„Беше ми дошло до гуша и исках да си ида у дома. Късно една нощ си стегнах куфара и се приготвих да се прибера в България. Кризисният момент настъпи след мач в средата на ноември 1999 година срещу Мъдъруел. Изгубихме с 0:1, а аз бях виновен за гола. Дюдюканията на стадиона кънтяха и аз чувствах, че всички са насочени към мен. Стигнах дъното в кариерата си и това реши всичко“...
На следващия ден...Влизахме в терминала, когато съвсем внезапно нещо ме порази. Наистина не знам какво беше то, но просто спрях и казах на Брайън, че съм променил решението си и трябва да ме заведе до „Селтик Парк“ за тренировка. Онази сутрин аз влязох през стъклените врати на стадиона, сякаш нищо не се беше случило. Никога на никого не признах, че час по-рано съм бил на няколко крачки от напускането на Селтик.
Ако всичко това се беше случило през ноември 99-та, днес Стилиян вероятно нямаше да прави бенефис на „Селтик Парк“ като легенда на Селтик. Въобще не се знаеше дали ще играе голям футбол, дали ще бъде в сърцата на хиляди фенове. „Толкова отвратен се чувствах. Бях си изработил план. Щях да се върна в България и да си намеря работа в спортния магазин на мой приятел или да работя като сервитьор в ресторанта на друг мой приятел. Всичко би било по-хубаво от това, което правех в Глазгоу. Така че багажът ми беше готов“, спомня си големият футболист в биографията си „Наричайте ме Стан“.
„Роден съм в Монтана на 5 юли 1979 година. Живеехме на четвъртия етаж в пететажен блок в една от най-старите постройки в града. Спомням си, че когато бях малък, родителите ми понякога не получаваха заплатите си навреме, затова с усилие плащахме сметките за ток и вода. Имало е периоди, в които по няколко седмици не сме слагали месо на масата. Обичам хубавата рана и любимото ми ядене е домашно приготвено пиле с картофи на мама“, разказва Стилиян за детството си в Монтана.
На 16 години младият футболист подписва с родния си Монтана. „Дядо ми беше много горд от мен, когато започнах да играя за отбора. Работеше на стадиона, обичаше да гледа футбол. Първата ми заплата в Монтана беше 7 лири на месец. След една година с Монтана ме взеха в ЦСКА. Отидох там на 17 години. Плащаха ми почти 5000 лири годишно. За едно момче в България това беше отлична заплата......Разбирате ли, израснах като фен на „Левски“, но подписах с ЦСКА. За мен не беше проблем, но някои привърженици възразяваха. Предполагам, че би било същото, ако след като съм бил голям фен на Селтик, подписвам с Рейнджърс. Понякога получавах намеци от привържениците, но никога не са били сериозни. Обикнах ЦСКА и никога не съм имал никакъв проблем да се раздавам напълно“, разкрива още сърцатият футболист.
Новината, че някой иска да подпише с мен дойде точно след като на 9 юни играх за националния отбор в мача срещу Англия от квалификациите за евро 2000, завършил 1:1. Според информацията няколко месеца по-рано са намекнали на Селтик за мен и новото ръководство – Джон Барнс и Кени Далглиш, са изпратили скаути да гледат игратга ми срещу Англия. Вердер, Рома и Панатинайкос също бяха уведомили агента ми, че се интересуват от сдоговор с мен. За щастие Илия Павлов, президентът на ЦСКА, който за съжаление вече не е сред нас, използва своята удивителна мрежа от контакти, зад а ме издири. След по-малко от 24 часа един от служителите му ме откриха плажа, след като се е свързал с мой приятел по мобилния му телефон. Ако президентът не притежаваше толкова широка мрежа от връзки в България, аз вероятно нямаше да успея да стигна до Селтик...Бързо трябваше да приготвя багажа ки и едва тогава забелязах колко малко дрехи притежавам. Имах малка пътна чанта и сложих в нея една-две фланелки, панталони, пуловер, бельо, яке и чифт обувки. Освен дрехите на гърба ми и десет лири в портфейла, това наистина беше всичко, което взех със себе си. Качих се на самолета с Милен Петков, моя съотборник от ЦСКА, защото и той имаше шанс да подпише със Селтик. По-късно той реши да отхвърли офертата, не беше доволен от някои от детайлите“, споделя още легендата на Селтик в биографията си.
14 март 2001 година. Стадион “Макдайърмид Парк”, съвсем нормален мач между Селтик и Сейнт Джонстън в първенството на Шотландия. 83-а минута, спорна топка, към която летят българинът Стилиян Петров и Джим Уиър от Сейнт Джонстън. След секунди...страшен писък и ревящ от болка Стилиян вика лекарите на Селтик да влязат на терена. “Отначало помислих, че кората ми се е разместила, защото нося от малките, но скоро осъзнах, че се е случило нещо значително по-лошо. Бях в шок. Разтревожих се за кариерата си и първото, което ми мина през ума, беше: “Ще играя ли някога пак?” Легнал на игрището, исках да се свия на кълбо на тревата и да умра. Надявам се жена ми Паулина, която по онова време бе моя годеница, да ме събуди от кошмара, за да ставам от леглото за тренировка. Освен че играех, по-късно същата година, на 9 юни, щях да се женя и се чудех в какво състояние ще бъда, докато вървя пред олтара”, разказва за един от най-неприятните мигове от кариерата си Стилиян Петров в книгата “Наричайте ме Стан”. Съотборниците ми бяха напълно искрени, но Хенрик Ларсон прояви особена загриженост. 18 месеца по-рано беше преживял същия кошмар...
Пет месеца по-късно...14 септември 2001 година. “Хенрик попита дали този път искам аз да се пробвам. Когато Ларсон чукна топката към мен, просто я ритнах колкото мога по-силно. Изпитах удоволствие, когато улучих мрежата, и то не само защото се получи зрелищен гол. Това беше първото ми попадение, след като счупеният крак се възстанови, и означаваше много за мен. Онази вечер направих голяма крачка напред след завръщането си”, спомня си още железният боец. Селтик печели като гост с 4:0 на Дънди, а само след няколко дни предстои първото изпитание в групите на Шампионската лига. Гостуване на големия гранд Ювентус. Всъщност, жребият отрежда Селтик да приеме Розенборг на 11 септември 2001 година в първи мач в турнира. Тогава обаче рухват кулите близнаци в Ню Йорк и УЕФА отменя всички мачове. Така седмица по-късно, на 18 септември, “детелините” заминават за Торино. Отборът прави дебют в Шампионска лига (новия формат на турнира). “Старата госпожа” дръпва с 2:0 след голове на Давид Трезеге в края на първото и началото на второто полувреме.
“Спечелихме пряк свободен удар от около трийсет метра и аз много държах да го изпълня след гола ми срещу Дънди няколко дни по-рано. Не се наемах да го поискам, защото не желаех да предизвикам никакви спорове на терена, ако някой от другите е тръгнал да го изпълнява. Хенрик обаче дойде при мен и каза: “Ти ли си?”. Не се наложи да пита втори път. Търкулна топката към мен и аз стрелях възможно най-силно. Дори не разбрах, че съм отбелязал, защото пред мен имаше твърде много тела. Видях, че някои от момчетата разперват ръце във въздуха, но още не бях сигурен къде се е приземил ударът ми. Бях извънредно щастлив, че съм вкарал толкова важен гол на Ювентус на собствения им терен и това, че съм първият играч на Селтик, отбелязал попадение в груповата фаза на Шампионската лига”, продължава Стан.
В крайна сметка “детелините” губят с 2:3. Хенрик Ларсон изравнява за 2:2, но в последните секунди съдията Хелмут Круг от Германия дава дузпа за Ювентус. Никола Аморузо бележи за 3:2 и всичко приключва. “Просто не беше честно – не заслужавахме да ни отнемат точките с толкова лошо отсъждане”, гневи се Петров. Няколко дни по-късно Стенли забива още един гол, пак от пряк свободен удар при победата с 2:0 срещу Абърдийн. След това поразява и вратата на големия съперник Рейнджърс, за пет мача записва четири гола.
„Мисля, че душевната болка от счупения крак най-после изчезна в деня, в който се ожених за Паулина Серафимова. Оженихме се в София в събота. Сватбата се предаваше по националната телевизия, което бе голяма изненада за нас. Бях много щастлив. Двамата с Паулина се запознахме в ресторант в София точно преди да замина да играя в Селтик и тогава трябваше да се разделим заради трансфера. Голямото разстояние можеше да погуби шанса ни да сме заедно, ние обаче държахме един на друг и изградихме наистина здрава връзка...Малкият Стилиян се роди на 11 февруари 2003 година“, споделя още Стилиян Петров.24 март 2012 година: “Играехме срещу Арсенал и се почувствах доста болен. Малкият ми син имаше настинка и аз също се усещах мъничко като него. Преди мача бях добре, всичко беше ок. Когато срещата започна, се почувствах леко уморен, мускулите ми не реагираха по обичайния начин. Обичайно полагам здрав труд, грижа се да спазвам диетата си, опитвам да правя всичко както подобава, ала в онзи ден нещата не ми се получаваха. Дори когато Арсенал вкара гола, не усетих никаква реакция. Те вкараха, а всички момчета ми крещяха: “Какво правиш, изобщо не реагира?”. Опитах се да ги игнорирам, тъй като мускулите ми не реагираха изобщо....След мача се качих на автобуса и се почувствах изстискан. Казах на доктора, че нещо не е наред. Той ми премери температурата и беше добре – 37.8 градуса или нещо от сорта...След тренировката получих телефонно обаждане от доктора с молба да ида до болницата. Отидох там заедно с един от физиотерапевтите, седнахме срещу лекаря и той ми каза всичко направо. Понякога си мислиш, че при съобщаване на лоша новина подхождат по-меко. Не, той просто седна и ми каза: “Мислим, че имаш левкемия.” А аз отвърнах: “Какво?!” Погледнах към физиотерапевта – той не можеше да повярва. Остана без думи. Погледнах го и той просто поклати глава. Попитах доктора: “Какво искаш да кажеш?”. Разбира се, знаех какво е левкемия, ала не знаех, че има различни видове, нито какви типове лечение съществуват. Знаех само думата “левкемия” и дотам. Той ми каза: “Сигурни сме 99.9%, че имаш левкемия, но трябва да видим от какъв точно вид.” Попитах го дали е сигурен, той отвърна: “Да.”
ПОВЕЧЕ ОТ ЕДНА ГОДИНА фенове в цяла Европа стават на крака в 19-ата минута заради Стилиян Петров, който се бори с левкемията. Съотборници от Астън Вила, бивши приятели от Селтик, ЦСКА, "Левски", националния отбор, негови колеги от други отбори не престават да му вдъхват кураж. Специални фланелки, плакати, транспаранти с призив "Дръж се, Стан!" обикалят стадионите в България, Шотландия, Англия и други страни.
8 септември 2013 година: Готов съм за мача! Днес ще бъде емоционален ден. Благодарим, ти Стилияне!
