Легендата на ЦСКА и националния отбор по баскетбол Станислав Станков навърши 50 години вчера. В момента той е шеф в женския тим на Хасково, където старши треньор е съпругата му Елена. Шошо, както го наричат, е играл в Хасково, ЦСКА, Компакт (Димитровград), Шумен, Черно море и Лукойл-Академик. Ставал е шампион с юношеския тим на родния си отбор. После като юноша печели титлата и с ЦСКА. С мъжкия състав на „червените” е три пъти шампион на България (1990, 1991, 1992), печелил е и пет пъти Купата на страната. Веднъж вдига държавния трофей и с екипа на Компакт, а тази година като бос постигна дубъл с женския тим на Хасково. Станислав Станков даде интервю пред БЛИЦ ден след юбилея си.

- Станиславе, каква е равносметката, която си направи, след като навърши 50 години вчера?
- Като кариера в спорта – успешна. В живота – няма какво повече да искам, след като имам здраво и стабилно семейство. Обичам много жена си и дъщеря ни Станислава. Те са моята голяма крепост и опора.

- Чувстваш ли се успял мъж?
- Винаги има какво още да се желае, но може да се каже – да, чувствам се успял мъж.

- Лесно ли свали навремето съпругата си Елена и какви спомени пазиш от сватбата ви?
- Запознахме се в баскетболната зала на „Българска армия”. По-късно, след един мач в зала „Христо Ботев”, тя ме покани на купон в тях. Ако трябва да съм откровен, не ми беше трудно да сваля Елена. За да ми е било лесно обаче, явно и тя се е отдала на моята атака, която предприех (смее се). Сватбата ни беше в култовия за времето си столичен ресторант „Ропотамо”. Любопитното е, че по това време бях на лагер с националния отбор в Белмекен. Слязохме до София с колата на Цецо Антов. Дойдоха и другите национали на тържеството, но още на другия ден трябваше да се върнем обратно в лагера в Белмекен.

 

- Как преживя раждането на Станислава?
- Беше екстрена ситуация. Елена беше на контролен преглед и гинеколожката я сюрпризира, че трябва да влезе веднага в болницата. Аз отидох да й взема нещата от вкъщи, но бях забравил чехлите, та се наложи да се връщам. Станислава се роди на 1 февруари 1990 година в 12 без 15 през нощта. Бях на седмото небе от щастие, че съм станал татко.

- Станислава беше голям талант, защо не успя да доразвие потенциала си?
- Защото Господ не даде. Две тежки контузии получи и взе решение, че няма смисъл да върви срещу съдбата. Какъвто си на игрището обаче, такъв си и в живота. Тя беше отлична баскетболистка, а в момента е прекрасен баскетболен мениджър. Най-добрата е! И го казвам не само защото ми е дъщеря.

- Защо прякорът ти е Шошо?
- Историята е следната. Бях баскетболист в ЦСКА. Предстоеше ни мач във Варна и ни настаниха в Шведския хотел. Там винаги ни резервираха апартаменти и спяхме по трима. Аз като новобранец бях заедно с опитните Иван Ценов и Любомир Амиорков. Те се правеха на доктор Менгеле и тормозеха на шега младите. Вечерта ме извикаха и ми казаха: „Ти си пич, повишаваме те и те вземаме в нашия лагер. Вече си доктор Шулц (б.р. – Ервин Шулц е друг известен германски лекар по времето на нацизма)!”. И така взеха да ми викат Шулц, но после минаха на по-съкратения вариант Шошо.

- Как ЦСКА успя да те привлече преди години от родния ти Хасково?
- Аз започнах силно в Хасково и достигнах до юношеския национален тим, където бях капитан. Бях в казармата и на един лагер с националния отбор до 20 години треньорът Нино Войнов ме извика в стаята си и ми каза: „Искам те при мен в ЦСКА!”.  Войнов, който тогава водеше и младите национали, и младите „армейци”,  бе повече от настоятелен. На мой въпрос дали мога да си помисля, той отсече: „Ти си войник, няма какво да мислиш. Просто идваш в ЦСКА и точка по въпроса!”. След няколко дни в Хасково дойде някакъв старшина и показа заповед за преместването ми от Хасково в София. Така аз, баща ми и майка ми се качихме на ладата и пристигнахме на базата на ЦСКА. Бях малко притеснен, защото това бе голямо предизвикателство, но Войнов ми даде шанс, аз го оправдах и не съжалявам, че облякох червения екип.  Освен това си бях голям цесекар. Следях и подкрепях футболния тим на „червените”.

- На какво те научи ЦСКА?
- На дисциплина и шампионски манталитет. И когато после бях в други отбори, се дразнех, че там няма ред, дисциплина и заплащане навреме. Треньорите ми викаха: „Трябва да забравиш ЦСКА!”, ама как да го забравя!? Това се опитвам да го прилагам и сега в Хасково, но е трудно – условията ги няма. Помня, че преди всяко първенство генералите ни събираха целия баскетболен тим на ЦСКА начело с треньорите Петко Маринов и Румен Пейчев. Петко беше дал списък с целите, които сме си поставили – първо, второ или трето место за първенство, първо или второ за Купата. Един генерал стана, взе списъка, разкъса го на парчета и го хвърли на земята. После отсече: „Какви са тези втори и трети места?! Само първото място и нищо друго!”. Ето това поведение като влезе в главата на всеки баскетболист, как няма да играеш за победа, как няма да направиш и невъзможното, за да си първи! Ето на това ме научи ЦСКА. Винаги да съм първи!

- Коя е най-ценната ти титла с червения екип?
- Първата. Тя беше много сладка. Както и първата купа, която спечелихме на финалния турнир в Ямбол. Постигнахме две победи с по една точка, включително и срещу Левски на финала. Спечелихме след два мои успешно изпълнени наказателни удара. Знаеш ли – последната ми титла с ЦСКА през 1992 година е и последната в историята на клуба. Тъжно звучи, нали... Ама това е друга тема...

- Защо по твое време ЦСКА беше толкова силен?
- Защото държавата имаше политика да отделя доста средства за спорта. А освен това отборът имаше отлични треньори в лицето на Петко Маринов и Румен Пейчев, лека му пръст. Да не говорим за баскетболистите Любо Амиорков, Иван Ценов, Коста Илиев, Росен Барчовски, Спас Натов, Даниел Димитров, Росен Геков, Роберт Гергов (който сега се бори с вятърните мелници в сегашния тим на ЦСКА). После се появи Васил Стоянов невероятен талант – такъв скоро не се е раждал.

- Определяха те за най-добрия плеймейкър, а често наказваше левскарите. Какво си спомняш от мачовете срещу „сините”?
- Веднага се сещам за един мач, в който пак ги ударихме с една точка. Те трудно преживяваха такива загуби. С Георги Младенов се скарахме жестоко и се сбихме – както след мача в залата, така и извън нея. Но после се сдобрихме още на другия ден, защото бяхме приятели. Разказвам това, за да ви докажа с какъв хъс се хвърляхме в голямото дерби на България. Прегаряхме на подиума в името на успеха. Залите бяха винаги претъпкани. Хората се катереха по прозорците, за да гледат мачовете ни.

- В средата на 90-е години ти беше част от грандиозния проект Компакт (Димитровград)?
- Мога да кажа само суперлативи за спонсора на тима Иван Евлогиев. Изключителен човек. Успяхме да спечелим Купата на България след драматичен финал с Плама (Плевен). 2 минути и 50 секунди преди края те ни водеха с 16 точки, но стопихме аванса им. Секунди преди финалната сирена стрелях от тройката, но бях фаулиран. Вкарах два от фауловете и се стигна до продължение, където беше ясно, че ще спечелим, защото психологическото предимство бе вече изцяло на наша страна.

- Кой е треньорът, който ти е дал най-много?
- Любомир Панайотов – Липето. Това е първият ми треньор. Той положи баскетболната основа в мен, за което ще съм му благодарен винаги! Всеки треньор е различен и има типични свои виждания за играта, но от всеки съм попивал най-доброто. От Петко Маринов – също. За него мога да кажа само хубави неща, защото е сред топспециалистите в историята на баскетбола ни. Румен Пейчев - също, лека му пръст, Симеон Варчев и Стоян Божанков, лека му пръст и на него. Не мога да забравя и Владо Велинов от Кюстендил, който ми беше треньор в юношеския национален отбор. Бях капитан на тима, а на европейското първенство „А” дивизия попаднах в идеална петица заедно с Тони Кукоч и Владе Дивац, един турчин и един испанец.

- А кой е треньорът, който те е вбесявал най-много?
- Симеон Варчев. Но сега съм от другата страна на бариерата и мога да призная, че той е бил прав. И то много прав да се държи по този начин. Няма обаче да изпадам в подробности и няма да разкажа точно какъв е бил случаят, когато ме е вбесил.

- Разкажи ни някой любопитен момент от богатата ти кариера?
- Ами те са много. Може цяла книга да напиша (смее се). Ще ви разкажа два случая, свързани с аварии с автобус.  Навремето в ЦСКА всяка година бяхме канени на турнир в Германия в едно градче, близо до Бремен. Там попиляхме от бой Жалгирис с 18 точки, а те бяха настоящи европейски клубни шампиони. Веднъж обаче на отиване за там ни се счупи автобусът близо до Нюрнберг. Извикахме някакъв местен майстор - немец. Дойде човекът, гледа, оглежда, накрая се хвана за главата и вика: „Повредил се е компресорът, но такъв няма да намерите в нито едно кътче на Германия!”. Видяхме се в чудо! Обадихме се до „Армията” в София. И гледай сега какъв екшън само - там са разглобили другия ни автобус, който бе същата марка, извадили са неговия компресор и го пратиха по самолета до Мюнхен. Добре че Росен Барчовски имаше приятел, който живее в Мюнхен. Той отиде, взе компресора, дойде при нас и го сглоби. Всичко това ни отне към 15-16 часа висене на магистралата до Нюрнберг. Пристигнахме за турнира в 5 сутринта, а в 10 часа излязохме за първия ни мач. Но въпреки целия кошмар победихме!
При едно пътуване до Албания пък тъкмо стигнахме до границата, и на мен ми се приходи по малка нужда. Спира шофьорът, излизам аз и изведнъж  един митничар изскочи с автомат в ръце и ми вика: „Връщайте бързо обратно, че тука ще те застреляме!”. На връщане пък отново ни се счупи рейсът. Оказа се, че се е скъсал някакъв маркуч. Един албанец обаче ни успокои, че ще намери маркуч, но трябва да отиде някой от нас с него в планината. Там имало затънтен сервиз. Отидохме аз и Владко Димитров. И наистина се оказа, че имат всякакви части. Включително и въпросният проклет маркуч! Взехме го, слязохме долу на пътя и всичко беше наред!

- Срещу кои баскетболисти ти е било най-трудно на терена?
- Срещу никого не ми е било трудно. Може би на другите им беше по-трудно срещу мен. Може да звучи нескромно, но е така.

- Беше твърд титуляр и в националния отбор, където се конкурираше с Димо Костов от Черноморец?
- За Димо мога да кажа само хубави неща– невероятен човек. Запазили сме си отношенията и до днес. Това, че сме били конкуренция, не развали нашите добри контакти извън терена.

- Преди години се опита да възстановиш женския баскетбол в ЦСКА. Защо не се получиха нещата?
- Те бяха почти готови. Намерихме спонсор. Всичко беше договорено на 99 процента. Настъпи мигът, в който трябваше да подпишем контракта. Дойде шефът на въпросната фирма, влизаме ние в стая, готови да финализираме сделката. Въпросният спонсор взе химикалката и когато оставаше само да подпише, стана от стола и ни шокира с думите: „Отказвам се!”. Ние не знаехме на кой свят се намираме. Аз така и до днес не разбрах коя е причината да се откаже. Георги Божков беше свидетел на случилото се. Такова чудо не бях виждал!

- Ако трябва да направиш класация на топ 5 на най-добрите баскетболисти у нас, каква е тя?
- 1. Георги Младенов, 2. Атанас Голомеев, 3. Спас Натов, 4. Васил Стоянов, 5. Тодор Стойков. Мнозина ще попитат защо поставям Голомеев втори, но за мен Жоро Младенов е №1. Той наистина беше уникат!

- С кои от бившите ти съотборници в ЦСКА навремето днес поддържаш връзка?
- Със Спас Натов, Даниел Димитров, Росен Барчовски, Роби Гергов – почти с всички. Близък съм с Росен Геков, но най-вече с брат му Кирил, който ми е един от най-добрите приятели. За жалост не се чувам редовно с Васко Стоянов, който живее в Щатите.  Виж, с Коста Илиев поддържаме връзка, въпреки че е в Мюнхен, но често се връща в България.

- Беше близък с Тити Папазов и Георги Младенов. Какви са отношенията ви днес?
- С Тити са малко особени. Аз не съм се карал с него, но явно има конфликт на интереси. Аз си гоня своите, той – си гони неговите и така.. Но не тая никакви лоши чувства към Папазов, който е осъмвал вкъщи. Имам информация, че е повлиял за решението на баскетболната федерация относно изваждането на чужденките от женското ни първенство, което много ме разочарова. Той твърди, че това е най-доброто решение, взето от федерацията, откакто тя съществува. Аз мисля точно обратното – че това е най-безумното и най-лошо решение. Но не се сърдя на Тити. Що се отнася до Жоро Младенов – чуваме се често по телефона, но напоследък се виждаме доста по-рядко.  

- Спечеленият дубъл с женския тим на Хасково тази година на кое място го поставяш в своите баскетболни успехи?
- Доста труден въпрос... Не знам... Мисля, че е на първо място, защото е по-тежко да си шеф, отколкото състезател. Но ако трябва да съм откровен – дубълът го поставям наравно с титлите и купите ми в ЦСКА като баскетболист.

- Малцина знаят, че си съученик с бащата на Григор Димитров - Димитър. Поддържате ли връзка и днес?
- Разбира се. Всеки месец имаме уговорка да излезем „семейно, но без жените” (б.р.- смее се). С Митко бяхме съученици от 9 до 12 клас в спортното училище в Хасково. Нещо повече – стояхме на един чин и бяхме големи приятели. Той беше първоначално гимнастик, но после се прехвърли в света на тениса. Завърши НСА, стана треньор, а вижте синът му докъде стигна!

- За финал ще разкрия една тайна на нашите читатели – твоята баба Мария е вече на над 90 години. Какво е тя за теб?
- Изключителен човек, който може да се пребори с всяка ситуация в живота. Тази година ще навърши 93. Добре е, здрава е, а паметта й е уникална. Много я обичам и й пожелавам да доживее поне до 100 години!
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ