Преди години вдигахме триумфално щангите над главите си. Вдигахме на крака целия свят. Ръкопляскаха ни, докато обирахме златните медали. Днес щангата е паднала върху голите ни задници, които лъснаха след поредния скандал. Вместо медали, бившите ни щангисти и настоящи ръководители правят обири. Разбирайте го, както си искате – и в прекия, и в преносния смисъл, защото, съсипването на една институция в българския спорт си е живо обирджийство.

 

Преди имахме Папа (Иван Абаджиев), сега  нямаме и най-обикновен свещеник, който да опее края на един от най-мъжките спортове. Абаджиев обаче не беше само Папа, но и алхимик. Знаеше как се калява стоманата. След като си тръгна, вдигането на тежести се превърна в тежест за тези, които поеха палката от неговите ръце. Кой от лакомия, кой от некадърност, взе да унищожава една от малкото радости на спортна България.  

 

Погледнете само хронологията от последните дни. Олимпийският ни шампион Гълъбин Боевски гние в най-страховития бразилския затвор, спипан да пренася дрога. Националният ни отбор е спрян от участие на световното, защото родната федерация “забрави” да подаде нужните документи за допинг контрол. Избягалите в Азербайджан българи нижат успех след успех за бившата съветска република. Черни, по-черни, най-черни новини. Да, новината за Боевски няма нищо общо с останалите две, но тя пък ни показва накъде тръгват слизащите от златния подиум щангисти...

 

Някой някъде наскоро бе казал да закрият щангите. Ами да ги закриват! След като във федерацията ни работят само мизерници и тарикати, защо трябва да се отделят пари и да се харчат средства.... Защо да подготвяме таланти, след като един ден те ще отлетят я за Баку, я за някое друго кътче по света, за да трупат пари, слава и да чупят рекорди.

 

 И нека най-после намерим вината в себе си, а не постоянно да търсим оправдание в Томаш Аян, в световната федерация, в световната конспирация, ЦРУ и КГБ.