Петя Колчева е първата българка, изкачила най-високият връх в света Еверест. На 22 май рано сутринта тя й съпругът й Камен Колчев са видели света от неговия връх. Петя е на 45 години, завършила право в СУ “Климент Охридски” и работи като юрист. Със съпруга й имат три деца. Двамата не са професионални алпинисти, а любители на височинния туризъм. Веднага след прибирането си в България Петя разказа за преживяното на обширна пресконференция. Камен не присъства на срещата с медиите заради професионални ангажименти. 

-Петя, разкажете повече за страстта си към алпинизма?
-Планините са страстта на моя живот. За щастие в лицето на съпруга ми намерих съмишленик. Запалихме се в университета, в клуба на пътешественика. През 1986 г. изкачихме връх Ленин в Киргистан, който е 7137 метра и е нещо като репетиция за всички алпийци. През 1988 г. по случай 100 години от откриването на Софийския университет участвахме в едно изкачване в Гарвалските Хималаи. Това бе неизкачван до този момент шестхилядник, който получи името Климент Охридски. През 90-те години се отдадохме на работа и изоставихме хобито си. Върнахме се към него през 2001 г., когато с приятели изкачихме Монблан и после се спуснахме със ски. Последва връх Маккинли в Северна Америка. Той се намира зад полярния кръг в Аляска, на двата полюса условията са изключително тежки. Висок е 6194 метра, но там разчиташ само на себе си и хората с теб. Няма шерпи. Спускат те със самолет и оставаш сам. Разпределихме си багажа. Изкачихме се за 8-9 дни, но преживяхме тежка буря и за малко изпреварихме при прибирането друга. Това бе най-големият ни кошмар.

-Как решихте да се пробвате на Еверест?
-През 2007 г. изкачихме с приятели осемхилядника Чо Ойю в Хималаите. Това бе едно от най-хубавите ми преживявания. Предполагам, че стъпка по стъпка сме се подготвяли за това начинание. Еверест е мечтата на всеки алпинист, но има лоша слава. Всичко е прекалено комерсиализирано и пренаселено. Дава се възможност на неопитни хора да се качват и те не успяват да слязат. От това, което се говори, очаквахме опашка от хора и трупове по пътя. Говори се, че шерпите едва качват хората на ръце до горе. С нас за изкачване чакаха 300 души, шерпите и гидовете са още толкова. Посъветваха ни да не бързаме и да не сме от първите, които ще атакуват върха. Така и направихме. Това е въпрос на нерви. Времето може да се развали. Чакахме 3 седмици, за да се качим. 1/3 от групата ни се отказа. Важното е да изчакаш подходящия момент. Планината трябва да те допусне до себе си. В деня на нашата атака бяхме 10 души, шестима клиенти и четирима шерпи. Физически бяхме добре. След 10 години осъществихме мечта, за която не съм вярвала, че е в рамките на възможното.

-Какво е необходимо, за да се изкачи подобен връх?
-Трябва да си добре подготвен, здрав и силен. С Камен не сме от елитните български алпинисти. Ние сме екстремни, височинни туристи. Отидохме сами. Финансирането е сложен въпрос и почти сами финансирахме изкачването. Помогнаха ни и спонсори, но основната сума бе наша. Цял живот пестяхме, за да го направим. Изключително скъпо е. Мога да кажа, че само разрешителното за изкачване на Еверест струва по 10 хиляди долара на човек. Не успяхме да съберем средства, за да отидем повече хора от България. Един от най-важните фактори е кислородът. Без кислород трудно щях да направя това постижение.

-Наистина ли слизането от осемхилядник е по-опасно от изкачването?
-Да, хората са по-уморени. Ако алпинистът не е преценил темпото си на ходене, накрая грохва и няма сили да слезе. Не сме имали подобен проблем. Изкачих се с малко кислород, за да имам резерв. Качих се за 7 часа, слязох за малко повече от два. На Еверест една от участничките се почувства зле и се наложи Камен и останалите мъже да и помогнат. Свалиха я почти на ръце. Аз вече ги чаках в четвъртия лагер. Притесних се, защото се забавиха и излезе страшна буря. За съжаление четвъртият лагер е силно замърсен. Има остатъци от палатки, бутилки. Преди две години е имало акция за почистването му. На другия ден се прибрахме в базовия лагер за пет часа. С Камен свалихме по една чанта с бутилки, макар и малко да помогнем за почистването. Имахме късмет със слизането, защото изпреварихме ужасен ураган. Скъсали са се язовирни стени и има загинали в Индия. Два метра сняг затрупа лагера ни. Няколко елитни алпинисти загинаха под лавините.

-Децата ви не се ли притесняваха?
-Веднъж в седмицата им се обаждахме от сателитен телефон. След Чо Ойю ни имат доверие. Майка ми и наш приятел алпинист ги гледаха. Дори ги бе водил на скално катерене. Бяхме предупредени да мислим за сигурността си. Най-страшното нещо там е амбицията, да поставиш целта пред сигурността. Най-рискованото място е ледникът Кумбо, но не може да не се мине през него. Там опасността от лавини и ледни свличания е най-голяма. С Камен се движехме в различни групи, когато видяхме лавина. Батерията на радиостанцията им бе паднала и половин час не знаех дали е жив. Изживях истински ужас докато разбрах, че е жив. Това, че бяхме заедно, много помага. Да прекараш два месеца на непознато място и без приятели е доста самотно.

-Как се подготви физически за експедицията?
-Занимавам се със силов спорт – планинско ски рали. С особени автомати на ските може да се движих нагоре. После ги махаш и се спускаш. Така развих издръжливост. През лятото тичам и ходя бързо от Драгалевци до Черни връх.

-Изкачихте Еверест, намалява ли след него интереса ви към катеренето?
-В известна степен, да. Сега искам да правя всичко това, но на по-топло място. Трябва и да поработя.

-Това ли е най-трудното ви изкачване?
-Не, дори ми се видя лесно. На Чо Ойю не ползвахме шерпи и си разпределяхме багажа. Може би сега съм била по-добре подготвена, но не ми се видя непосилно трудно.

-Наистина ли К2 е по-труден за изкачване?
-Да. Не може да се сравняват. В техническо отношение е много по-трудно. Всички мечтаят за К2, това е перлата в короната на алпинизма. Лошото е, че няма носачи и шерпи. Питах нашите шерпи защо не участват. Казаха ми, че Непал и Пакистан са в лоши отношения и животът им там е застрашен. К2 е място за супералпинисти, а аз не съм подготвена за това.

-През 2004 година участвахте в подбор за националната експедиция на Еверест, но не ви избраха, сърдите ли се на федерацията?
-Тогава хората слабо ме познаваха. Не съм от елитните спортисти. При подбора се взимат най-известните хора. Бе ми тежко, но го преодолях, защото осъзнавах, че едва ли ще ме изберат.

-Оставихте ли нещо на върха?
-На всяка височина се оставят молитвени знамена. Бяха толкова много, че като се качих за зазоряване, помислих, че горе има хора, които са се качили откъм Тибет. Там има прътове, на които се връзват знамената. Там оставих българското знаме и това на нашите спонсори.

-Какво чувствахте там?
-Най-прекрасното усещане е, че си на най-високото място в света. Изкачихме се рано сутринта и видяхме изгрева на слънцето. Там си свободен като птица. Помислих си за децата и за близките, за всички, които ни помогнаха да стигнем до Еверест.

-Каква е гледката от върха на света?
-Неописуема. От върха на Еверест видях ясно и отчетливо, че земята наистина е кръгла. Човек е толкова високо, че когато се огледа, сякаш вижда планетата от космоса. Беше ранно утро, видях първите лъчи на зазоряването. Над облаците са само най-високите хималайски върхове. Виждат се ясно големите ледници. Много е красиво. Слънцето е на хоризонта. Имаме интересна снимка. Върхът хвърля огромна пирамидална сянка върху облаците. При изгрева имаше тъмен, черен триъгълник върху облаците. Много е интересно. Ще направим презентация, за да може хората, които се интересуват, да видят гледката от Еверест./БЛИЦ