Играй БЛИЦ ГЕЙМ 2 - ТУК!

Томас Лафчис няма нужда от представяне. Роден е на 6 август 1958 година в София. Икона на Левски. Бивш вратар на тима и бивш президент. Той е човекът, управлявал „сините” цели 8 години – от април 1991 до есента на 1999 (3 поредни шампионски титли и 4 купи на България). Поводът за нашето интервю е юбилеят на Лафчис – в понеделник става на 60 години. БЛИЦ му пожелава здраве, светлина и семеен уют. Ето как протече разговорът между Томас и главния редактор на БЛИЦ СПОРТ Румен Илиев.

-Г-н Лафчис, започвам с баналния, но неизбежен въпрос – като теглите чертата,  каква равносметка си правите на 60 години? Успял или доста успял човек сте?
- (Усмихва се) Какво означава доста успял, много успял. Важно е да си успял. По-важно е да оставиш нещо след себе си. Дирята е важна. Моята е повече свързана със спорта. Смятам, че това е основното в моя живот. И, поглеждайки назад във времето, мога да нарека следата ми успешна.

-Какво е съотношението между приятелите и неприятелите ви в проценти?
-Със сигурност приятелите ми в момента са повече. Но, ако се върнем 20-30 години назад, тогава процентното съотношение беше 50:50. Докато бях президент на най-големия отбор в България, си създадох много врагове. Създадох ги, защото трябваше да защитавам името и интереса на клуба.

-Ще ви помоля да се върнем назад във времето. Роден сте в София, но бихте ли разказали на нашите млади читатели за гръцките ви корени?
- Моите родители са гръцки политемигранти.

И двамата в
ранна възраст
напускат Гърция

Майка ми е била на 12 години, баща ми – на 17. Срещат се тук, запознават се и създават семейство. Имам по-голям брат с три години. Мама и татко бяха обикновени хора, не са били нито чиновници, камо ли партийни функционери, работеха в заводи и предприятия. Много се гордея с тях, защото ми дадоха изключително ценни неща – възпитание и морал!

- Щастливо детство ли имахте?
- Изключително. Детството ми беше прекрасно и безгрижно. Както казват старите хора: „Тате носи, мама – меси, да живее трудът”. Беше удоволствие да ходя на училище, а игрите на улицата бяха незабравими.

Winbet - най-голямо разнообразие от пазари! (18+)

- Къде завършихте средното си образование? А после и висшето?
- Гордея се с 36-о училище „Максим Горки”, където учих  и което и днес е институция. След това учих в 27-а гимназия, но след 10 клас я преместиха в 73-то училище. После ме приеха във ВИФ „Георги Димитров”, настоящата НСА. Минах през доста перипетии – редовно, задочно, прекъсване, тъй като занимах за Гърция. След това изкарах две години магистратура журналистика в Софийския университет „Климент Охридски”.  Впоследствие учих икономика във Варна – един от най-старите и най-реномирани икономически институти не само у нас, но и на Балканите. Там натрупах ценни знания, които и до днес ми помагат в бизнеса.

-Значи три висши образования – поздравления!
-Всъщност, четири, защото през 2014 година се записах в Богословския факултет на Софийския университет. Завърших го семестриално, останаха ми още няколко изпита, които се надявам скоро да взема.

-Защо се насочихте към богословието?
-Вижте, човек рано или късно започва да търси по-голяма близост с Бог и с истината. Това помага за духовното възвишение, а то е много важна частица от живота на човека.

- Да се върнем назад във времето? Защо станахте левскар?
-Всичко започна на стадион „Раковски”, където се намираше футболен клуб Спартак (София). Група деца от махалата отидохме там и се записахме – беше през 1965 или 1966 година. Наложи се да тренираме с по-големите от нас – набор 57. Един ден треньорът Каменски попита дали някой иска да застане на вратата. Вдигнах ръка и се озовах там, където след това дълги години играх. Първият ми допир до големите светила на Левски беше през 1968 година след олимпиадата в Мексико. Тогава моят вуйчо Янис, който също беше футболист, ме запозна с Кирил Ивков. А Ивков беше голямо светило в този период. И знаете ли какво направи той –

прати ме да му
купя цигари
„Слънце”

След години все му припомнях този случай (смее се).

-А помните ли как научихте за смъртта на Гунди и Котков?
-Да, помня. 30 юни 1971 година е най-черният ден в историята на Левски. По това време бях на турнир в Унгария с детско-юношеския отбор на Левски-Спартак. Няма да забравя как преди един от мачовете съобщиха тъжната новина. Всички плакахме... Играхме с черни ленти... Огромна трагедия... 

-Кога преминавате в мъжкия тим на Левски?
-През 1976 година. Най-силният ми сезон беше 1978/79, когато спечелихме и титлата, и купата на Съветската армия, защото, знаете, тогава още нямаше турнир за Купата на България. Отборът ни беше на ниво, със силни футболисти на всички постове и закономерно финиширахме пред основния ни съперник ЦСКА в първенството, а за Купата го отстранихме на полуфиналите. Септември същата година заминах за Гърция, след като осъществих трансфер в Панатинайкос, който мина през доста перипетии. В гръцкото първенство изкарах доста добри сезони, които ще помня винаги. През 1985 година обаче, след скандалния финал за Купата между Левски и ЦСКА, ме помолиха да се върна в България, защото доста от „сините” и „червените” играчи бяха извадени от футбола, а двата клуба разформировани и преименувани на Витоша и Средец.  Първоначалната идея беше да заиграя отново в любимия ми отбор, но това не се получи. Хората, които ме върнаха в България, ме пратиха в Средец. Но не успях да заиграя заради един човек  - Иван Шпатов, който беше голям партиец и основен футболен деятел. Бяхме съседи. Даже съм водил сина му на училище. Реших да говоря директно с Шпатов. Отивам до апартамента им, звъня с един букет цветя за съпругата му. Но отвори Шпатов и ми се развика: „Не, не, в никакъв случай!” и не прие букета. Отказа разговор. Този човек, не знам защо имаше нещо против мен. Даже вървеше един слух, нямам представа дали е верен, че някои хора, които са дежурили пред кабинета му,  са настоявали да ме ни разреши да играя в България, за да лансират своите деца. Но, хайде, минали са години, да не изпадам в подробности. След Витоша (разбирай - Левски) имаше възможност, както вече споменах, да заиграя в Средец.
Тренирах с „червените” известно време заедно с младите тогава Любо Пенев, Емо Костадинов и другите. Но „отгоре” не ми разрешиха да заиграя и там. След дълго време „без работа”, както се казва, през пролетта на 1986 година преминах в Черно море.
Там изкарах рекордно кратко време – от средата на март, ако не се лъжа 8 март, до 14 април. Играх в няколко официални мача. През седмицата тренирахме в София с помощника на Иван Вуцов – Людмил Горанов, четиримата вратари на националния отбор. Но последва нов удар по мен – беше отсечено, че понеже съм с гръцко гражданство, не мога да играя за представителния отбор на България, въпреки че ФИФА беше разрешила този казус.

- Пренасяме се в 1991 година, когато ставате президент на Левски. Разкажете ни как приехте това наистина огромно предизвикателство?
- Не си и мислех, че мога да се озова на най-високия етаж в моя любим клуб. Бях се върнал тъкмо от Гърция. Вече имах бизнес – успешен и то. Тогава дойде „фаталният момент” да отида на мач на Националния стадион „Васил Левски”. Там се видях с д-р Кольо Спасов – генерален директор на комбината „Родопа”,  който беше голяма институция навремето. Както и с  д-р Митко Шойлев  - лека им пръст на двамата, бяха истински левскари, вярващи в „синята религия”. Както се казва, хванаха ме от вратата: „Ти трябва да поемеш Левски!”. Бяха категорични. По същото време Валяка Спасов беше загубил съпругата си. Преживя човекът доста тежко тъжната новина и се отдалечи от клуба. Ръководството на Левски беше на автопилот. Тимът креташе на 7-8 място в „А” група. Беше средата на април 1991 година. Това, което обърна нещата окончателно, се случи само няколко дни по-късно - в края на април основаха ФК Левски с шеф Златин Тепсиев и заместник Петър Петров. Привлякоха цялото ръководство на СДС с надеждата да узаконят този фарс. Впоследствие Венци Димитров и Жоро Марков, както и други от тяхното ръководство, дойдоха при нас.

-Колко спечелихте и колко загубихте, докато бяхте президент на Левски?
- Не съм мислил какво съм спечелил и загубил. Най-важното беше да съхраним Левски. Когато аз поех нещата, в касата почти нямаше пари. Очакваха се 100 000 германски марки – последен транш от трансфера на Михтарски в Порто. Липсваха продажбите в Левски. За разлика от ЦСКА, които осъществиха няколко големи трансфери – на Любо Пенев, на Христо Стоичков, на Емо Костадинов, след това и на Данчо Лечков. Нашата публиката беше обезверена. Изпитвахме въпиюща нужда от свежи и същевременно качествени попълнения. Поради тази причина реших да действам. Бях си поставил две задачи – да привлека Илиан Илиев, Ясен Петров и Йордан Лечков. Първите двама дойдоха на „Герена”, а трансферът на Илиан беше рекорден за онези години – цели 2 милиона лева. Но си заслужаваше, защото Илиев беше освен изключителен футболист и най-важното – характер, а това е ключов компонент от характеристиката на всеки един, обличащ синята фланелка.

-Искали сте и Лечков, но той отиде в ЦСКА?
-Да. И знаете ли защо. Тогава начело на Левски беше Васил Методиев  - знаете колко много е дал той на клуба като треньор. Но Шпайдела отсече, че Лечков бил бавен, муден, не ставал за Левски. И Данчо отиде в ЦСКА.

-Как успявахте да финансирате и да издържате клуба в тежките години на прехода?
- Всичко от печалбата ми отиваше в Левски. Много от днешните шефове се бият в гърдите, че хвърлят луди пари. И аз съм хвърлял, но бюджетът го осигурявах от приходите ми от бизнеса. Но ще ви кажа и нещо много важно – клубове като Левски и ЦСКА се управляват не с пари и акъл, а със сърце! С голямо сърце! Това е съществената разлика.

-Кои са най-големите успехи и падения за вас на Левски в периода, когато бяхте шеф на клуба?
-О, положителното преобладава, разбира се. През 1993 година малко не ни достигна да елиминираме Вердер и да влезем в групите на Шампионската лига. Най-големият успех обаче беше синхронът в клуба. Има ли такъв между президент, ръководно тяло, треньор и футболисти, нещата ще се получат рано или късно. Друг никак немаловажен елемент е финансовият. Всъщност, той е ключов. Когато през есента на 1999 година си тръгнах,

оставих Левски без
стотинка задължения

– с нов автобус, ново осветление, нови седалки и няколко прекрасни помощни терени. Имаше европейска организация. За 9 години наше управление похарчените пари бяха около 13 милиона марки. Малко хора ни помогнаха – това бяха Иван Василев, Иван Миронов, Румен Янчев. За което съм им благодарен и до днес. Ремонтът на стадиона го направихме за точно 260 000 марки. Когато „Мобилтел” станаха спонсори на клуба, Владо Грашнов, лека му пръст и на него, ми подхвърли: Такъв ремонт би трябвало да струва 3-4 лимончета, имайки предвид милиончета”. Аз му отговорих , че с 300-400 грама от тези лимончета направиха реконструкцията.  Седалките ги купихме по 3 марки едната. Преди години ги продадоха по 19 лева едната. Направете си сметка как сме работили. 5 помощни игрища, съблекални, осветление. Няма да забравя помощта и на Кольо Павлов – шеф на затвора в Казичене. 80 души затворници работеха всеки ден. Идваха и стотици привърженици. Откликнаха на нашия зов за ремонта и поставянето на седалките и други работи. Голяма помощ ни оказа и Васко Кънев от завода „Видима” във Севлиево с оборудването на тоалетните и душовете. С малко пари стана хубав стадион.

-Отношенията ви с Наско Сираков? Тогава имаше конфликт между вас двамата?
- Нещата са минали отдавна. Когато той все още беше футболист, се разделихме. Наско беше семеен приятел с хората от Пловдив – с „брокерите”. Аз усещах накъде вървят нещата. И веднъж му казах: „Наско, може да си семеен приятел с тях, но само извън Левски”. Всичко приключи след една наша загуба от Спартак (Пловдив). Влязох в съблекалнята и казах на отбора, че който не играе,  той не губи. Една загуба не е голям проблем. Но искам да знам има ли нещо, което не им позволява да дават 100 процента от себе си. Когато попитах Наско като капитан на отбора дали има да ми каже нещо, той ме погледна и единствен от всички каза: „Да, имам... Знаеш какво имам предвид..”. Наистина знаех – той вече беше избрал Ботев (Пловдив). Но с напускането си тогава Сираков загуби повече отколкото Левски загуби. Впоследствие през 1998 година, след като изгоних Андрей Желязков от поста спортен директор, поканих Наско в Левски. В този момент той беше като дърво без корени. И аз пожелах да му върна корените. Да го върна там, където е футболният му дом. Наско е един от малкото, които разбират от футбол. И смело мога да заявя, че въпреки всичко остави не голяма, а огромна следа в Левски.

-Мнозина ви обвиняват за следното. По ваше време организирахте шествие срещу мутрите във футбола, но на фланелките на Левски грееше логото на ВИС 2.
- Да, ще ви обясня. Периодът в началото на 90-те наистина беше мутренски. Аз го нарекох времето на мутризацията в българския футбол. Много охранителни фирми поеха отбори в България. Те бяха обединени срещу нас. Действаха подмолно, хващаха съдии. Предполагам помните какво се случи през 1996 година. Причината да сложим ВИС 2 е следната - в ръководството на клуба беше Ники Цветин, който бе част от ВИС 2. Отделно наши играчи бяха заплашвани от други групировки. По-лошото е, че

се появиха заплахи
срещу играчите
и жените им

Искахме само да предпазим футболистите и техните семейства. И така решихме за няколко месеца да ликвидираме този проблем. Повтарям – само за няколко месеца логото бе изписано върху екипите ни.

-Как виждате днес Левски и българския клубен футбол?
-Тъжно ми е. И за Левски, и за българския футбол. Те не са там, където трябва да са. Катастрофално е положението в организацията. Както вече ви споменах – нужни са не само пари, а най-вече сърце. Няма ли сърце и любов – не става! Нито при тези, които ме наследиха, нито после при другите, нито днес не виждам да тупти синьото сърце. Вече се залага само на бизнеса, но за нашите географски ширини най-важно е голямото сърце. 

- Преди време бяхте заявили, че задкулисието властва в европейския футбол?
-Убеден съм. Може би в Русия беше по-малко забележимо. Но в Бразилия преди 4 години беше ужасно. Чистотата на футбола изчезна. Футболът е мръсен. Лошото е, че се цапат децата, юношите покрай черното тото и трупането на пари по този отвратителен начин.

- Да поговорим малко за личния ви живот? Как са петте ви деца?
- Децата са добре, а те са най-голямото  щастие за мен и за съпругата ми Вяра Анкова. Пръснати са по цял свят, но въпреки огромните разстояние са единни и сплотени. Това много ни топли и радва. Най-големият ни празник е когато се събираме заедно.

- Къде ще бъдете на юбилея ви?
- В Гърция. Ще бъде скромно тържество в тесен семеен и приятелски кръг. Голямото тържество ще го запазя за в бъдеще.
 РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ