Напоследък българският футбол сякаш все по-трудно търпи хора, които имат собствена визия. Независимо дали става дума за президенти или треньори, обществените присъди идват много по-бързо от резултатите.

В Левски това неведнъж се е случвало в отношението към Наско Сираков, който част от "синята" общност периодично превръща в мишена. В ЦСКА пък през последните месеци го изпитва и Христо Янев.

Особено след решението му да не хвърли всички сили във "Вечното дерби", а да запази най-доброто за най-важния мач, който можеше да спаси сезона.

Общото между двамата не е клубната принадлежност, а че избраха да носят отговорност за решенията си, вместо да следват моментното настроение на трибуните. А това винаги има своята цена.

След снощната победа на ЦСКА над Карабах за кой ли път стана ясно, че да останеш верен на себе си е най-трудната победа.

В такива моменти няма значение дали си привърженик на Левски или на ЦСКА, ако умееш да отсяваш трезвата мисъл от фенските пристрастия, аргумента от емоцията и здравата критика от нейния болен еквивалент.

Христо Янев не се опита да спечели любовта на трибуните, а това, заради което е назначен начело на отбора си – мачовете. Не се поддаде и на първичните страсти, квалификациите и познатата родна стилистика, според която треньорът е или герой, или виновник. Средно положение почти няма.

Може би и той познава добре една конкретна особеност във футбола, според която всички са велики стратези, особено след последния съдийски сигнал.

След това започва съдът – и то без право на обжалване.

Точно това преживя Христо Янев, когато след дербито с Левски, върху него се изсипа вълна от обвинения.

Че не бил излязъл с най-силния си състав в мач с такъв заряд.

Че не разбира значението на "Вечното дерби".

Че е проявил страх.

Че е предал битката още преди първия съдийски сигнал.

Всъщност той направи нещо съвсем различно.

Избра да мисли не за следващите деветдесет минути, а за следващите деветдесет дни. Така, сякаш знаеше нещо, което е трудно за приемане в света на футболните емоции.

Че понякога най-важният мач не е този, който всички гледат, а онзи, който може да спаси целия сезон.

Така и се случи с двубоя срещу Локо Пловдив за Купата на България.

Но ще успее ли да използва добре Христо Янев втория си шанс? Само времето ще покаже. И резултатите.

Мнозина не разбраха философията му, нито пък психологията зад решението. Не разбраха и, че понякога лидер е човекът, който трябва да понесе днешното неодобрение, за да постигне утрешния успех.

Историята обаче има навика да отсъжда по различен начин от социалните мрежи. И в нея числата не говорят с емоции, а с факти.

От 12 мача начело на ЦСКА за Купата на България Христо Янев е спечелил 11.

Няма загуба. И неслучайно в някои публикации бе определен като "Повелителят на Купата".

Даже има нещо почти символично в неговата история.

През 2006 година той печели Купата като футболист.

През 2016 година извършва подвиг, извеждайки ЦСКА до трофея като клуб от "В" група.

През 2026 година отново намира пътя към отличието, след като поема отбора в един от най-деликатните моменти през сезона.

Някой би казал, че това е съвпадение, а друг би го нарекъл закономерност. Но има една дума, която най-добре описва моментната ситуация за Христо Янев.

И тя не е "късмет". А "последователност".

Защото най-интересното при него никога не са били победите, а поведението след тях.

След успеха над Карабах и класирането напред в европейските турнири, той бе попитан дали най-сетне е затворил устите на критиците си.

Сигурно мнозина на негово място в този момент щяха да си върнат, припомняйки си старите обиди. Янев не го направи, а добави нещо по-важно.

Че един успех няма да промени начина, по който той работи, а критиките са част от професията. И няма никакво намерение да се променя, за да угоди на някого.

В свят, в който мнозина сменят убежденията си след всеки коментар в социалните мрежи, подобна последователност изглежда почти старомодна. Но точно тя работи за хора, които се опитват да изградят отбора си, а не се оглеждат непрекъснато дали са харесвани.

След победата над Карабах Христо Янев добави и още нещо – че вярата е единственото, което му е останало.

Може би именно тук двамата с Наско Сираков си приличат най-много – макар да стоят от различни страни на най-голямото футболно съперничество у нас. И двамата вече знаят колко лесно в българския футбол лидерът се превръща в обвиняем, колко бързо решенията се оценяват през призмата на емоцията, а не на резултата.

Е, в България лидери от подобен тип рядко получават пълното одобрение, особено когато взимат трудните решения.

Одобрението идва по-късно и обикновено няма нищо общо с мнението на мнозинството.

Българският футбол има нужда от съперничество между Левски и ЦСКА. Но няма нужда от различен аршин към хората, които носят отговорност. Защото днес мишена може да бъде Наско Сираков. Утре – Христо Янев. След седмица – някой друг.

А докато лидерите получават присъди преди резултатите, трудно ще се научим да ценим най-важното качество – смелостта да вземеш непопулярното решение и да понесеш последствията от него.

И може би точно заради това Христо Янев продължава да разделя мненията. Защото не тренира според очакванията на феновете, а според това в какво вярва.

А във футбола, както и в живота, можеш да изгубиш много мачове, докато останеш верен на себе си. Но ако успееш да запазиш принципите си, без да се огънеш под натиска на моментните емоции, вече си спечелил една победа, която никоя купа не може да измери.

Анелия ПОПОВА/БЛИЦ СПОРТ