- Аз живея пред погледа на обществото и имах привилегията да получа втори шанс в живота. Получих го преди 12,13 години и посветих този ден на промяната от нещо, от което се срамувам, което беше товар за мен дълго време. Опитвам се да се реванширам по различни начини. Училището ми е един от тях. Опитвам се да дам образование на децата, да имат избор. Книгата ми е друг начин да направя това. Мисля, че тя може да даде на хората начините и вдъхновението да избегнат някои от моите грешки. Ако това идва с цена за мен, аз я определям като ниска.

 

- Почувствах облекчение от възможността да споделя историята си в цялата й същност. Процесът не беше освобождаващ, а труден, защото имах конкретни цели. Имах история и възможността да я представя по завладяващ начин. Чувствам облекчение всеки път, когато чуя, че някой е повлиян от книгата ми и от това, което съм избрал да споделя.

 

- Не съм изненадан. Отне ми години, за да осмисля този процес. Гняв и разочарование е нещо, което изпитвах към себе си дълги години. Разбирам шока, но си мисля, че понякога отговорът е по-важен от реакцията. Прекарах живота си, опитвайки се да отговарям вместо да реагирам и се провалях много пъти. Не очаквам някой да разбере всичко още от заглавието. В книгата е целият ми живот. Може би това не е възприятието за мен, но е истината за мен.

 

- Има различни гледни точки. Мисля, че е добре за тениса, че не всички играчи застанаха зад мен и ме защитиха. Това уверява феновете, че играчите минават през много, за да предпазват почтеността на този спорт. Това, което аз направих, не беше да лъжа спорта, аз лъжех себе си. С радост бих взел цялата 1997-а, бих я сложил в кутия с панделка и лично бих я занесъл на Марат.

 

- Бях депресиран. Първо трябва да осъзнаете колко сериозно нещо е депресията. На всеки трети му се случва веднъж в живота. Събудих се в живот, който не бях избрал, събудих се в живот, в който се бях оказал, не бях свързан с него. Бях в брак, който не исках. Бях депресиран, а депресията не подбира - няма значение колко титли си спечелил или колко пари имаш. Това, което имаше значение е, че я усещах. И нещата, за които трябваше да бъда благодарен, само увеличаваха гнева ми и напрежението. Някой дойде и ми предложи изход и аз го приех. Въпреки че беше химическо, аз просто исках да почувствам нещо отново. Изолирах се от всичко наоколо, отказвах участия в турнири, не ставах от леглото. И както при повечето хора - една грешка доведе до други.

 

- В този момент бях в болнична стая. Красивата дъщеря на треньора ми беше претърпяла операция. Бях сам посред нощ. Дори жена ми по това време не знаеше какво преживявам. Нямаше на кой да се доверя, към кого да се обърна. Бях страшно засрамен, но освен това и уплашен и не знаех какво да правя. И излъгах, като тази част беше най-трудната за мен през годините. Когато някой реши да взима наркотици, той се наранява. В един момент другите казват, че това е твой избор, твой проблем, но когато лъжеш, започваш да замесваш други, рискуваш да нараниш други. Това е срам, с който трябва да живея. Кълна се, че няма да го направя отново. Не успях да го разбера по време на кариерата ми. За мен беше твърде много, не успях да се справя. Минах през това и когато се отказах, си казах - хората ме видяха как се изкачвам от 141-о до 1-о място в света, те си мислеха как съм изкачил връх Еверест. Отвън изглеждаше страшно вдъхновяващо, но истината беше, че тръгнах от дълбоко, от дъното на Големия каньон и исках хората да знаят историята ми.

 

- В различните периоди по различни причини. Когато бях дете, това беше заради баща ми, който уважавах много. Когато бях тийнеджър, живеех във Флорида в красив затворнически лагер - тенис академия без родителски контрол. Там децата се отглеждаха помежду си. Бях изпълнен с възмущение и яд от това, че съм там и изпускам детството си. Моят протест се пренесе на световна сцена. Всеки буташе микрофон в лицето ми и питаше за нещото, за което знаех най-малко - за мен. Всички тези неща допълнително ме накараха да мразя тениса. Исках да се откажа няколко пъти, но той ми осигуряваше добър живот, успехи. След това стигнах до момент, в който бях на 27 години и бях 141-и в света. Понякога бях уплашен, не знаех какво да правя, бях объркан. Имаше и дни, в които се наслаждавах на корта. Трябваше да се справя с психиката си. Когато бях толкова назад в ранглистата, можех да се откажа. Тогава за първи път го обмислях, след като получих ултиматум от моя треньор Брад Гилбърт, на когото много държа. Той каза: Ти си прекалено добър тенисист, имаш още какво да дадеш, прекалено добър човек си, за да се подлагаш на това. Трябва да напуснеш или да промениш напълно нещата. Той нямаше представа какво представлява животът ми. Тогава погледнах навън през прозореца, видях много коли и си спомням, че си помислих: Къде отиват всички тези хора? Колко от тях отиват към живот, работа, която мразят? Колко от тях намират причините да са свързани с такъв живот? Тогава взех решение. За първи път в живота си аз ще избера тениса. Никога не съм си мислел, че мога да се върна на върха. Но бях уверен, че мога да бъда по-добър, отколкото съм днес, че утре може да е по-хубав от днес. В този момент взех контрол върху живота си. След това тенисът ми донесе училището ми, даде жена ми, всичко стана по-балансирано и започнах да го обичам.

 

- Обмислях го много пъти. Толкова пъти бях уплашен и не знаех какво да правя. Бях в състояние, в което не се познавах много добре. Това е поглед назад и примирение с това, което чувствах. Емоциите не винаги са ясни, когато си далеч от гората. Има много смесени чувства, а да се откажа от нещо никога не е било част от моето ДНК. Винаги съм се притискал да продължавам. Но ако се бях се отказал на 24, мисля, че щяхте да видите как изчезвам и се примирявам със себе си, защото щях да имам време. Но след това сигурно щяхте да ме видите как се завръщам.

 

- Не, не мисля. Никога не съм го чувствал като, че трябва да обърна гръб на наркотиците, а накъде трябва да се запътя в живота, движех се към нещо, а не далеч от нещо. Бях ясен в книгата, че асистентът ми го намери и го приготви, а аз просто го взех. Този наркотик е много опасен. Лично съм виждал как унищожава хора, семейства. Очевидно не навлезе толкова навътре в мен.

 

- То е по-неприятен процес, отколкото звучи - да кажеш, че не искаш да спечелиш или не искаш да си там. Много хора се събуждат и си пропиляват деня. Ти си съвсем сам там и когато не вярваш в себе си, не се смяташ за способен или подготвен, тези малки решения се случват. Не е да се разтегнеш прекалено много и да си малко неточен в ударите, а да знаеш, че не си в идеалната позиция и ако удариш топката със скорост, това ти дава по-малко време, за да върнеш следващия удар. Всеки, който гледа мача, ще си мисли, че си направил добър удар освен съперникът ти, който ще знае, че не е така. Аз бях изпълнен с противоречия и ако не вярваш, че заслужаваш нещо, си първият, който трябва да се справя с това. Когато буквално си кажеш - аз не искам да победя днес, е по-ужасно отколкото да излезеш и да покажеш на света, че не ти пука. Когато направиш допълнителна стъпка, за да направиш така, че да изглежда, че ти пука, но вътре в себе си да знаеш, че най-лошото нещо, което може да ти се случи, е да спечелиш и трябва да се върнеш на корта на следващия ден. Не исках да съм част от това и водех вътрешна битка със себе си.

 

- След като ме победи на "Уимбълдън", Борис Бекер каза някои неща, които бяха лични. Аз бях събрал много гняв към тениса и към напрежението, което ме задушаваше. И когато някой съперник каже нещо подобно, той уцелва болното място. Спомням си, че мразех това чувство. То се превърна в гняв, който използвах в остатъка от кариерата си. Нарекох го "Лятото на отмъщението", защото имаше много гняв в мен през това лято и направих серия от 26 поредни победи, 25 преди да се изправя срещу Борис на полуфиналите на US Open. Получи се епичен мач, но след това нямах сили за повече, загубих финала. Това се случва в тениса - можеш да спечелиш 26 от 27 мача и да не се чувстваш като победител. Това ми се отрази много зле и бе началото на неприятни моменти.

 

- Първото решение, което взимаш като баща, се отнася до това какво ще определиш като успех за децата си, за себе си като родител. За мен важното е децата ми да имат избор и цел в живота, да посегнат към това, което желаят. И да го докоснат. Надявам се да се научат да бъдат съпричастни, да могат да виждат през очите на другите. Ако се случи, ще бъда горд баща.

 

- Много пъти не съм се вълнувал за себе си. Това беше пътешествие за мен и процес, в който да се помиря с вътрешните си противоречия. Имаше много дни, в които обичах играта. Мисля, че чувствах, че очите ми ще ме издадат. Книгата не е идеалното възприятие за мен, тя показва истинската ми същност.

 

 - Кога си бил най-щастлив в досегашния си живот?

- Бих казал, че всеки следващ ден това чувство се увеличава. Боря се за спокойствие всеки ден и повечето дни печеля. На този етап най-щастлив се чувствам в момента.

 

- Казах й през есента на 1999 г. по времето, когато се влюбвах в нея. Тя беше покрусена и тъжна, след като разкрих душата си. Щефи ме подкрепи за книгата, защото разбра, че това е един вид изкупление.

 

- Чувстваш ли, че твоята фондация ти дава възможност да компенсираш за изгубените възможности в твоето детство?

- Винаги ми е липсвало част от обучението в моя живот, което доведе до липса на възможности. Вярвам в образованието и силата му. Това също е форма на изкупление. Много малко хора получават втори шанс в живота и когато аз получих моя, обещах да дам всичко от себе си за моята фонданция и за образованието.