Мария Оряшкова e родена на 12 декември 1988 г. в Пирдоп. Призната е за най-титулуваната състезателка по самбо в света. В края на май спечели рекордна десета европейска титлата в кариерата си. Българката триумфира в категория до 80 кг на шампионата на Стария континент по самбо в Лимасол (Кипър). Освен десетте евротитли, от 2006 г. досега тя е спечелила шест златни медала, пет сребърни и три бронзови от световни първенства по самбо. Състезавала се е също в сумото и в борбата. Ето какво сподели за своя начин на живот шампионката специално за читателите на в. „Доктор“.
- Честита десета европейска титла по самбо, Мария! А със шестте си световни титли вие сте феномен в спорта. Как се справяте с целогодишните тренировки, при това с изключително редки почивки?
- Благодаря. В професионалния спорт съм от 15 години, а тренирам самбо от близо 20 години. И то всеки ден, няма събота, няма неделя. Не знам какво е да разпуснеш, да отидеш на кафе и да висиш с часове там или да спиш по цял ден. Това няма как да ми се случи. Свикнала съм и с тренировките, и с натоварването. Тялото се адаптира към това на колко натоварване го подлагаш и каква почивка му даваш. Дори да си дам извънредна почивка, не се чувствам добре, когато не тренирам. Тялото ми е свикнало да бъде постоянно на пълни обороти. Разбира се, работя с професионалисти. Възстановявам се с помощта на масажисти и кинезитерапевти. Те и спортните лекари се грижат за здравето ми.
Начален Бонус до 1000 лв. за онлайн казино игри от efbet
- Получавала ли сте травми от спорта и как ги лекувахте?
- Травмите са неизбежни в големия спорт. Той не е за здраве. При мен най-сериозните травми са на колената – скъсване на предни кръстни връзки. Трябваше да се оперират. И двете операции извърши проф. Тони Георгиев – едната беше преди девет, а другата преди четири години. Обикновено когато едното коляно вече е оперирано, несъзнателно започваш да го щадиш и натоварваш повече другото. Така се стигна до скъсаните връзки и на другото коляно.
Възстанових се след операциите с помощта на раздвижване при кинезитерапевт. При всяко късане на предни кръстни връзки на коляното почти една година си извън спорта. Има физиологично време, което трябва да мине. Би било глупаво да бързаш да се връщаш към тренировките и състезанията. Трябва да се довериш на препоръките на професионалисти като проф. Георгиев и екипа му. Не бива да сме самонадеяни и сами да решаваме кога да започнем отново с натоварванията.
- Какви процедури правехте по време на възстановяването?
- Три месеца работих плътно с кинезитерапевт – всеки ден по два часа. Кинезитерапевтът ми казваше какви упражнения да правя – изометрични, за сгъване на коляното до пълния му обем и други. След третия месец започнах вече да тичам. На шестия – да влизам в залата за леко раздвижване. Чак след деветия месец започнах да се боря. Но изцяло се доверявах на професионалния екип.
- Влизала ли сте в болница за нещо друго извън спортните травми? Какво е впечатлението ви от здравната система?
- Рядко ми се е налагало, но където и да съм ходила на преглед, винаги са ме пращали мои познати и отношението е било по-специално. Затова няма как да бъда обективна. Не зная какво е отношението към редовия пациент. Много е трудно да получиш нужната грижа, когато нямаш познат. Това ми е останало от дете в спомените. И сега, когато ми се налага медицинска помощ, се допитвам и ме праща неслучаен човек. Не вярвам, че ако съм в общата маса хора, някой ще ми обърне внимание. Сигурно има изключения, но най-често е така.
- С какво се храните?
- Аз съм дете от село и обичам храната да чиста, вкусна, домашна. Често, като пътувам до вкъщи, си взимам продукти оттам. Взимам си хубаво прясно мляко, компот, в който знаеш какви плодове има вътре... Разбира се, неизбежно е да купувам и храна от магазина. Но предпочитам домашно отгледаните плодове и зеленчуци, месо и мляко. Тази храна ми е вкусна, пази ме от болести и ме лекува.
- Налагате ли си ограничения в храненето?
- Да, защото нашите спортове са по категории. Налагало ми се е понякога да свалям 8 – 9 кг, за да си вляза в категорията. При това трябва и да задържа по-ниското тегло за дълго време. В такива периоди прибягвам до елементарни неща –
спирам всичко газирано, хляба и сладкото.
Просто ги премахвам от редовното си хранене. Единствено залагам на салати, месо и по-рядко хапвам спагети. Разбира се, и на мене ми се хапва сладко, но го правя веднъж на две седмици.
От много години съм професионален спортист и зная каква е хранителната и енергийна стойност на всяка храна. На спортните лагери има и доктор, който ни помага да си коригираме менюто си. Зависи също какви тренировки правим и къде.
- Приемате ли хранителни добавки?
- Само това, което ми дава докторът. Единствено за подсилване на имунната система от Русия ми пращат перга. Това е храната на пчелите през зимата. Перга е естествен имуностимулант.
- Какво дава спортът и защо бихте препоръчала на децата да спортуват?
- Защото непрофесионалният спорт е здраве. Освен това спортът те изгражда като характер. Не всички, с които съм тренирала, станаха професионални спортисти, но те станаха много успешни хора в живота. Защото са научени на дисциплина, на ред, да са честни. Освен това благодарение на спорта тялото ти изглежда добре, придобиваш друго самочувствие.
Трудно е това да се обясни на децата. По-лесно е с личен пример. Смятам, че като печеля медали, давам добър пример, показват ме и говорят за мен по медиите, децата ще поискат да са като мене. Важното е родителят да заведе детето в залата или на стадиона, да го грабне даденият спорт и тогава то ще спортува с удоволствие.
Мисля, че вече преминаха времената на катаклизми, през които всички хора се дръпнаха от спорта. Сега наблюдавам как расте броят на децата по залите. Интересът на родителите също е по-голям, защото виждат, че когато единственото забавление е компютър, телефон, лаптоп, децата се обездвижват, напълняват, не общуват с хора, стават затворени. Родителите започнаха да се усещат, че спортът е правилният начин децата им да се развиват.
- Как виждате своето бъдеще след време, когато спрете да се състезавате?
- Като повечето мои познати спортисти в това объркано време не зная какво точно ще правя занапред. Аз все пак имам някаква посока. Завърших освен бакалавър и магистратура в Националната спортна академия. После се потрудих да бъда докторант в НСА и тази година трябва да защитя докторска дисертация. Темата е „Предсъстезателна подготовка по самбо при подрастващи“. Може да избера пътя на треньор, може да стана и преподавател. Много жалко е да си успял спортист, да нямаш образование и после да не можеш да продължиш професионално в спорта или в някоя друга област.
- Кое е по-трудно – да си спортист или треньор?
- Била съм и помощник-треньор в ЦСКА на малки деца в един период, в който се възстановявах от травми. Не мога да преценя кое от двете е по-трудно. Чисто физически да си спортист е доста по-трудно. Емоционално по-тежка е треньорската работа, изхабява те емоционално.
- Как се настройвате психически преди състезание, преди важен двубой?
- С годините си намерих идеален начин да се настройвам за двубоите. Моят треньор Иван Нетов, с който работя от дете, ме е учил да легна в края на залата и да не мисля нито за следващите срещи, нито за съперниците. Просто си почивам и заспивам. Даже ми се чудят как мога да спя по време на състезание. А на мене това ми е най-сладкият сън. Така си запазвам психиката от напрежение и притеснение. Мисля, че това ми помага да побеждавам.
МАРА КАЛЧЕВА/"ДОКТОР"