Славчо Пеев е от най-популярните актьори на Сатиричния театър "Ал. Константинов". В последните години той влиза в ролята на директор на общинския театър "Невена Коканова" в Дупница и на режисьор с няколко постановки в Сатирата, последната от които беше "Лека форма на тежка депресия" по публицистиката на Станислав Стратиев. Славчо има четирима внуци от сина си. Дъщеря му завърши право в Лондон и работи там.

- Г-н Пеев, в момента колежката ви Стоянка Мутафова е в Щатите, където играе "Госпожа Стихийно бедствие" с нова актриса - Ирен Кривошиева. Какви бяха проблемите ви с нея преди това?
- Никога не съм имал проблеми със Стоянка, аз много я уважавам.

- Тя ни каза, че Николай Атанасов-Шуши я навил да не играе в „Големанов“, постановка, която поставихте с Ивайло Калоянчев?
- Ами не знам какво се е случило, те си знаят, но Стоянка си записа датите, реши, че ще играе, а в един миг ни извика с Ивайло и каза, че докторът не й давал да участва. И ние казахме - добре. От там се разрази една история, в която нямаме никаква вина. След това говорих с 20 души да играят баба Гицка, но се разминахме с всички, бяха заети, и накрая реших да се обърна към Латинка Петрова. Тя излезе много достойно, защото взе оригиналната пиеса на Ст. Л. Костов и махна всички прибавки на Стоянка, за да не се получи между тях раздор. Изиграхме представлението с успех и аз бих казал, че темата е приключила. Няма драми. Освен това аз много уважавам и Стоянка, изпитвах невероятно добри чувства и към съпруга й Нейчо Попов, на когото аз съм и професионално задължен.

- На поклонението на Никола Анастасов шефът на Сатирата Здравко Митков каза, че си отива вашето поколение актьори, а няма памет за тях. Съгласен ли сте?
- Не бих казал, че е така. Има кой да ни замести, има великолепни актьори. "Трите мечки" са страхотни, в Народния театър Тони Радичев продължава да работи, Кавадарков, в нашия театър - Ивайло Калоянчев, Веско Цанев, Мартин Каров, много са, да не пропусна някои, талантливите.

- С Дупнишкия театър не спирате, обикаляте и радвате хората навсякъде, къде последно бяхте?
- Ами вчера бяхме на фестивал в Крива паланка, канят ни навсякъде, през октомври пак тръгваме из Европа, а през пролетта имаме покани за Канада и Щатите. Там вече много пъти сме били. На мен ми предстои от началото на ноември да направя пиеса в Кипър, където министърът на културата Вежди Рашидов подписа договор за една българска пиеса, която ще направим, тя е на Христо Бойчев.

- Вежди Рашидов приятел ли ви е?
- Да, разбира се. Това, че го нападнаха, беше много, много грозно. Аз съм бил в неговото състояние, гранично го наричам, бил съм в кома, разказах ви вече за това, и знам човек как се чувства в това положение - колко е свръхчувствителен.

- Как си обяснявате тази завист на хората един на друг, вярвате ли, че нещата ще се променят някога?
- Вярвам, да. Разликата сега е, че вече нямаме друг избор, разбирате ли?

- Да, сещам се за произведението на Стратиев - "Лека форма на тежка депресия", където многократно играете, в което се говори, че на българина все нещо не му достига - ту свобода, ту робство, ту малко разум...

- Да, ту не ни достигат мислещите, ту инакомислещите. Като има идеали - не достигат капитали. Като има капитали - не достигат идеали. Знаете ли, мисля си, че в момента всички сме в лека форма на депресия, но сме застрашени от тежката такава. Защото с тази омраза между хората, която се насажда от онези, които са окупирали парламента вече толкова години, край няма! С тях какво да правим?

- Всички ли в парламента не заслужават доверие, г-н Пеев?
- Е, вероятно има само един-двама души. За целия ни преход се сещам само за няколко имена на хора, които изобщо не се обогатиха от престоя си вътре. Останаха си същите и мислят по същия начин - ето един Петър Берон например! Колко народ се извървя през тези години! И на пръстите на ръцете се броят тези, които сториха нещо за страната. Разбирате ли, аз вече два пъти напускам тази държава за дълго. Не ми се иска отново да го сторя. А и не ми е време вече да живея навън. Но не ми се иска и младите хора да продължават да мислят първо за това как да се спасят навън от преживяването си тук. Не ми се иска.

- Има ли хапче, с което да излекуваме тази форма на лека депресия?
- Някаква относителна честност е хапчето. И голям контрол над властта. Стига вече с тази корупция бе, хора. Трябва да се спре с кражбите в държавата. Много се краде. Дето викаше моят колега Константин Коцев - "Абе, какво е това нещо, бе? Всички крадат. Ами ние какво да крадем? Декори ли да изнасяме, актьорите?" (Смее се.)

- Все пак духовен преход в театралните среди имаше ли?
- (Замисля се.) Не знам. Тя нашата работа, на театралите, е по-важна от всичко друго. Защото, каквото и да ни се случи от лично естество, ние сме си все там на поста - студ, жега, болка превъзмогваме всякаква, и то само в името на изкуството. Но, знаете ли, и ние вече не можем така. Не можем равнодушно да гледаме на всичко, което ни се случва.

- Българският театър се възражда, забелязвате ли го?
- Ами да, за добрите постановки винаги има интерес. Сигурен съм, че има и такива обаче, които не интересуват хората. За моя радост това, което се играе в Сатиричния театър, и това, в което играя, върви с успех.

- Освен че репетирате, как преживявате дните си, откъде идва любовта ви към спорта?
- Баща ми е много голям български лекоатлет - Панайот Пеев. С много рекорди, две години е бил шампион на Франция и три пъти балкански. Той ходеше на мачове и ме водеше с него. Оттогава смятам спортистите за свестни и много честни хора. Баща ми беше познат, леката атлетика за онова време беше много популярна. Това ме пристрасти към спорта, започнах с волейбол, след това баскетбол. В момента гледам всякакви спортове, но обичам по-скоро колективните. В една държава спортът е голямо мерило. Страшно ми е обидно, че в България и в колективните спортове се изпокараха. А за футбола да не говорим.

- Виждали ли сте футболист на ваша постановка?
- Разбира се. На последното представление на "Бай Ганьо" бе Христо Стоичков заедно с Томас Лафчис. На предната постановка беше Маргарита Бербатова. Идват много, но от предишните, по-младите не съм виждал.

- От "Локомотив" (СФ) сте, мъчно ли ви е, че не е на нивото от преди?
- Разбира се, често обичам да казвам, че не съм бил верен на жени, на театри, на неща, единствено на моя любим отбор ще остана верен до края на живота си (смее се). След като ме уволниха от театъра, работих пет години като пиар на „Локомотив“, това бе 1995-2000 година. Имах късмет тогава, защото Николай Гигов, който бе шефът, ме извика.

- По времето на митичните фигури на мутрите ли беше това?
- Да, макар че с мутрите никога не съм имал проблем, те ми се радваха, добронамерени бяха. Жалко е всичко, което се случва с днешна дата с отбора.

Лили АНГЕЛОВА, "България днес"