Той е най-младият български олимпийски шампион. Стъпва на върха на славата само на 19 години. Легендарният боксьор Петър Лесов грабва златото в Москва през 1980 година, после четири години е във вихъра си и всичко приключва. Бързо, за някои повече от неочаквано, но кариерата на Лесов е една от най-кратките, само 6 години. Той е прекрасен събеседник, сеща се за какви ли не истории от младините, които разказа специално за нашите читатели:

 

-(смее се). Всички така ми викат – Пешо или Петьо. Малко хора използват цялото ми име Петър. Свикнал съм, чувствам по-близки хората по този начин.

 

-Имах нужда от почивка. Не толкова физическа, колкото заради нервите, които хабях всеки ден. Ей, наистина не спях по цели нощи. Да мисля кой къде ще тренира, има ли пари, условия за момчетата. Някои си мислят, че е много лесно да си треньор. Нека сега видят какво ми е било.

 

-Аз съм от Раковски, започнах да тренирам в “Локомотив” (Пловдив). Много искаха да ме задържат, ама по онова време нали знаете, ЦСКА беше с предимство. Те ме искаха. Аз малък, на 18 години, искаше ми се да остана в “Локомотив”, но добре, че дойдох в ЦСКА, съвсем друго развитие на кариерата ми даде този клуб. Отложих с една година казармата, водех се, че уж учех. Един ден отивам на тренировка и ми викат: “Събирай си багажа, отиваш в ЦСКА, нищо не можем повече да направим”.

 

-Да, в началото на можех да повярвам. Слагаха ме сред фаворитите, но не и за златото. Чакай да ви разкажа, интересното е преди Олимпиадата в Москва през 1980 година. Влязох в казармата, в София, вече бях състезател на ЦСКА. Янко Русев беше с мен, Краси Чолаков, Мишо Таков. Карах няколко дни, маршируване, строева подготовка, както си му е редът. В стаята бяхме 10-12 души, помня все едно беше вчера. Оставяхме си обувките на първия етаж, 200-300 души се събуваха, представяш ли си какво нещо е било. Уж помниш къде си се събул, ама нищо не помниш. Като трябваше да реагираме бързо за наряд, обуваш, каквото намериш. Аз носех 39-и номер,

 

за мен все не

оставаха обувки

 

ама много съм мислил какво съм носил.

 

-Вече си бил известен по това време, юркаха ли те като новобранец?

-Само през първите 5 дни, ама бях много чепат характер. Имаше един ефрейтор, много ни тероризираше. С мен обаче беше друг бивш боксьор – Йордан Лесов, той е малко по-голям от мен. Каза му да ме остави, ама оня не спира, продължава. На мен като ми кажеха да върша нещо, го правех. Повтори ли се обаче случката, скачах да се бия. Един ден Лесов вика на ефрейтора: “Не го закачай, той е мое момче”. И така престанаха. След няколко дни обаче няколко човека дадохме клетва в една стая, предварително, защото заминахме на предолимпийска подготовка. Излязох от казармата, но вече понатежал, 58 килограма.

Треньорът ми вика: “Трябва да свалиш килограми, за да те взема на Световното за младежи първенство в Йокохама (1979 година).” Казах му: “Ще дъвча дъвка само ако трябва, но искам на Световното. Ако трябва, не в 51, в 48 килограма ще се боксирам” Станах световен шампион. За моя беда по това време в моята категория, до 51 килограма, се състезаваше Динко Василев от ЦСКА. Ако бях останал в “Локомотив”, той щеше да има предимство и щяха него да го пратят на Олимпиадата. Затова ви казвам, добре, че преминах в ЦСКА, клубът беше с предимство във всяко едно отношение. Известно време всичко беше в негова полза, той беше фаворит да играе в категория 51 килограма в Москва през 80-а. Аз дори не отидох да ми ушият дрехи за Олимпиадата, мислех си, че той ще замине. А и няколко човека постоянно приказваха пред ръководството, че съм в слаба форма, искаха Динко да отиде. Взе се решение да се бием двамата, за да определим победител. На един турнир във ФРГ трябваше да играем на финал, но той отказа да излезе на ринга, боляло го главата. След това не се яви за още един финал, този път го боляла ръката. Аз се бях отчаял, виках си, няма да отида на Олимпиадата, но от федерацията ми казаха: “Глупости, ти ще ни представяш.” После Динко Василев ми се разсърди, не си говорихме дълго време. След Олимпиадата обаче станахме приятели.

 

-Как заминахте за Москва?

-(смее се). Събрахме се няколко човека и заколихме едно агне, направихме курбан. Попът ни намаза по челата с кръв и ни даде по един крак, каза, че аз и Ивайло Маринов ще вземем медали. Така и стана. Аз съм много суеверен. На откриването на Олимпиадата всички си намериха по една четирилистна детелина. Само аз и Ивайло седим и търсим,

 

търсим, ама

няма детелина

 

Викам на Ивайло: “Ей, ще се провалим, нямаме никакъв късмет.” После много се смяхме, взехме медали, той остана с бронз.

 

-Вие и досега сте си приятели с Ивайло Маринов?

-Той е най-добрият ми приятел, чуваме се всеки ден. Поканил ме е за рождения си ден на 13 юли. Поздрави ме за Петровден, голям купонджия е. Беше го закъсал преди известно време със зъбите. Лекуваше се в “Пирогов”, помогнах му. Викам му: “Абе, не се излагай, може ли да си мислиш, че няма да ти дам пари или да ти услужа, с каквото мога.”

 

-След като се прибираш от Москва...

- (бързо ме прекъсва). О, станаха едни разправии. Върнах се в ЦСКА, а в “Локомотив” си мислеха, че ще се прибера при тях. Направиха ме старшина. Аз исках да стана лейтенант, но казаха, че не може да стане веднага. Добри Джуров и Георги Христов разписваха документите. Още се водех в казармата, но се уволних малко след това. За златния медал държавата ми даде 2000 лева и “Волга”. Ние бяхме и с предимство при купуването на жилище, взех си апартамент в квартал “Слатина”. “Волгата” я карах около 4 години, после я дадох на баща ми.

 

-Защо си карал без книжка след златния медал от Олимпиадата?

-Нямах време да изкарам. Бях млад, дадоха ми “Волгата” за златото и полудях от радост. Тогава хората ни познаваха, много ни уважаваха. Като ме спираха полицаи само казваха: “А, Петър Лесов, добре, внимавай следващия път”. И така до следващото спиране. Казвах на приятелите ми, че нямам време да изкарам книжка, ще си плащам глобите, ако ме спират. Получи се парадокс. Докато нямах книжка, нямах нито едно, дори и леко произшествие. Изкарах книжка и след това се ударих, но не беше сериозно.

 

-(смее се). И тука стана една история. Все нямах време за семейство, на лагери, тренировки и състезания. От 1979 година имах приятелка, бях решил, че тя ще е човекът до мен. Заминах за Световното през 1982 година в Мюнхен, връщам се и родителите ми викат: “Ние сме решили, сватбата е еди кога си”. Нито ме питат, нито нищо (смее се). Всичко бяха организирали,

 

врекохме се

във вярност

 

в края на май 82-а.

 

-Дълга история, която започна по време на подготовката за Олимпиадата през 1984 година. Която впоследствие бойкотирахме и не участвахме, но...да разкажа всичко по реда си. Бях в добра форма, готвех се за Олимпиадата. Още не бях получил купата “Странджа”. Дойде времето на лагера. Започнахме да тренираме. Постепенно започнах да усещам, че нямам грам сила. Бяха пратили един кубинец да тренира мен и още няколко човека. Той си помисли, че съм пийнал повече, отколкото трябва. Викам му: “Абе, човек, ако пия, няма да се крия.” А аз пийвах, но не повече от 50 грама коняк. Прати ме да си почина ден-два. Казвах на доктора, че не съм добре и че все ми се спи. Не издържах на тренировките, огъваха ми се краката. Мишо Таков беше прекарал хепатит няколко месеца преди мен. Попита ме дали урината ми е жълта. Отговорих, че е жълта. И на него постоянно му се спеше. Отидох в диспансера в “Дианабад”. Прегледаха ме и казаха, че трябва да ме приемат в Инфекциозната болница с хепатит. По това време не взимах витамини, а и ни биеха инжекции В12. Така и никой не разбра от какво сме се заразили, може да са ни инжектирали с едни и същи игли, знам ли?!

 

-Вкараха ме в болницата. Една медицинска сестра ме попита: “Ти сигурно познаваш Белослав Манолов.” Това е бивш наш щангист, който почина също от хепатит малко преди мен. Викам: “Много ясно, че го познавам”. “Ами той умря от хепатит”, продължи тя. Полудях, накарах да ме преместят на друго място. След няколко дни друга сестра идва и ме пита: “Ти сигурно познаваш и руснака Лебедев.” Той беше дошъл на подготовка в България,

 

почина на

леглото

 

на което лежах аз. Разкрещях се, накарах да ме преместят на друго място. Уплаших се да не умра, бях млад, имаше бум на хепатит по това време. Още не знаех, че ще бойкотираме Олимпиадата в Лос Анджелис през 84-а, много исках да играя и пак да стана шампион. Казах на докторите: “Ако трябва ми режете, дроб, каквото искате, но трябва да се оправя.” Впоследствие стана ясно, че няма да участваме, а и на мен ми забраниха 6 месеца да тренирам и да се състезавам.

 

-Едната причина беше прекарания хепатит. Имаше и други работи. Ще ви кажа. След като преболедувах качих килограми. Готвех се за Световното през 1986 година, влязох си в категорията, но шефовете ме накараха да се бия при 54-килограмовите. В тази категория беше Александър Христов, нарочно искаха да го прецакаме, а той не можеше нито да сваля, нито да качва. Казах им: “Щом така се отнасяте с мен, отказвам се.” И наистина приключих, не съжалявам, защото Сашо направи добра кариера след това.

 

-Не ми се говори. Родителите ми са от Раковски, гледат всякакви животни. Баща ми звънеше и ме пита: “Какво искаш да ти заколим.” И аз все виках: “Знаеш, че не мога да ям, на диета съм.” Искаше да седнем на маса, да пийнем, да хапнем, аз все се дърпах, виках, че за всичко има време. Много пъти ми е идвало да захвърля всичко, то не беше живот. Постоянно с нас носехме по две шишета с биберони за бебета, бяха разграфени. В едното пикаехме, от другото пиехме. Колкото изпикаем, толкова приемаме, да бъде еднакво количеството. Дупките на бибероните бяха малки, за да може да влиза минимално количество течност, колкото да ми намокри гърлото. Боят не е страшен, тежко е свалянето на килограмите. Като легнех вечерно време реки ми течаха пред очите. Устата ми изсъхваха, цепеха ми се, не е за спомени.

 

-Той започна с бокс, умираше за този спорт. Има няколко престижни победи. Той не е момче за бокса, притеснявах се за него. Завърши хотелиерство в Швейцария и сега е в Америка, в Маями, има си приятелка. Не си заслужава да го блъскат по главата.

 

-Аз само участвам като акционер във фирмата. Братовчед ми Йордан се занимава, аз какво разбирам от търговия, боксът ми е призванието.

 

-Да,

 

“Правилото

Лесов”

 

На Олимпиадата през 80-а и на Европейското във Варна 83-а година се случиха едни и същи неща. На финала в Москва, когато спечелих златния медал, се бих с руснака Виктор Мирошиченко. В двубоите си до финала той беше целия в аркади, скулите му бяха изскочили. Знаех, че няма да издържи срещу мен. Прекратиха двубоя и станах олимпийски шампион. През 83-а се случи същото, съперникът ми – Янош Варади (Унгария) ме удари с глава. Отвориха ни се аркади и на двамата, но в края на първия рунд аз водех по точки и спечелих. Създадоха “Правило Лесов” заради двата случая, т.е., ако водиш по точки, въпреки че имаш аркада, печелиш. След това дойде промяната и сега срещите се прекратяват заради лекарска забрана.

 

-Казаха, че няма резултати, а на мен ми беше ясно, че след като се смени ръководството на федерацията съм аут. Най-много съжалявам, че не си подадох оставката, след като Марин Димитров беше свален от поста и дойде Красимир Инински. Много мислех, но не го направих, защото мои колеги останаха и не ми се разделяше с тях.

 

-Не мога да ги обвиня, но е факт, че искаха Мишо Таков да стане треньор. Е, вече стана, пожелавам успехи на момчетата. Кобрата още, докато беше в националния, навиваше останалите срещу мен.

 

-Вярно ли е, че си обиждал момчетата, викал си им помияри и боклуци?

-Е, е, какви са тия работи. Всеки треньор си има методи на работа, не може да няма дисциплина. Нарочно се говореха такива неща, за да ме изкарат едва ли не тиранин и деспот, а тъкмо бях създал някаква организация, бях вкарал нещата в ред.

 

-След като се смени властта, условията за тренировки се подобриха?

-Да, не хванах от хубавото време (смее се). Сега наистина има подобрение, а мен 4 години ме лъжеха, че ще започне ремонт на базата на “Дианабад”. Знаете, нямахме ръкавици, чували, анцузи. Ходил съм и с триста зора съм уреждал екипировката. Разбирах се с бившия шеф на федерацията Марин Димитров, но единствената му лоша черта беше, че обещава и после не изпълнява. Казвал съм му много пъти: “Марине, това са мъже. Не обещавай, след като не можеш да им дадеш и няма пари.”

 

-Преди години започнах на 340 лева. След това ги увеличиха на 800 и дълго време карах така. Като ме поканиха и поех националния отбор ми отрязаха заплатата от ЦСКА. Мишо Таков ми каза: “Ти вече си в националния отбор, не може да ти даваме заплата.” Когато Детелин Далаклиев стана световен шампион през 2009 година

 

заплатата ми

стана 2000 лв.

 

Много хора ми завидеха. Викаха: “А, той взима егати и заплатата.” А, аз, когато ги карах да дойдат и да работят, никой не щеше. Малко време взимах тези пари, огледаха се в моето канче и затова бързо ме уволниха.

-Ако те поканят, ще се върнеш ли в националния отбор, работи ли ти се?

-Ще се върна, но не при това ръководство. Категорично. Иначе ми се работи, но като че ли на по-спокойно място. Иска ми се да отворя школа и да тренирам деца. Даже сериозно обмислям подобно нещо, приятели ме подканят, вече има кандидати да влязат в залата. Моят приятел Ивайло Маринов откога ми е отправил покана, ако ми се работи, да му помагам в неговия клуб във Варна.

 

-Не, изобщо. Не е като при мюсюлманите, които спазват строги канони. Разликата между католиците и християните е, че ние се кръстим отляво надясно. В Раковски разполагаме с най-голямата католическа църква на Балканския полуостров. Аз обаче нещо не мога да издържам в храмове, нещо не ми понася.