя клуб?
- Преди всичко се стремя да науча децата да бъдат хора, да имат уважение към по-големите. Това това съм го видял малко и в тоталитарния режим, но и тъй съм научен от моите родители - да съм скромен. Аз по характер съм срамежлив, мислели са ме за задрестеняк, за шаранче. Ако възникне спор на улицата - винаги съм се стремял да се разберем с приказка, дори да не съм виновен, се извинявам. Не че не мога да се бия, но боят е най-лесната работа. Присъщо е за българина първо да удариш и после да питаш, но аз не съм съгласен с това. Затова гледам да изморя децата на тренировка в залата. Така, уморено, като се прибере у тях, детето ще седне за един час на компютъра и ще си легне, няма да ходи да обикаля по улиците и да мисли за глупости. Но докато се състезавах, девизът ми беше: "Бий, за да те уважават!".

- Като спортист ти беше ли режимлия?
- А бе, буйна възраст... Пушех и като активен спортист, но не толкова. С режима основно се съобразявах месец преди голямо състезание. Помня, преди европейското първенство през 1992 г. бях на лагер в Дианабат за първи път. Случи се да сме заедно с Ивайло Маринов, той е с 12 години по-голям от мен. Бях го гледал вече по телевизията от олимпиадата в Сеул през 1988 г., където стана олимпийски шампион и исках да съм като него - и досега за мен той си остава най-великият български боксьор. Та тогава Ивайло Маринов дойде с нас и ми вика: аз съм на 33 години и трябва да тренирам повече от тебе, за да бъде подготовката ми горе-долу на твойто ниво. Докато ти сега ще излезеш, ще отидеш на дискотека, а утре пак ще си свеж като краставичка. То и така си беше. Пък аз, казва, ще си легна в 8 часа, може да не спя, но ще гледам телевизия и тялото ми ще почива. Тия му приказки ми се запечатаха в мозъка.

- И досега сте приятели с него?
- Скоро не съм го виждал, но си оставаме приятели. Приятели сме и със Серафим Тодоров, макар че му нямам телефонния номер. Е, ако се наложи, лесно ще го намеря.

- И тримата сте от ромски произход...
- Никога не съм крил това и етносът ми никога не ми е пречил. Никога не съм се и срамувал от него. Даже имам един приятел, който казваше, че само човек с морално нестабилен произход може да се срамува от него. Напоследък темата за циганите у нас пак стана актуална заради случая в берлинското метро. Моят коментар след този ужасен случай е, че трябва да е върне казармата. То не може всеки втори да обърне гарда, а като пие две бири и да се мисли за нещо кой знае какво.

- Има интересен факт в твоята биография - първия си финал на републиканско първенство си загубил от Даниел Петров, който в Атланта стана олимпийски шампион в категория 48 кг през 1996 година...
- Помня много добре. Беше първенство за момчета - през 1981 или 1982 г., в Плевен. По това време бяхме в категория 32 килограма. Даниел е с година по-голям от мен. Загубих от него на финала, взех сребърен медал. Това ми беше и първият медал в кариерата, но исках да го изхвърля, защото не е златен, толкова бях недоволен. Тогава получих добър урок от баща ми. Той ме посъветва тогава така: чакай, ти тепърва започваш, има такива моменти в спорта - ще губиш, ще падаш, ще те порежат, не се притеснявай, туй да ти е най-големият проблем.

- И среброто си от олимпийските игри в Атланта, САЩ, ли искаше да изхвърлиш?
- Е, не... Но знаеш, че този сребърен медал се получи по стечение на обстоятелствата, трябваше да е златен. На финала играх срещу алжиреца Хокин Султани. Тогава практиката беше съдиите да не показват временния резултат от срещата на таблото, състезателите на ринга не знаеха как вървят точките, криеха дори от треньорите, закриваха с хартия компютрите си, за да не се вижда нищо. 30 секунди преди края съм водил с 3:2 точки, но в този момент помощник-треньорът на националния ни отбор Георги Стоименов-Терсенето подаде грешната информация, че губя с една точка разлика. И получих указание от треньорския щаб да се опитам да наваксам тази точка. Аз тръгнах да атакувам, нанесох и му вкарах удар, и той ми нанесе удар... После се оказва, че моят удар не е зачетен от съдиите, а неговият е зачетен и така мачът завърши 3:3. Заради равенството гледаха подточките и излезе, че противникът ми имал 2 повече и го обявиха за олимпийски шампион. Ако знаех, че водя, по друг начин щях да изиграя тази половин минута.

- Как мислиш, дали някой се е объркал и ти е подал погрешна информация или е било нарочно? Или пък да не си чул добре указанията на треньорите?
- Ами, объркал се... Ситуацията беше следната: играехме финалите през категория. Днес има финал на 48 килограма, утре - на 50 и т.н. В моята категория до 60 кг играх финала си малко след като Даниел Петров спечели златото при 48 килограма. А на следващия ден финал имаше Серафим Тодоров в категория 57 килограма. Всички бяха предварително на 100 процента убедени, че той ще спечели. Ами и ако и аз спечелех? Кой щеше да позволи на една малка България толкова много златни медалисти, направо скандал! Така са разсъждавали и вероятно са потърсили елегантен начин да ми попречат, макар след това и Серафим да загуби финалната си среща. Колкото до това дали съм чул правилно указанията - наистина, в онзи момент човек е много уморен, но аз така бях свикнал през годините, в които се състезавах - да чувам само гласа на треньора си. Може да има 100 хиляди души в залата и всички те да викат, аз чувах само гласа на треньора. Така че нямаше никаква грешка.

- После как коментираха шефовете случилото се, ти прости ли им?
- То мина и замина, какво да коментирам. Забравих, нямаше и какво за прощавам, защото не съм се сърдил на никой. Такъв съм си, прощавам, бързо ми минава... Но всеки на моето място, който за 30 секунди е загубил олимпийска титла не по своя вина, ще съжалява.

- Тази несправедливост ли те тласна едва 25-годишен към професионалния бокс, по-далеч от националния ни отбор?
- Още след Олимпиадата в Барселона през 1992 г., където загубих на четвъртфинала от мексиканеца Оскар Де Ла Оя, който се състезаваше тогава за САЩ, а по-късно стана световен шампион за професионалисти в 3 или 4 категории и му викаха златното момче, получих предложение да мина в професионалния бокс. Тогава бях в казармата, състезавах се за ЦСКА и отказах. Но след Атланта пак получих оферта и този път приех, макар че от националния отбор се опитаха да ме спрат. Предполагам, че ми повлия и онази нелепа загуба на финала. Сега си мисля, че ако бях останал, на следващата Олимпиада в Австралия през 2000 г., когато бях само на 28 години, със сигурност вече щях да стана олимпийски шампион. Но в оня момент всичко се беше натрупало - яд, накърнено его... А и офертата към мен отправи не кой да е, а прочутият мениджър на легендата Ленъкс Люис - Франк Малоуни. Негов личен импресарио пък беше белгиецът Филип Фондю, който първи поведе българите към най-комерсиалните състезания в бокса. И така се озовахме в Лондон с личния ми треньор Михаил Таков. В професионалния бокс започнах много силно - в първите ми 24 мача имам 21 победи с нокаут, загубите ги натрупах към края.

- Казваш, че си им влязал в полезрението още от Барселона, когато си бил едва на 20 години?
- Там не се представих никак зле, макар че изпитанията ми започнаха още при жребия. От 30 възможни противници, повечето от които лесно можех да победя, се падна в първата си среща да играя срещу действащия световен шампион в моята категория Хорхе Гонсалес от Куба. Първоначално се бях отписал, даже си правех сметка, че играем на 29-и, на 3-и има полет за България, прибирам се. Но като се качиш на ринга, забравяш всичко и мислиш само за срещата, мислиш как да спечелиш. Тогава го победих с 2 точки разлика и това беше изненадата на деня на Олимпиадата. Макар че преди игрите бяхме заедно с Гонсалес на лагер в Германия, там направихме добър спаринг и аз дадох знак, че мога да го победя. После дойде мача с Оскар Де Ла Оя. Колкото и сега да гледам записа от него, беше си равностойна среща. Но в последните 30 секунди той успя да ме удари в черния дроб и от там насетне всичко тръгна зле. Но беше разрешен от правилника удар, в корпуса е.

- А помниш ли първия си мач на професионалния ринг?
- Беше на 28 април 1997 г. в зала Йорк хал в Лондон. Падна се на рождения ден на съпругата ми Радостина. Победих някакъв англичанин, името му обаче не помня. Някъде по средата на третия рунд получих удар в тила и целия се схванах, изтръпнах, но след това успях да го подкарам, както си зная, и го принудих да се откаже. Иначе не мога да помня всичките си мачове, 47 са. Но от професионалния бокс се отказах след една разправия с българския миниджър в САЩ Ивайло Гоцев. Получиха се някои неразбории в Англия и отидохме с треньора ми при Гоцев в САЩ. Там играх и с Айвън Робинсън, от който загубих по точки в 10 рунда. Загуих, но никой предварително не ми каза, че който от двама ни спечели, ще стане претендент номер 1 на Световния боксов съвет /WVC/ да играе за световната титла. А Гоцев ми казва след мача, че на него губещи боксьори не му трябвали. "Чакай малко", викам му аз, "какви губещи боксьори, глупости говориш, аз имам 37 срещи без загуба". Ядосах се и реших, хайде стига толкова. Пък и треньорът ми Михаил Таков не ме спря.

- Не съжаляваш ли за подобно прибързано решение?
- За нищо не съжалявам, дори и за това, че съм можел да взема още два пояса в професионалния бокс. А и вече бях платил огромна цена, за да се задържам постоянно на върха. За да съм винаги във форма, тренирах по 4-5 часа на ден. Сега вече не съм толкова здрав - вярно, от контузии се опазих, но сега вече всичко по мен се обажда - лакти, ръце, кръст. През всичките тези години нямах достатъчно време за семейството си и това е част от цената, която трябваше да платя. Със съпругата ми се взехме твърде млади - тя беше на 19 години, аз на 20 - веднага след абитуриентския й бал. Аз през цялото време пътувах за тренировки и състезания, тя се занимаваше със своите работи в Сливен. И двамата завършихме Техникума по обществено хранене в родния ни град. Навремето имаше УПК - учебно-производствен комплекс, и аз, след като завърших 10 клас в Спортното училище, трябваше да уча занаят. По документи съм оператор в хранително-вкусовата промишленост - това ми е специалността, по която никога не съм работил, предполагам, че няма и да работя.

- След като си закачил ръкавиците на пирона, както е прието да се казва, с цялото си семейство сте били на гурбет в Кипър за 4-5 години. Защо, не се ли печели достатъчно от професионалния бокс? Още повече, че за теб говорят, че си най-успелият български боксьор при професионалистите преди появата на Кубрат Пулев?
- Щом така казват... Но виж, аз се състезавах в категория 59 килограма - известна е като суперперо. А големите пари в професионалния бокс са при най-тежките боксьори. Там и двубоите са по-зрелищни, а като станеш световен шампион, вече си абсолютен световен шампион за разлика от суперперото, където си само световен. Така че трябваше да поработим и в Кипър - заминахме през септември 2007 година. Там зареждах плодове и зеленчуци в супермаркет, а Радостина работеше като касиер в една фурна. Не съм обяснявал кой съм, но когато шефът на супера случайно научи за кариерата ми на боккьор, отношението му към мен стана съвсем друго, даже станахме приятели. Е, не научих гръцки език, по-скоро те научиха покрай мен български... Върнахме се през 2011 г. и се хванах пазач на фотоволтаиците. По телевизията не гледам бокс, предпочитам футбол, любимият ми отбор е "Барселона".

- И един въпрос от "злобата на деня" - Владимир Ключко или Антъни Джошуа?
- Очаквам интересен двубой на 29 април 2017 г. на "Уембли". С Ключко се познавам, били сме по състезания. Добър е, но играта му е монотонно - напред-назад с лявата ръка, после един удар с дясната и хайде. Докато Джошуа е разнообразен боксьор, бие много удари. Той бие ъперкът и крушета, а аз при тежката категория не съм видял боксьор да бие ъперкът.
Ваньо Стоилов/"24 часа"