Най-големият, който аз съм гледал. Такъв, убеден съм, никога повече няма да видя. Роналдиньо, Зидан, Пеле, Кройф, Меси, Роналдо и всички други, събрани в едно и умножени на n-та степен, пак не могат да образуват и частица от неговата класа. Звездният им куп бледнее пред яркия ореол на аржентинския магьосник.

 

Да, той бе такъв. Той бе футболният Фред Астер, Моцарт, Паганини, Пикасо, Роберт де Ниро, властелинът на топката, инженерът на техниката, маестрото на дрибъла, конструкторът на паса.

 

Чупене на кръстове, виене на свят, разногледство и комплекси за малоценност – това са само част от диагнозите, които доктор Дон Диего поставяше на противниковите защитници. 

 

Топката бе влюбена в глезените му. Той я галеше нежно като красива аржентинска дама, флиртуваше, финтираше и после я изпращаше обикновено там, където паяците се съвокупляват. За да докара до футболен оргазъм милионите си поклонници. Вкарваше откъдето пожелае – с глава от 20 метра, с дрибъл от 70 метра, от нулев ъгъл, отвсякъде!

 

Ама бил скандалджия, циник, мръсник, ама вкарал най-скандалния гол в историята с ръка, ама вземал дрога? Да, Марадона е футболен ангел, но е и демон, защото нищо човешко не му беше чуждо. Божество с дяволска сянка, пред което се прекланяше целият свят. Същият този наркоман инжектираше умело дрогата си в кръвта и сърцата на феновете, които политаха в света на Нирвана, виждайки чудотворната му игра на терена.

 

Ще дам само един пример. Пролетта на 1991 година. Неапол, Италия. Български моряци акостират в най-големия град в Южна Италия. Решават да посетят една от катедралите, разположена близо до пристанището. Храмът е пълен с хора, облечени с небесносини фланелки на Наполи. На въпрос какво правят тук, феновете (сред които е пълно с жени, старци и деца) отговарят: „Дон Диего е контузен и ние дойдохме да се помолим на Господ да го излекува по-бързо. Защото без него слънцето утре няма да изгрее над Неапол...”

Коментарът е излишен, нали?