Петър Хубчев е роден на 26 февруари 1964 година в село Гложене, Ловешка област. Бивш защитник. Той е един от футболните ни герои, спечелили бронзов медал на Мондиала в САЩ през 1994 година. Носил е екипите на Осъм (Ловеч), Левски, Хамбургер и Айнтрахт. Бил е треньор на Бад Филбел, вторите отбори на Айнтрахт и Волфсбург, както и на българските Славия, Черноморец (Поморие), Ботев (Пловдив) и Берое, където постига значими успехи – спечели Купата и Суперкупата. От началото на октомври е селекционер на националния отбор на България.

-Г-н Хубчев, кога се влюбихте във футболната топка и защо?
- Бях малък, когато се захласнах по футбола. Искам да уточня, че в моето семейство спортисти няма. Нито пък някой се е интересувал от футбол. В Гложене обаче често се събирахме да ритаме топка и така бавно и постепенно се влюбих в най-популярния спорт.

- Можете ли да ни опишете с няколко изречения как премина детството ви?
- О, моето детство премина навън – край река Вит, в Стара планина, на улицата и на стадиона, където постоянно играехме. Беше слънчево и прекрасно детство. Нямаше компютри, таблети и лампоти, но имаше, повярвайте ми, много, ама много разнообразни игри. Умеехме и знаехме как да се забавляваме след училище, където беше по-организирано и се залагаше най-вече на дисциплината.  

- Разкажете ни нещо повече за вашите родители?
- Бедни хора, селски хора. Цял живот са си изкарвали прехраната съвсем честно и изключително трудолюбиво. Баща ми Кънчо беше 40 години шофьор в Тетевен, а майка ми Керанка е работила цял живот в родното ми село Гложене. Имам сестра. Тя е по-малка от мен и се казва Детелина. Завърши педагогика, семейна е и живее в Ябланица – малко градче, което е много близо до Гложене. Занимава се с дребен бизнес и е по-близо до нашите родители.

- Има ли съвет на родителите ви, който помните и спазвате и до днес?
- Мама и татко, както още като малък, така и до днес, постоянно са ми повтаряли да бъде честен и да се разбирам с хората. Смея да твърдя, че ми помогнаха много с възпитанието, за което съм им благодарен.

-На кой отбор симпатизирахте като малък?
- В онези години всички се деляха на два отбора – Левски и ЦСКА. Аз като малък симпатизирах на „червените”. Знаете ли как се захласнах по ЦСКА – заради Петър Жеков. Той беше уникален. Ненадминат майстор на гола. Вкарваше от всяко положение. Има един мач от вечното дерби на България, който никога няма да забравя. Бях на 9 години, когато ЦСКА победи Левски с 2:1 с гол на Жеков в последната минута. Нанесе страховит удар по топката почти от центъра и я заби във вратата, пазена от Стефан Стайков. Впоследствие, когато вече бях преминал в школата на Ловеч, Стайков беше за кратко вратар в мъжкия отбор на ловчанлии. Често се засичахме на тренировка с големите и ние, по-малките, бъзикахме Стефан за гола на Жеков и даже пробвахме да повторим попадението. Всичко това, разбира се, беше в рамките на шегата. Стайков беше отличен вратар и е прекрасен човек. Познаваме се и до днес.

-Кой е първият мач на националния отбор, който сте гледали като малък?
-В моето детство не всеки имаше телевизор. Не се даваха толкова много мачове по телевизията. Но все пак мачовете на националите се излъчваха. Сещам се за един двубой с Франция в София. Мисля, че беше световна квалификация. Срещата завърши 2:2, а в последната минута Христо Бонев изпусна дузпа. Много се ядосах тогава...

-Били ли сте лъган в живота и във футбола и от кого?
- Да, разбира се, бил съм... Но нека не изпадаме в подробности. Нека те си останат за мен...

-Срещали ли сте предатели в живота?
-За съжаление съм срещал. Не много, но... Предателството е ужасно нещо и нанася огромна рана в душата на човека. Знаете ли обаче кое е по-важното за мен – че съм срещал истински приятели. Че ги имам. Те не са един или двама. С някои се познаваме от детските години, с други - отскоро. Те са основна важна част от живота ми. Без приятели човек е загубен.

-Кое е най-доброто нещо, което някой е правил за вас?
-О, ще трябва да говорим цял ден. Безкрайно много са добрините, които съм получавал. Аз ценя хората, които са готови да ти помогнат – даже и когато става въпрос за дребни услуги. Примерно – да вземат семейството ми от летището, докато аз по-същото време съм в чужбина. Да заведат някого до болницата или да извикат лекар посред нощите, когато пак съм бил зад граница.  Германците имат една поговорка, която много ценя. Тя гласи следното: „Ако на път спукаш гума и има петима души, на които може да се обадиш и да ти помогнат, значи си щастлив човек”. Е, аз съм щастлив човек, защото съм заобиколен от приятели. И то истински!

-Разкажете ни нещо повече за вашето семейство – за съпругата ви и за двете ви деца?
- Жена ми отговаря всичко да е наред в семейството ни. Казва се Полерина. Вече 29 години сме женени, а преди това пак бяхме заедно. Запознахме в Ловеч. Не беше обаче любов от пръв поглед. Както се казва – лека, полека се влюбихме и разбрахме, че не можем един без друг. И така – до ден-днешен. Имаме две прекрасни деца. Кристина е голямата. Тя е на 28 години. Има своя детска градина във Франкфурт, където работи. Синът ни Валери е по-малък. Завърши института „Гьоте” във Франкфурт, а през 2017 година му предстои специализация в Англия. Мога смело да заявя, че аз и жена ми сме доволни от нашите деца и че се гордеем с тях. Справят се с живота, стъпили са здраво на земята и не летят в облаците. Валери, като беше малък, мечтаеше да стане футболист като мен. Но аз го спрях...

- Така ли? Защо го спряхте?
- Защото има много примери, в които децата тръгват по стъпките на бащите си, но не успяват да достигнат много далеч. Често остават в сянката на своя родител. Освен това фактът, че си син на баща си, може да ти изиграе лоша шега.


-Вярваш човек ли сте?
-Да, вярваш човек съм. Умерено религиозен съм, но вярвам.

-Лесно ли прощавате?
- Да, лесно. По принцип ненавиждам злопаметността. Тя е чужда за мен.

-Кога плакахте за последно?
-При смъртта на мой много близък. Както и на погребението на Трифон Иванов през февруари тази година...

-Аполитичен ли сте или следите събитията в държавата?
-О, категорично не съм аполитичен, въпреки че никога не съм членувал в каквато и да е била партия. Но следя всичко, което се случва на политическо и държавно ниво. Някои решения ме ядосват, други срещат одобрението от моя страна. За съжаление обаче нямам право да гласувам, защото имам немско гражданство.

-Да се върнем към футбола. Има ли мач, за който не искате да си спомните?
- Има... Има един мач, за който, като се сетя и до днес, се ядосвам. Това е прословутият реванш между Антверпен и Левски в Белгия, завършил 4:3. Аз бях контузен и не играх. Участвах само в първата среща в София (0:0).  Знаете, че тогава водехме с 3:1, но съдията даде продължение повече от 7 минути и за отрицателно време стана белята...

-Вярно ли е, че преди да преминете в Левски, сте имали предложение от ЦСКА?
-Да, вярно е. Може цяла книга да се напише за този случай. В ония години армията и милицията можеха да избират футболисти от цялата страна и да ги прибират в собствените си отбори. Бях на 18 години, точно преди казармата, когато ЦСКА прояви интерес към мен. Какво ти прояви – направо искаха да ме вземат. Аз обаче прецених, че ще е по-добре да остана в Осъм (Ловеч). Но натискът беше огромен. Наложи се партийните ръководители от Ловеч да се застъпят за мен и така си останах в родния ми отбор. Впоследствие, когато вече бях на 25 години, преминах в Левски.

-Как се случи трансферът ви от Левски в Хамбургер през януари 1994 година?
- Съвсем случайно. Бях почти на 30 години. Централният защитник на Хамбургер скъса кръстни връзки и треньорът Бено Мьолман говорил с Данчо Лечков, който по това време беше в германския тим Данчо предложи временно да ме вземат. Така и стана. Подписах само до лятото, но впоследствие останах и на два пъти си удължавах договора.  След това, както знаете, играх и в Айнтрахт (Франкфурт).

-На какво ви научи дългият ви престой в Германия и в Бундеслигата?
-На дисциплина, ред и абсолютен професионализъм. Тя Бундеслигата с това живее. Повярвайте ми, футболът и животът в Германия ме калиха и ми помогнаха много - както във футболен, така и в чисто човешки план.

- Вие сте част от Пеневата чета. Бъдете откровен на въпроса, който ще ви задам – вярвате ли, че един ден историческият ви успех от световното в Щатите ще се повтори?
-Много трудно. Особено в момента. Да, в живота всичко е възможно, но...

-Вашата класация за топ 3 на най-великите играчи в историята на българския и международния футбол?
-Много е рисковано да се прави такава класация. Няма как да кажа ето тези тримата са най-добрите в България. Защото ние притежаваме плеяда от звезди. Не само за трима, а и за 33-ма да ме питате, пак ще ми е трудно... Затова ще пропусна да ви отговоря на този въпрос. Същото се отнася и за чужденците. И все пак на първо място поставям Диего Марадона, после са Меси и Роналдо, но с уговорката, че посочвам само футболисти, които съм гледал.  

-Каква е най-голямата ви футболна мечта в момента?
- Мечтата ми... Дано не се изненадате, но мечтата ми е... да се подготвим за следващия мач и да победим. Просто съм човек, който не гледа много напред в дългосрочен план. Обичам да правя всичко стъпка по стъпка.
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ