ЦСКА е погребан, несъществуващ, боядисан в оранжево, с мирис на ловешки люляци. ЦСКА е разединен, разцепен, с оредяваща публика.
Тази рефрени, галещи слуховите възприятия на едни и дразнещи до спукване на тъпанчето други, вървят близо 10 години наред.
До онзи ден, когато „Още от дете…“ в изпълнение на 40-хиляден хор запали, подпали и унищожи всички теории на относителността, че ЦСКА не е ЦСКА. Че многобройната му публика е мит.
Всъщност, мит е. Защото хем е многобройна, хем и митична. Защото Иван не е само Кюстендилеца, той е Армееца, диригентът, реализирал впечатляващ спектакъл с въпросните 40 хиляди участници. 40 хиляди! Свят да ти се завие, като ги гледаш, сърце да ти трепне, като ги слушаш.
Такова чудо никой не беше правил – нищо, че ЦСКА от 2008-а не е ставал шампион и напоследък взе повече да губи, отколкото да печели финалите за Купата. Нищо, че опитаха да го затрият и унищожат.
Жив е той, жив е там насред пъпа на София. Лежащ ли е, тежко ранен ли е, но е жив. Кога ще се изправи, това е друга тема. Важното е, че тия, дето го подкрепят, са винаги изправени, доказвайки, че ЦСКА е феномен, магия. Нещо, което гори, но не гасне.
Да, Лудогорец победи с 1:0 и спечели Купата. 40-хилядната армия на ЦСКА обаче постигна знаменита победа и спечели нещо повече от трофей.
Румен ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ
