Обявиха девиза на Българското председателство на Съвета на ЕС:
„Съединението прави силата“.
От фасадата на Парламента ни тази фраза звучи нелепо – дано да има по-голям късмет за нуждите на Председателството.
Ето как я нарисува преди години гениалният Борис Димовски /за сборника с рисувани умотворения „Време да плачеш, време да се смееш“, 2003 година/.

***

А „Опит за обединяване в една каруца“ може само да ни натъжи…

***

Димовски ни казва и защо фразата „Съединението прави силата“ е обречена - няма как да е иначе с "помпания въздух"... 
Той има и един афоризъм за напомпаните:
„Но, господа,
до вчера бяхте изтривалки,
а днес се правите на стенни килими…
…

А следващият афоризъм е послание към същите герои:
„Защо мислиш, че твоите сълзи са бисери,
а моите – солена вода?“

***

ДУМИ ЗА ДИМОВСКИ
Глупости! – казва Гласът. 
Той сякаш идва от отвъдното. 
Но човекът се намира само на 6 метра, в дъното на студиото. 
Той е вече напълно глух, никакви слушалки не могат да му помогнат. 
Дори и най-модерните, за които казват, че са използвани от МОСАД. 
Но по някакъв необясним начин, репликата му се оказва съвсем точна. Димовски дори не гледа в екрана пред него. 
Един кратък поглед – и той е наясно с човека, който сега говори в студиото. Една тънка, и по-скоро тъжна усмивка не слиза от лицето му. 
После се залавя да рисува.
…

Между 2002-а и 2005-а година Борис Димовски нарисува за предаването около 600 портрета. 
Някои от тях са, без преувеличение, гениални. 
Затова винаги казвам, че „Всяка неделя” е едно велико приключение.
А заради хора като Димовски, и нещо незаобиколимо.
Няма начин да се обясни лекотата, с която той прозира в един човек. 
Както и удивителните тайни, които изхвърля от него. 
Не съм срещал нещо, което да обясни гения му. 
А ако някой се опита, вероятно ще се чуе онова „Глупости!”, вече наистина от отвъдното.
Много пъти се обърквах от неговите портрети. 
Трябваше да ги разчитам за броени секунди, преди края на всяко предаване. 
А сетне и пет дни не ми стигаха, за да стигна до дъното им.
За живота му няма смисъл да се говори. 

...

Само един безпътен ум би помислил, че това е един несретен живот. 
Нищо подобно. 
Той също беше гениален – заради смелостта, с които преживя безкрай изпитания, между които и загубата на две от своите деца. 
Животът му беше пример за лична гордост.

...

Докато рисуваше за „Всяка неделя”, той оглушаваше все повече. 
Но не се затваряше в себе си, както е обичайно. 
Разговаряше с една необяснима ловкост, без да чува дори и една дума от онова, което му казваш. 
И разговорът беше напълно смислен. 
Обяснението е просто – в края на краищата, думите преминават през образа на един човек. 
А никой не можеше да разгадава един човешки образ по-добре от него.
Коментарите му за персонажите във „Всяка неделя” бяха смразяващи.
Той не изпускаше от устата си пламъци. 
Но думите му бяха удивителни. 
И често – също гениални.

/3 април 2007 година, „Приказки за телевизията“, в-к „Труд“/
***

 

 

 



*Коментарът е публикуван във фейсбук страницата на Кеворк Кеворкян