Опитай късмета си с БЛИЦ ГЕЙМ!

9 юли 1940 година. Започва Битката за Британия. Хитлер крачи нервно и издава заповед: “Луфтвафе трябва да превземе Лондон! До месец искам операцията да е изпълнена!”. Германските военновъздушни сили правят и невъзможното – Великобритания е почернена от хиляди бомби, но оцелява. На 30 октомври Хитлер е принуден да преклони глава.

 

19 май 2012 година. Започва Битката за Шампионската лига. Юп Хайнкес крачи нервно и издава заповед: “Байерн трябва да превземе Челси! До 90, най-късно до 120 минути искам операцията да е изпълнена!”. Баварските футболни сили правят и невъзможното – вратата на Петер Чех е почернена от хиляди снаряди, но оцелява. В полунощ Хайнкес е принуден да преклони глава.

 

Дотук с историческите сравнения. Когато чуем Челси, е редно да се поклоним. Покорно да отдадем чест на новия европейски клубен шампион. И да ръкопляскаме. Челси заслужи своя триумф, след като елиминира непобедимата Барселона и постави на колене Байерн в собствения му дом – насред Мюнхен. Направи го без четирима от основните си футболисти и с временен мениджър.

 

Една малка скобка за Роберто ди Матео - той превърна Уест Бромич от тотално деградирал отбор в качествен тим, с когото всички на Острова взеха да се съобразяват. Е, днес с Челси се съобразява цяла Европа. Благодарение на Ди Матео.

 

Още една малка скобка. Челси гази в Европа, когато начело на тима е евтин и временен пълководец, а не скъпоплатен генералисимус. Изключение прави 1971 година. Спомнете си 1998-а. “Сините” спечелиха КНК, а треньор бе пак италианец - Джанлука Виали. Ди Маето пък играе цял мач при 1:0 в същия този финал срещу друг немски тим – Щутгарт. През 2008 година Челси най-после стигна финал в Шампионската лига. Водеше го друго временно явление - Аврам Грант. Тогава лондончани загубиха с дузпи от Ман Юнайтед, но сега спечелиха с.. дузпи.

 

Когато на 19 май 2012 година Лондон ликуваше, измежду гръмките овации и аплаузи се дочуха писъци. Писъците на завистниците и злобарите. “Случаен и щастлив успех!”, врещяха те и добавяха: “Барса ги сгази, Байерн ги размаза, а те се измъкнаха благодарение на късмета!”

 

Хайде сега, скъпи приятели, за миг да преобърнем историята. И да си представим, че Байерн бе спечелил срещу Челси. Не в Мюнхен, а в Лондон. Пак по същия начин – след дузпи. Тогава всички щяхме да пляскаме и да се възхищаваме на немския дух, на немската воля, на немската дисциплина и на немската психика. Щяхме да сочим с пръст баварците и да употребим онова клиширано сравнение, че германецът е мъртъв само когато главата му бъде на два метра от тялото. “Те оцеляват, защото са немци. Защото Германия означава победа!”. И нямаше да сравним дузпите с “руска рулетка”, а да ги прекръстим на “немска дисциплина и майсторство”.

 

Връщаме историята такава, каквото е. Челси триумфира, Челси успя. Челси е шампион. Добре де, защо “сините” и Манчестър Юнайтед от 1999 година са щастливите овчарчета, а немците – не са. Нима при тях нямаше дух, воля, хладнокръвие. И най-важното – тактическа грамотност. Номерът не е да мачкаш и да сгазиш съперника. Номерът е да го излъжеш. Защото това са битки на надлъгването, за които, освен футболни качества, се иска и акъл. 1935-те снаряда, изстреляни от футболното Луфтвафе, от които само един поразил целта, говорят за липсата на КПД. А КПД-то при Челси бе на ниво. Затова и Челси днес е там, където му е мястото. Затова трябва да му се поклоним и да му отдадем чест. Няма как, след като си покорил немеца в неговата крепост, пред собствената му публика, в собствения му дом. И си го направил по възможно най, най, ама най-драматичния начин. По старите фенове и до днес разказват как през 1971 година Челси побеждава Реал (Мадрид) на финала за КНК, след като двубоят е преигран.  Младите запалянковци пък ще разказват след години за случилото се на 19 май 2012 година в Мюнхен... И ще отдават чест на победителя!
И още нещичко от историята. През 1975 година Байерн печели КЕШ след 2:0 срещу Лийдс и след огромно съдийски рамо. Оттогава до днес баварците винаги губят, когато на финала излязат срещу английски отбори.
 

Да поговорим обаче отново за Челси. Честта е за всички. Най-вече за Дрогба и Лампард. Съдбата си върна на Дидие това, което му отне на финала за Купата на Африка, а Франки сбъдна мечтата си. Когато майка му почина, той обеща един ден да покори Европа. И след всеки свой гол вдигаше ръце, насочвайки ги към небето – към мястото, откъдето го гледа жената, дарила го с живот. В събота вечер Лампард пак погледна нагоре, а изражението на лицето му говореше само едно: “Мамо, аз успях!”.