Бях почти убеден, че след като напиша текст за Юрген Клоп, ще последва и такъв за Пеп Гуардиола, свързан отново с подписване на нов договор. Оказа се, че съм само наполовина прав – текстът наистина ще е за каталунския специалист, но още няма да е за нов контракт. Макар че този момент едва ли е далеч, а и за мен няма по-добро време от гледна точка на имиджа на клуба за обявяването на такъв.
Winbet - победата е на върха на пръстите! (18+)
Никога един мач не може, а и не трябва, да служи да търсене на изводи и оценяване работата на един футболен специалист или играч. Защото в тази велика игра късметът играе основна роля. Ако се замислите мачовете и събитията, които наричаме „най-велики“ всъщност са свързани изключително много със спортния шанс. Драмата привлича! И когато пиша тези редове за Гуардиола, аз нямам никакво намерение да гледам единствено и само към мача с Реал Мадрид в Шампионската Лига. Защото в него имаше много, ама наистина много късмет за единият отбор. Което обаче не означава, че трябва да си затваряме очите за случилото се с другия.
Ще ви спомена няколко мача на Гуардиола от периода му в Манчестър Сити. Този с Реал Мадрид, преди това гостуването на Атлетико Мадрид в реванша, финалът срещу Челси пак в Шампионската Лига през май миналата година, мога да сложа и Лион от 2020 в същата група, но там да приемем, че пандемията е поставила отборите в различна ситуация. Може би последният двубой ще е с Тотнъм от същия турнир. Странно! Все нещата се случват в един и същ турнир.
И какво точно става? Просто Манчестър Сити не прилича на себе си по един особен и непредвидим, дори неприятен начин. Гледаш ги и дори искаш да загубят, за да бъдат наказани, че не ни доставят качеството на футбола, което сме свикнали да получаваме от тях. Тимът започва двубоите и виждаш страх! Не, не от противника! Усещаш, че този път „гражданите“ се страхуват да не сбъркат, да не бъдат победени, когато реално са съвсем близо до успеха. Това важи за всеки един от тези двубои. Във ВЛ например не сме виждали „страхливият“ Манчестър Сити нито веднъж, дори и в двубоите с Ливърпул. Напротив! Виждаме един състав, който чудесно знае какво да направи и не губи присъствие на духа и няма дори вариант да изгуби връзка с начина на мислене, присъщ на този състав. Дори и когато губи.
Във всеки един от цитираните мачове, Манчестър Сити бе поставен в различна среда – беше пред отпадане. Във ВЛ тимът в момента е в подобно положение, защото осъзнават, че всяка загубена точка може да е абсолютно фатална. Но вярват в себе си, имат увереността в играта и стила, не изпадат в паника. Ясно е, че Гуардиола бе нает в Манчестър Сити, за да направи от тима и клуба истинска марка по отношение на стила на игра и успехите. На този етап първото е постигнато – стилът на Сити е разпознаваем, хората знаят и харесват това, което виждат или поне това важи за неутралните привърженици, колкото и малко да са останали. Проблемът очевидно е в неистовото желание да се спечели Шампионската Лига. А когато понякога толкова много искаш нещо да се случи, да го имаш, да го постигнеш, то просто ти убягва. Но не само това – понякога ти се променяш и ставаш различен, просто бягаш от себе си.
Всъщност за мен това се случва с Гуардиола. Той просто не прилича на себе си в тези мачове. Ако се върнете към гореизброените мачове, ще видите, че във всеки един от тях каталунецът правеше нещо страшно различно от обичайното за Манчестър Сити. От това да се опитва да пази резултата срещу Тотнъм, което повтори и този сезон, макар че нямаше много логика да го прави срещу Атлетико Мадрид и Реал Мадрид (включително и чрез смените), и стигнем до избора на стартов съст
ав на финала срещу Челси, когато излезе без класически опорен полузащитник. В същото време дори в най-трудните мигове в останалите турнири, Гуардиола запазва спокойствие и оставя отборът да играе своя футбол.
И като казвам това, нека още веднъж припомним нещо, което много често сме казвали за Гуардиола. Той е от мениджърите, чиято основна цел е да дава свобода на терена на футболистите си, като преди това ги е въоръжил с необходимите методи на разиграване на топката, движение с и без нея, както и всички други възможни взаимодействия. Тази свобода се случва в рамките на едни принципи, които отборът спазва. Има написани не една или две книги за неговата философия на игра, така че ние сега няма да се занимаваме с този въпрос. Проблемът идва, когато изведнъж се опиташ да поставиш същите тези футболисти в различна среда. Гуардиола го направи във всички тези мачове и съставът просто не беше на себе си.
Футболистите изглеждат бавни, мудни, остават си също толкова технични, но тези умения вече се демонстрират предимно на място и позиционно, отколкото на скорост. Това вече не е Манчестър Сити! Знам, че фланелките, футболистите и треньорският щаб са си същите, но всъщност не са, защото в тази велика игра винаги най-важното се случва на терена, независимо в какво се опитват да ни убедят определени хора. Не, там на терена трябва да се вижда истинският Манчестър Сити, а тимът го нямаше, защото искаше да е нещо друго. И не защото играха слабо, а защото не играха своята игра.
Във всеки от цитираните мачове Манчестър Сити сам се победи, защото се уплаши да бъде себе си. Мисля, че това, което се случва всъщност с „гражданите“ е добър извод по принцип в живота – колкото и да си талантлив, когато не си себе си, няма начин да успееш, дори и да имаш временни успехи. Трябва да си верен на своите идеи, за да постигаш успехи, макар че те не са гарантирани. Така че за мен проблемът е изцяло в Гуардиола. Сякаш в тези мачове той няма вяра на самия себе си, на отбора си, на играчите си. Не казвам, че Сити е трябвало задължително да стигне до финала. В Шампионската Лига винаги става дума и за спортен шанс. Който го отрича, е наивник. Не казвам, че става дума САМО за спортен шанс, не, няма такова нещо, нужни са и много други неща, но въпросната доза късмет е абсолютно задължителна в сериозни количества, за да спечелиш. Само че за Сити е важно нещо друго – те трябва да бъдат себе си. Ако бяха отпаднали с футбола от първия мач, нямаше да има никакъв проблем. Макар че ако бяха играли в онзи стил, едва ли щяха да отпаднат всъщност.
И за да не помислите, че от всичко казано, тук говорим само за Гуардиола, ще ви дам поне още два примера, за които се сещам сега, макар че сигурно на всеки от читателите, може да хрумнат поне още толкова. Първият е Арсен Венгер. Той постигна с Арсенал немислимото – останал непобеден в рамките на един сезон във ВЛ, но така и не спечели Шампионската лига. А толкова много я искаше, че в определен момент спря да бъде себе си. Изневери на всички основни принципи, които го направиха успешен преди това само и само да я вземе. Но не можа. Просто футболът не му даде и го наказа, че като един от великите гении в играта постави спечелването на една купа над принципите на играта.
Същото сега започвам да виждам с Гуардиола и се надявам да му се случва. Вторият пример, който ще дам, е с националния отбор на Англия през годините. Това е отбор, който няколко пъти поне имаше изключително силен състав, готов да спечели голямо първенство. Последният случай е от лятото на миналата година. Но всеки път в даден момент, играчите, треньорите, привържениците дори в един момент стигаха до страха от победата. И изпадаха в шок, че могат да спечелят, а веднага след това идваше и провалът. Същото нещо сега виждам и в Манчестър Сити.
Манчестър Сити е поредното доказателство, че в тази игра най-важното е да вярваш винаги в себе си. И дори най-великите не могат и не трябва да бъдат нищо друго освен себе си.
Борислав БОРИСОВ/ДИЕМА СПОРТ
