Легендата на хърватския футбол Роберт Просинечки даде обширно интервю пред Красимир Минев за предаването "Код Спорт" по ТВ+. Разговорът се провежда ден преди евроквалификацията България - Азербайджан. Азерите, на които Просинечки е треньор, отстъпиха с 0:2 на селекцията на Ивайло Петев. Легендата на Цървена звезда, който е бивш футболист на грандовете на световния футбол Реал (Мадрид) и Барселона, говори по много теми.

- Какъв потенциал има футболът в Азербайджан и защо избрахте да работите като национален треньор там?
- Азербайджан е страна, която започва усилено да развива футбола. Хората искат повече от това, което е постигано досега. Потенциалът е налице, инвестира се много в инфраструктура и се прави всичко възможно футболът да върви нагоре. За мен това е нещо ново и без да се колебая приех предизвикателство да работя като национален селекционер.

- Като футболист играехте в Барселона и Реал (Мадрид), отбори с най-високи цели. Какви цели имате сега като треньор?
- Окей, аз започнах неотдавна в Азербайджан. Откакто съм треньор, сме изиграли пет мача в тези квалификации и не сме загубили в четири. Направихме три равенства, спечелихме веднъж и за съжаление паднахме срещу Италия. Моята цел беше да се представим възможно най-добре в настоящия цикъл и след това да видим накъде ще вървим. Целите определено са следващите световни квалификации, в които трябва да бъдем по-силни и да се класираме по-напред в групата. Знаем, че не сме голям национален отбор, но крачка по крачка ставаме по-добри. Имаме таланти, трябва много да се работи с тях, да се промени манталитетът. И когато постигнем това, ще искаме да играем през 2020 година на Европейското.

- Какви са вашите лични амбиции?
- На първо място мисля и съм се съсредоточил само върху Азербайджан. Започнах отскоро, натрупах няколко месеца работа. Искам Азербайджан да играе по-хубав футбол и да се представя по-силно в Европа, да записваме по-добри резултати. И преди като футболист, и сега като треньор искам да научавам все повече неща, да работя повече. Един ден ще видим какво ще се получи. Имам договор за още две години в Азербайджан. Когато си треньор, никога не знаеш какво ще се случи и къде ще бъдеш на следващия ден. За съжаление занаятът ни е такъв, че винаги трябва постигаш все по-добри резултати, за да се задържиш на поста си или да получиш предложение от по-голям отбор.

- Вие сте роден в Германия. Можеше ли животът ви да се развие по друг начин, ако не се бяхте върнал в Югославия?
- Аз съм доволен от моя живот. Извадих късмет, играх в Испания, в националния отбор на бивша Югославия, след това на Хърватия. Имам прекрасно семейство. Доволен съм от това, което ми се е случило. Сигурно животът ми щеше да е друг, ако бях останал в Германия. Със сигурност щеше да е друг. Но не съжалявам за нищо и днес мога да ви кажа, че съм щастлив - като футболист и като треньор. Имам две чудесни дъщери и великолепно семейство.

- Има една история от времето, когато сте бил млад играч в Динамо (Загреб). Тогава Мирослав Блажевич е казал, че ще си изяде треньорската диплома, ако станете голям футболист.
- Да, навсякъде се разказва тази случка. В Хърватия непрекъснато я припомнят, когато аз кажа нещо за Чиро Блажевич или той за мен или когато просто стане дума за нас двамата. В онзи момент ситуацията е била такава. В крайна сметка той не си изяде дипломата, макар да каза, че ще го направи. Тогава напуснах Динамо (Загреб) и отидох в Цървена звезда, след което направих много силна кариера.

- Как започна животът ви като играч на Цървена звезда? Очаквахте ли толкова бързо да спечелите купата на европейските шампиони?
- Бяхме силно поколение. А когато има силно поколение, от него винаги може да се очаква да постигне нещо значимо. Разбира се, в началото не сме си помисляли, че ще станем европейски шампиони. Но си знаехме, че имаме потенциал и сме силно поколение. Преодоляхме първия кръг, втория кръг, стигнахме до полуфинал, там отстранихме Байерн (Мюнхен). А финалът е един мач, в който може да се случи всичко. Това беше много силна генерация, може би най-силната в бивша Югославия и постигна големи успехи.

- По това време Цървена звезда игра два мача в София, спомняте ли си ги?
- Аз не бях в София, защото вече бях отишъл в Реал (Мадрид). Знам, че Цървена звезда игра два мача в София, защото не можеше да домакинства в Белград. Ако си спомням точно, беше срещу Сампдория и срещу Панатинайкос. Да, сещам се, че тук трибуните бяха пълни, хората идваха от Белград да гледат мачовете. Всичко беше в червено и бяло.

- Какво ще ни разкажете за финала?
- Тогава Олимпик (Марсилия) беше един от най-добрите отбори в Европа. В състава играеха много френски национали и качествени чужденци. Представяха се много силно и по пътя към финала бяха елиминирали Милан. Да, Олимпик беше фаворит – с малко, но фаворит. В самия финал не се получи най-хубавия мач за гледане. Завърши 0:0, имаше продължения и ние спечелихме с дузпи. Нито тимът на Марсилия, нито Цървена звезда показа най-доброто си лице. Но във финала най-важното е победата. Ние станахме първия отбор от бивша Югославия, който спечели толкова ценна купа. Това е най-важното.

- Смятате ли, че този успех отвори широко вратата към европейските клубове не само за вашето поколение, но и за всички талантливи футболисти от Източна Европа?
- Разбира се. Когато Цървена звезда става европейски шампион без чужденци и без големи пари, няма начин големите клубове да не дойдат и ние всички много бързо отидохме в чужбина – Милан, Интер, Реал (Мадрид), Сампдория... Целият отбор се разпръсна в Европа и това беше напълно нормално. Определено нашият успех бе много ценен за цялото ни поколение, за мен лично също. И най-важното е, че запалянковците и хората в клуба ни подкрепяха и станаха свидетели на нашите победи.

- Какво означава отбор от Източна Европа да стане европейски клубен шампион?
- Това е много трудно. Досега са успявали само Стяуа и Цървена звезда от Балканския полуостров. В Белград още говорят за нашето поколение, защото то направи нещо много голямо. И особено на фона на днешната действителност, когато е изключително трудно отбор от Източна Европа да спечели Шампионска лига.

- Как се почувствахте, когато УЕФА извади Югославия от европейското първенство през 1992 година?
- Войната вече беше започнала, а това поколение трябваше да играе на европейското първенство. Бяхме много силен отбор и определено можехме да постигнем нещо. Но, както ви казах, войната бе пламнала и нещата се случиха не по начина, по който очаквахме. Какво можехме да направим в този момент? Тогава в страната не се мислеше много за футбол, а за семействата. Може би Югославия щеше да постигне нещо на Европейското, защото Дания участва на наше място и стана шампион.

- По време на войната играехте в мадридския Реал. Тогава нямаше мобилни телефони, интернет. Как поддържахте контакт с близките си в Хърватия?
- Все пак имахме домашни телефони, по тях се обаждахме да се чуваме. Моите родители, брат ми и сестра ми живееха в Загреб. Слава Богу, там не се случваше нищо. Но това е война, лошо нещо и много хора ще останат с ужасни спомени. Не беше лесен период.

- Родителите ви са от Хърватия и от Сърбия. Имахте ли дилема за кой национален отбор да играете след разпадането на Югославия?
- Не. Винаги съм казвал, че съм хърватин. Майка ми е от Сърбия, никога не съм имал проблеми със сърбите и там съм работил и като футболист, и като треньор. Определено се чувствам хърватин, въпреки че част от живота ми е преминала в Сърбия. Имам много роднини и в Сърбия и в Хърватия, но кой е мислил, че ще стане война? Играх дълги години в Цървена звезда и завързах приятелства в Белград. Хората ме познават и уважават. Избрах да играя за Хърватия, защото там е семейството ми и там съм живял.

- Какви отношения има между големите играчи на бивша Югославия, които след това станаха съперници?
- Вижте, ние, спортистите, сме приятели. Ние не правим политика, не искаме война. Ние играем футбол. Бил съм и в Динамо (Загреб), и в Цървена звезда. И навсякъде имам приятели и се чувствам добре. Не говорим за други неща освен за футбол, спомняме си за старото време. Наистина имаше война, за съжаление. И беше много тежка война. Но тя е минало и трябва да продължим напред. Да гледаме и да мислим за бъдещето, а не да се връщаме назад.

- Как войната се отрази на футбола в бивша Югославия?
- Определено имаше голямо влияние. Вероятно Цървена звезда можеше да стане още веднъж европейски шампион. Сигурно Югославия щеше да постигне нещо на европейското първенство. Войната повлия много, наистина много – върху футбола и върху спорта въобще.

- Как днес ще изглежда един мач между бившите ви отбори Динамо (Загреб) и Цървена звезда? Защо има толкова много омраза?
- Сега в този момент? По-добре да не играят сега. Според мен още не е настъпил моментът за големи дербита между отборите между Сърбия, Хърватия, Босна и Херцеговина... Още не е дошло времето.

- Малко футболисти са играли като вас в Реал и в Барселона, но пък какви само – Михаел Лаудруп, Хаджи, Фиго. Какво означава за един футболист да бъде в тези два отбора?
- Това си е чист късмет. За да попаднеш в тези клубове, трябва да притежаваш футболни качества, това е ясно. Но за да бъдеш и в Реал, и в Барса,  трябва и късмет. Аз съм много щастлив, че съм от футболистите, играли за двата най-силни отбора не само в Испания, но и в целия свят. Това нещо много страхотно. Да не говорим, че да играеш в Ел Класико, в дербито между Барса и Реал е нещо много, много  специално.

- Какъв сте в сърцето си – повече каталунец или повече мадридист?
- Първият ми клуб в Испания беше Реал и затова казвам, че съм повече за Мадрид. Но и двата отбора са в сърцето ми, защото съм играл за тях. Не ги противопоставям на каталунци и мадридисти, но ако трябва да съм честен, съм повече мадридист.

- Когато един играч премине от Реал в Барселона или обратното, обикновено се сблъсква с омразата на феновете. Вие почувствахте ли подобно нещо?
- Това е нормално, защото съперничеството е толкова голямо! Класикото между Барса и Реал е най-голямото дерби на света. И естествено има омраза. Но аз не съм усещал огромна омраза. След толкова години ходя и в Мадрид, и в Барселона. Хората знаят, че съм бил в двата отбора, но го приемат. По време на дербито е друго. При Фиго например страстите бяха по-разпалени, отколкото при мен и при Хаджи. Защото Фиго беше капитан, беше всичко за Барселона и когато отиде при съперника, се сблъска с повече проблеми от другите.

- Спомняте ли си българските футболисти, които по това време играеха в Испания – Стоичков, Пенев...
- Разбира се, че ги помня. Със Стоичков играх четири месеца в Барса. Познавам го добре, вчера говорихме по телефона. Христо постигна много успехи там. Наистина много. Той е легенда в Барселона и допринесе много за спечелването на първата купа на европейските шампиони във финала срещу Сампдория. Без съмнение Христо е дал страшно много за Барса, за националния ви отбор и въобще за България. Имаше и друг български футболист в Испания, за когото си спомням добре – Георги Йорданов в Спортинг (Хихон). И той беше много силен играч. Разбира се и Пенев, който дълги години играеше във Валенсия и Атлетико (Мадрид) – изключително важна и водеща фигура за тези отбори.

- С Реал два пъти пропуснахте в последния кръг на първенството да спечелите шампионската титла, която отиваше при Стоичков в дриймтима на Барселона.
- Да, това е животът. Едната година в последния кръг трябваше да спечелим в Тенерифе и да станем първи. Не успяхме. Същото се повтори и следващия сезон. Загубихме като гости, а Барселона печелеше вкъщи, не си спомням срещу кого, и ставаше шампион. Всичко беше в наши ръце, трябваше само да победим два пъти Тенерифе, но не можахме и титлата отиваше в Барселона.

- Парадоксално е, но с Реал и с Барселона не сте печелили шампионска титла, а с Цървена звезда сте шампион на Европа, което е доста по-трудно.
- Във футбола се случват такива неща. За три години на „Бернабеу“ ликувах само с една купа на Испания, а за две години на „Камп ноу“ не спечелих нищо. Такъв е животът, такъв е футболът. Стават странни неща. Но - окей, аз съм доволен. Може да не съм спечелил тези титли, но съм научил много. Бил съм в два велики клуба, прекарах осем години в Испания. Хубаво беше.

- Днес Реал и Барселона водят голямо съперничество, а също и лидерите им Роналдо и Меси. Като треньор кой от тези две суперзвезди бихте взели в своя отбор?
- И двамата са изключителни играчи и го виждаме в почти всеки мач. В последните десет години те играят на топниво и определено са най-добрите футболисти в Европа. За мен Меси е най-добрият футболист изобщо и затова ще ви отговоря – бих взел Меси. Но нито една секунда няма да се колебая да кажа, че Роналдо е световен топ играч. За съжаление те играят в едно и също време. Ако бяха в различни епохи, щеше да има ера на Меси и ера на Роналдо. А сега се получава някакъв баланс. Но ако трябва да избирам, ще избера Меси.

- В едно интервю казвате, че Иниеста е много важен футболист и бихте искали да го имате в състава си.
- Това не го казвам само аз, а и много други хора. Знаете ли, сега говорим за Меси и Роналдо, но като цяло Реал и още повече Барселона, която спечели всичко миналия сезон, са дяволски добри отбори. Как да избера един футболист? Бих избрал цял отбор. А Иниеста определено е един от най-добрите в света и разбира се в Барселона.

- Кой беше вашият кумир като малък?
- Когато бях дете, това беше Марадона. Тогава всички гледахме Марадона и всички искахме да правим това, което той прави. А той правеше невероятни неща. Говоря за времето, когато бяха най-силните му години в националния отбор. Не толкова за периода му в Барселона. Не всички си спомнят за него, но той е играл и там. Но особено силно блестя в Наполи. Тогава всички искахме да сме като Марадона. В същата ера мога да откроя и Мишел Платини, също толкова важен за Юве. Това бяха нашите два идола от моето детство, които съм гледал като малък.

- Играли сте срещу Марадона, нали?
- Да, играх срещу Марадона на Световното в Италия през 1990 година. След това съм играл срещу него с Реал (Мадрид), когато беше в Севиля. По-късно и с хърватския национален отбор срещу Аржентина. Три пъти съм играл срещу Марадона. Но това са 90-те години, а по това време Марадона не беше Марадона. Най-добрият Марадона гледахме през 1986-а, когато направи Аржентина световен първенец и през 1987-а, когато сам направи „Наполи“ шампион на Италия.

- Защо днес няма футболисти като вас, като Пикси Стойкович, като Балъков?
- В Хърватия имаме играчи, които са на високо ниво в Европа. Модрич играе много важна роля в Реал. А Ракитич е силен в Барселона. Манджукич се представя страхотно навсякъде, където отиде. Те може би не са играчи като Стойкович и Балъков. Може би. Но играят в най-добрите клубове в Европа – Реал, Барселона, Ювентус. Това са най-силните отбори в света. Може би не са талантливи като Стойкович или Балъков, но притежават други качества.

- Кое за вас е по-приятно – да вкарвате голове или да подавате за голове?
И двете неща са хубави. Но винаги в центъра на вниманието са тези, които вкарват головете. По-малко се говори и пише за тези, които подават топката. Да правиш и двете е хубаво и много важно.

- Кой беше любимият ви съотборник?
- Имах късмет, че играх с някои от най-добрите футболисти на света. Не мога да избера един, а да пропусна другите. Всички бяха много силни. И все пак, ако настоявате да посоча конкретен съотборник, това ще е Бобан в националния отбор. Със Звонимир сме израснали неразделни от деца, играехме заедно от 10-годишна възраст до момента, в който трябваше да отида в Цървена звезда. Затова избирам него.

- Кой е мачът на живота ви? Може би финалът срещу Олимпик (Марсилия)? И кой е най-важният ви гол?
- Не знам кой е най-важният гол. Трябва да кажа, че Югославия с нашето поколение стана световен шампион за младежи в Чили. Това ни се отрази добре, защото светът чу за нас. В Европа се разбра, че сме постигнали нещо също с Югославия. Това беше много важен успех, беше трамплин. Най-важният гол? Затруднявате ме. Не съм вкарал толкова много голове, но не са и малко. Може би срещу Холандия в мача за третото място на световното първенство през 1998 година.

- Вие сте първият футболист, който е вкарал голове на световни първенства за два различни отбора – Югославия и Хърватия.
- Така се е случило. През 1990 година играх и вкарвах за Югославия, защото тази държава още съществуваше. След това, осем години по-късно, играх и вкарах за Хърватия на Световното във Франция.

- Смятате ли, че и тези два отбора можеха да станат световни шампиони?
- Как мога да ви кажа? Да говорим сега е твърде условно - можеше или не можеше... Понякога трябва късмет, понякога нещо не ти стига. Срещу Франция в полуфинала през 98-ма поведохме с 1:0, но Тюрам ни вкара два гола и мачът свърши. Може би можехме да станем шампиони, но кой знае... През 90-а в Италия загубихме на четвъртфинал срещу Аржентина с дузпи. Ако бяхме стигнали до полуфинал, никой не знае какво щеше да стане. И на двете първенства оставихме следа и бяхме много силни отбори. Хърватия стана трета в света – една малка държава с четири и половина милиона население. Това наистина е достойно за уважение.

- Повлия ли по някакъв начин успехът на България от Световното през 94-а за третото място на Хърватия 4 години по-късно?
- От днешна гледна точка е по-трудно да се говори за онова време. Помните ли Европейското през 96-а в Англия? Тогава бяхме още по-добри. Това е моето мнение. Но загубихме срещу Германия с 1:2, а можехме да продължим. По това време мисля, че бяхме по-добри, отколкото на световното през 98-ма. Но добре, така се е случило. За нашето поколение ще се говори още дълго. Също както и в България. И тук се говори за това, което е постигнало поколението на Стоичков. Надявам се, че светът пак ще заговори със суперлативи за българския и хърватския футбол.

- Как и кога решихте да станете треньор? Други ваши съотборници се насочиха към кариера на ръководители. Давор Шукер например стана шеф на футболния съюз в Хърватия.
- Решението идва само. Ако някой ми беше казал преди 20 години, че ще стана треньор, щях да го помисля за луд. Сигурен бях, че няма да бъда треньор. Но нещата се променят. Аз съм във футбола, обичам футбола, Цар Футбол ми е дал всичко, абсолютно всичко. И в един момент поисках да продължа да се занимавам с него. Така стартирах треньорската си кариера. Започнах като помощник на Славен Билич в националния отбор, работих там пет години. После си казах – окей, хайде сега да опитам сам да направя нещо във футбола и като треньор. Работих в „Цървена звезда“, след това в Турция и сега съм в Азербайджан. Така се започва. Надявам се, че ще продължа и ще постигна успехи. Обичам тази работа, защото съм във футбола, където съм бил винаги. Мога да науча нови неща и да покажа какво умея. И да видя как отборът ми играе по-добре и по-добре. Повярвайте ми не е за пари. Не всичко се върти около парите.
КРАСИМИР МИНЕВ/ТВ+