17 ноември 1993 година. Дата, запаметила се в съзнанието на всеки един, който е бил поне малко осъзнат. Онзи гол на Емо Костадинов на "Парк де Пренс", който ни прати на световното в САЩ. Онези смразени невярващи погледи на Франция, а и на света. Онова пиянство - тогава, както и следващото лято. Емоцията не може да се опише, но ни топли. Топли ни до ден днешен спомена за тези мачове.
Жалкото... Жалкото е, че нямаме друго във футбола, за което да си спомняме. 24 години от гола, 23 години от САЩ'94. И всяка година си ги припомняме. Всяка година на тази дата се върти гола на Костадинов. После цяло лято превъртаме един след друг всички мачове от САЩ. Започваме с лошото начало, после първата победа на световни финали, после обецата на Наско и допинга на Марадона. Следва онзи гол на Стоичков и феноменалните спасявания на дузпи от Боби Михайлов. Легналият безпомощно Хорхе Кампос. А след това безупречният фаул на Камата, последван от златното теме на Лечков. Клинсман плаче... За да се стигне до Жоел Киню - this french homose...
Страхотно е. Настръхваме всеки път. Но...
Кога ще се замислим, че след тези спомени няма нищо, което да ни топли. Вече над 20 години повтаряме едно и също. Вече над 20 години опитваме да се похвалим с нещо друго във футбола. С нещо друго, което пак да ни опияни. Но няма и това е жалко. Останахме си с хубавите спомени. Няма гръмки победи, които да си припомняме всяка година. Няма гол, който да ни накара да избухнем. Няма мач, който да изкара хората пак по улиците.
Нямаме нищо против спомените, напротив. Аз също настръхвам всеки път, когато се сетя за тези мачове. Помня всяко едно отиграване, всеки един удар, всяка вечер, в която се качвах на трабанта на съседа. Той караше, а аз като най-малък, веех знамето през шибидаха. Но кога децата, които не са били родени тогава, ще изживеят това? Кога ние ще караме колите, ще надуваме клаксоните, а малчуганите ще веят знамената на България? Кога те ще изпитат тази емоция? Спомените са спомени и остават завинаги. Но все пак са само спомени.
Ето и футболистите. Остана ни един Бербатов - на 36 години, играе в Индия. И е футболистът, който привлича най-голямо внимание у нас. Каквото и да си говорим, Бербатов е залязващ. А няма изгряващ. Няма футболист, когото с интерес да следим всеки уикенд. Няма футболист, който да носи екипа на голям отбор и да предизвиква интерес. И пак всяка година си спомняме - 5 гола с екипа на Манчестър Юнайтед, еди колко си срещу Ливърпул.. Голмайстор на висшата лига. И това са отново безвъзвратно отминали времена.
А къде е настоящето? Къде са сега футболистите ни? Къде са тези, които да следим и да се вълнуваме от изявите им? Ще ме прощавате, но щом най-голямата ни звезда играе в Спартак (Москва), а победа над Швеция е най-големият успех за националния отбор, значи нещо не е както трябва...
Спомените са хубаво нещо, но не трябва да си оставаме само с тях. Трябва да създаваме нови спомени, които да топлят следващите поколения. Защото сега един 25-годишен младеж никога няма да изпита това, което изпитахме ние тогава. И ние трябва да му разказваме, но и той трябва да има какво да разказва на децата и внуците си.
Юри СЛАВЧЕВ/БЛИЦ СПОРТ
