Сякаш няма сила, която да извади Владимир Николов от залата. С това усещане и с тази надежда сякаш живяха българите, запалени по волейбола от завръщането на капитана за европейското първенство в София. Това усещане бе пропило стените и на “Макс Шмелинг Хале” в Берлин в деня на официалното сбогуване на Владо с представителния тим.

В този ден той дори не игра. Но беше по екипа с любимия си номер 11. Все пак е капитанът. България загуби с 0:3 гейма от Франция и приключи пътя си към Рио край Берлинската стена. Но голямата загуба в този ден е тази на Владимир Николов. Той изгледа мача от скамейката. Тоест загубата от Русия с 1:3 на 7 януари 2016 г. се оказа последната среща в кариерата на 38-годишия Николов.

През целия 8 януари той е с мисълта за приключването на този том от живота му. А накрая не му се излиза от залата. Първо стои изправен насред игрището и говори с хора от щаба и от федерацията. От време на време поглежда към тавана на залата. Сякаш търсещ пролука във времето, за да скочи и да се върне 20 години назад и отново тепърва да изпитва трепетите от обличането на фланелката на България. Българската агитка в Берлин започва да скандира “Владо Николов”. Капитанът тръгва през игрището. Крачи някак мъчно. С наведена глава. Тежи му тъгата. Мъчи го носталгията. Но щом се приближава до бяло-зелено-червените знамена, усмивката му се връща. Да, това е сбогуването му с българските фенове, но той пак е на мястото, на което се чувства най-добре - сред тях. Започва дълго раздаване на автографи и снимки. Образува се огромна бяло-зелено-червена колона по стълбите на “българския” сектор...

Минава време. Сякаш всеки човек в залата иска да размени няколко думи с Владо. Разпитват го французи, руснаци, финландци... Той е доволен. Стои си в залата и е по екип. Ако само в залата нямаше следващ мач, сигурно би стоял там с часове. Заради онова усещане, което до този момент е било животът му. И ако след олимпиадата през 2012 г. Николов е знаел, че един ден все пак може и да се завърне пак с екипа на България, сега е напълно наясно и казва осъзнато “Времето ми изтече”.

И все пак знае, че един ден ще се завърне пак сред българската публика и отбора, но като лидер с други функции. “Волейболът е единственото, което мога да правя добре.” В това изречение на Владо Николов се крие и миналото, но и бъдещето. И тъгата, и радостта. Кариерата на волейболиста приключи. Капитанът си отива. Да влезе треньорът!

- Владо, не ти се излиза от залата май, какво е усещането?
- Не ми се излиза, така е. Има тъга. Или по-точно казано - носталгия. Играя в националния отбор от 2000-ата година с малко прекъсване и винаги съм давал най-доброто от себе си, във всеки мач съм оставил нещо от себе си на игрището. Дори когато сме падали. Не страница, един том от моя живот приключва. Можеше да приключи през 2012 г. след олимпийските игри в Лондон. Тук е моментът да благодаря на Пламен Константинов, че ме повика, че ми даде шанс. Най-вече да играя пред уникалната българска публика на европейското първенство. Нещо, за което ще съм му благодарен винаги.

- Направи страхотна кариера, какво още можеше да постигнеш с националната фланелка?
- Можеше да вземем златния медал на европейското първенство преди няколко месеца, можеше да вземем медал в Лондон. Но аз предпочитам да не се връщам на това какво е можело, а да се радвам на това, което успяхме да постигнем. За една държава като нашата с малко население в прехода, в който се намираме, резултатите, които успяхме да постигнем, са отлични.

- След мача с Франция, който изгледа по екип от скамейката, крачейки към българските фенове, които скандираха “Владо Николов”, какво ти минаваше през ума, знаейки, че това е и сбогуване с тях? Сигурно си бил човекът, на когото му е било най-странно в тази зала в този ден...
- Да, целият ми ден бе такъв. В странно настроение. Моята кариера стигна до логичен завършек. Но все пак не ми се искаше да завършва. А иначе самият момент с българската агитка всъщност ми беше много приятен, защото истинските фенове подкрепят отбора и когато печели, и когато губи. Лесно е да си фен на “Барселона”, когато гази наред. Аз съм благодарен на тези фенове, които дойдоха в Берлин да ни подкрепят, на тези, които ни подкрепяха в София, на хората, които ни подкрепят навсякъде по света. В крайна сметка ние играем за тях.

- Кое определяш като големия връх в твоята кариера в националния отбор - бронзовия медал от световното първенство в Япония, олимпийските игри или европейското първенство в София?
- Като спортен резултат третото място на световното първенство беше връх. Като най-емоционални мачове, които аз помня в моята кариера, със сигурност е първият мач на световното първенство, когато победихме Италия с 3:2. Тогава си показахме, че можем да бием най-силните отбори в света в сериозен мач с изключително голямо значение. Друг мач, който също помня, е победата ни над Русия също с 3:2 гейма в световната лига през 2007 г., победа, с която всъщност се класирахме на първата ми олимпиада в Пекин. И, разбира се, всички мачове от европейското първенство в България пред тази фантастична, феноменална публика.

- Като че ли в България сме леко разглезени от досегашни постижения във волейбола, възможно ли е да следва период на спортни разочарования? Има ли кой да продължи добрите ни традиции?
- За следващите няколко години можем да бъдем спокойни, тъй като като тройка имаме най-добрите централни в света. Трима централни на такова ниво няма нито една друга държава в света, това го твърдя. Имаме невероятни либера. Имаме Цецо Соколов, Ники Учиков, които са изключително силни състезатели. Не мисля, че ще имаме голямо отстъпление. Да, някакво отстъпление е възможно да има на базата на спортна форма. Но поне в следващите няколко години България ще има много силни волейболисти.

- Големият въпрос е какво ни очаква след тези няколко години. Вече започна да се занимаваш и със запалването на по-младите, оптимист ли си за задържането на нивото на българския волейбол и в по-дългосрочен план?
- Надявам се да успеем. Що се отнася конкретно до училището, съвсем скоро ще открием класове във Варна, а по всяка вероятност и Русе. Надявам се това волейболно училище да се разпространи, за да може повече деца да се запалят по спорта, повече деца да започнат да тренират и някое от тези деца да понесе с гордост фланелката в бъдещите големи спортни форуми - олимпиади, световни и европейски първенства.

- Кога официално ще се захванеш и с треньорска кариера на високо ниво?
- Аз съм сериозен човек и като такъв планирам нещата сериозно. И в момента тренирам отбора на “Лион”. Но имам договорка с ръководството след края на сезона официално да стана треньор на “Лион”.

- Ако има нещо, което би искал да кажеш на българите в деня, в който приключваш с националния отбор, какво би било?
- Благодаря ви за подкрепата през всички тези години. За нас беше изключително важно. Защото всичко това, което правим, го правим за вас.
Найден Тодоров/"24 часа"