Обичаната българска певица Мая Нешкова започва сценичните си изяви още като студентка в Консерваторията, когато става част от трио „Обектив“. През 1978 г. се дипломира в класа на Ирина Чмихова и се мести да живее в Благоевград, където е забелязана от композитора Кирил Икономов и започва да пее в неговия бенд. Популярността на оркестър „Благоевград“ надхвърля границите на страната ни и с него Мая изнася редица успешни турнета в Русия, Сърбия и Западна Европа. В България гласовитата изпълнителка става единствената певица, която прави концертите си на стадиони. През 1987 г. Мая Нешкова печели Голямата награда на известния музикален фестивал в Улан Батор, Монголия, а през 2001 г. е отличена за цялостно творчество на Международния фестивал „Еврофест“ в Скопие. През май 2016 г. е удостоена с орден „Св. Св. Кирил и Методий“ – II степен за принос в развитието на културата и изкуството. Хитовете на певицата, като „Рожден ден“, „Китка за обич“, „За приятелите наши“, „Щастие с пари не се купува“. „Конче вихрогонче“, „Идва някой“, „България“, „Слънчева обич“ и много други продължават да се пеят и да й печелят нови почитатели. С композитора Кирил Икономов стават успешен тандем не само на сцената, но и в живота, а през 1995-та се раждат близначките им – Йоана и Весела, които вървят по техните стъпки в музиката.

– Мая, ти празнува своя 60-годишен юбилей в началото на месец май. Това повод за равносметка ли беше за теб, или за обръщане на нова страница в живота ти?

– И двете. Около рождения ден човек си прави равносметка, но също така и отваря нова страница – за мен беше крайно време да го направя, защото от доста време не бях активна, а сега се чувствам заредена с енергия. Сега на 20 юни в „Рейнбоу Плаза“ ще представя новия си албум „Само с любов…“. От септември миналата година качвам в интернет по една нова песен всеки месец и вече се събраха достатъчно за цял албум, но пазя и две-три съвсем нови песни за самото представяне.

– Получи ли поздравления за юбилея от някое високопоставено лице, или министър, както получи Криско?

– Да ти кажа, от никого не получих. Не го казвам с огорчение, но не ми е безразлично, че нещата у нас не са както трябва. Някой се е уредил, поздравили са го и после се е похвалил с това, трябва ли другите да се чувстваме второ качество, че не са ни поздравили? Аз съм благодарна на всички, които не са ме поздравили. Ако вземат да ме поздравяват, ще се почувствам сякаш нещо изневерявам на себе си, така че се чувствам горда от това. Фактът, че не са ме поздравили, не значи нищо за мен, защото тези хора са временни, не аз – те не правят нищо, с което да оставят във времето, а просто заемат някакви длъжности. Жалко за тях, не за мен.

– Как приемаш подобни ситуации в държавата ни – с чувство за хумор, или те натъжават?

– Определено ме натъжават и ме тревожат, защото като кажеш държава – влагаш в това смисъл на отговорност. Какво значи изпълнителна власт? Не е важен министъра, а какво върши той за хората на културата, защото те са с талантите и те са хората, за които е сложен в това министерство. Нещата са изкривени при нас, властта се дава, за да служат властимащите на хората и те са длъжни да правят нещата добре за нас, но това се е видоизменило и ми е болно. Казвам го, като родител, гражданин на държавата и човек с обществен авторитет, защото това е страната, в която живеят децата ми. Те не желаят да ходят в чужбина и затова е важно да говоря за тези неща и да светвам червени лампички, когато нещата са противоестествени.

– Има ли политик, когото харесваш?

– Президентът ми харесва, нищо че не ме е поздравил. (Смее се.) Харесвам такива хора с позиция, които знаят защо са на мястото си. Той е един истински българин, с изградена ценностна система – от хората, за които родината е номер едно и са служили на България.

– Какво е мнението ти за изказването на руският президент Путин относно славянската азбука?

– Според мен нещата се преекспонират. Нормално е, като не браниш своето и някой да ти го вземе, като не уважаваме сами себе си – така става. Когато не правиш нищо и в един момент се обезличаваш. Ние нямаме национално самочувствие и чакаме някой да каже нещо и чак тогава започваме да го браним и го преекспонираме. Сега се преекспонират думите на Путин, които са исторически факт, но човек като няма самочувствие и се хваща за сламка. Аз винаги съм била против теченията.

– Веселин Маринов, на чиито концерти залите винаги са пълни, е споделял, че от години не е чувал негова песен по радиото. Така ли е и при теб?

– Ами, пак със същото си го обяснявам. Така е и с мен. Ако си пуснеш радио и ще си кажеш, че все едно не съществува такава изпълнителка. Частните станции си имат собствена визия за нещата, но задачата на националните медии не е да пускат това, което се харесва на музикалния редактор, а да имат визия за държавата, да знаят кои са изпълнителите и може дори веднъж в месеца да те пуснат, но трябва да го правят. Чувала съм музикален редактор да казва – аз не харесвам тази песен, и затова не я пуска в ефир, така те налагат собствения си вкус на слушателите. По принцип мен никога не са ме пускали по радиото и само с концертите ми съм успяла да стана това, което съм. Едно време също не ме пускаха в ефир, беше прецедент да се чуе моя песен, а сега вече съвсем е прецедент да ме пуснат. Затова тръгвам на турне и поне за това няма кой да ми попречи. Някой трябва да я разтърси тази система и нещата да се променят, защото една нация без култура ще пропадне – културата трябва да е номер едно.

– Коя от твоите песни те разплаква, докато я пееш?

– Много ме разплакват. От новите ни песни има три-четири, на които непрекъснато си плача, въпреки че съм ги слушала стотици пъти. Песните „Мой роден край“, „Простете ми, дечица“ и „Цигуларят“, направо ме хващат за гърлото.

– Каква е причината песента ви с Кирил Икономов „Честит рожден ден“ да не бъде допускана до ефир няколко години?

– Не само нея, то като цяло не ни допускаха до ефир, а бяхме силни и хората ни харесваха, защото не можеш да спреш тяхната воля. Според мен това беше от завист и някакъв опит за озаптяване на коня, който бяхме пуснали. Просто ни направиха услуга, защото хората сами си извоюваха хита, публиката го утвърди. След нас много хора усетиха потенциала на тази тема и се създадоха много песни за рожден ден.

– А коя е най-цензурираната ви песен?

– Всичко ни беше цензурирано, дори „Конче вихрогонче“ се наложи да напиша, че е с народен текст, за да мине пред комисията и чак след доста време си казах, че текстът е мой. Песента ни „Стражица“ е може би е най-цензурирана, защото заради нея изцяло беше свален от продажба двойният ми албум, но поради голямото му търсене „Балкантон“ го издаде отново като единична плоча, разбира се без тази песен в нея. По тези времена да пееш за проблеми не беше добре възприето и покрай цялата акция за Стражица цяла година не ни пускаха въобще по радиото.

– Темата, която те вълнува най-силно в момента?

– Любовта ме вълнува във всичките й форми. Малките жестове, нечие поведение, или поглед могат да ме накарат да открия вдъхновение и така се роди текста на „Има ли виновни в любовта?“. Хубав хит се получи. Едно време Боян Иванов пееше – Аз търся теб, ти търсиш друг… Добре, аз също питам – има ли виновни затова да те удари любовта в сърцето – не си виновен ти, има обстоятелства и магия. Човек е подвластен на това необуздано чувство.

– Следиш ли музикалните формати в родния ефир и какви изводи си правиш, като ги гледаш?

– Понякога ги гледам заради децата, защото те ги следят. Изводът ми е, че сме сред най-талантливите нации в света в певческо отношение. Всеки втори участник е потенциален певец. Жал ми е, че системата е такава – много бързо ги изстисква и изплюва, а малко от тях имат късмета да продължат. Трудно им е и ми е тъжно, защото има толкова талантливи деца – от талантливо по-талантливо, но тази битка я има и на запад, въпреки огромния шоубизнес там.

– Една от дъщерите ви също участва в такъв формат. Тя продължава ли да се занимава с музика?

– И двете ни дъщери учат музика, но само едната опита в такова шоу и видя, че нещата там са малко изкривени. Преди това я предупреждавах, но явно тя трябваше лично да разбере, че не й е мястото там. Не е задължително един млад талант да отиде в един формат, за да го изцедят там, или да го скъсат заради баща му, както е в нашия случай. Сега дъщерите ни пътуват с нас на концертите и са ми беквокали, на концерта на 20-ти юни също ще са с мен.

– Йоана и Весела са близначки. Усещала ли си по-особена връзка между тях?

– Да. Много се радвам, че не се родиха еднояйчни близначки, защото там единият е подвластен на другия, а са две отделни личности, но от малки си имат специална връзка. Дори си бяха измислили техен език, на който си говориха само двете, бяха си направили специални знаци. Беше ужасно, защото не можех да разбера какво си казват. (Смее се.) Иначе те са много добри деца, учат, работят, правят всичко, което преценят.

– Съпругът ти е подарявал кон на дъщерите ви, за да ги зарадва. А кой е най-хубавият подарък, който е правил за теб?

– Дъщерите ми, също и песните! Той е моята половинка и пише за мен, никой друг не може да напише такава песен, каквато той ще напише, защото ме познава най-добре. Любовта му е най-големият подарък и това, че съм център на живота му и всичко, което прави е с мисъл за мен и децата. Той само ме поглежда и вече знае какво искам. В очите му виждам любовта и това е най-важното.

– Гледайки дъщерите ви, техните приятели и младото поколение, като цяло, имате ли надежда за бъдещето и те в България ли искат да останат?

– Има надежда, изключително свестни деца има тук. Те са родолюбци и дори да заминат в чужбина, един ден ще се върнат, нищо че навън в по-уредения свят е съблазнително за тях. В миналото всички държави са били почти на едно ниво, защо да не се потрудим да си направим по-добър животът ни тук, защо да им завиждаме, като можем и ние да бъдем по-добре. Всеки иска България да е добре, но не всеки прави нещо, нека се запитаме – аз какво добро направих днес?

– Ти си познавала Ванга. Коя е най-паметната ти среща с нея?

– Много пъти съм ходила при Ванга, имала съм това щастие, но не да питам за себе си, а защото имах възможност да помогна на други хора. За себе си съм ходила един-единствен път, когато преживях тежки неща, свързани с енергийно атакуване. Тогава тя само ме изми и ми каза – върви по пътя си и прави добро! Явно това е едно препятствие, което е трябвало да премина. Винаги съм била с респект към Ванга и съм изчела всичко за нея, както и за леля Слава Севрюкова, за дядо Влайчо и за Петър Дънов. Много уважавам и отец Димитър от град Пещера, при него направо не можеш да си вземеш час, защото много помага на хората. Откакто се занимавам с рейки, усетих, че нещата са извън нас и трябва много да се чете и да се мисли.

– Освен Ванга кой е човекът с най-необикновени способности, когото познаваш?

– С много такива хора контактувам и се облягам на тях. Мария Стоянова от Сандански е изключителна. Много важни за мен са и треньорката ми по йога – Соня Зафирова и моят рейки мастер Кирил Стоянов.

– Твоите духовни търсения до какви истини те доведоха в живота?

– Че човек трябва във всеки един момент да се самонаблюдава и да е естествен, да е близо до земята и природата. Също така да се научи да прощава, да поглежда с любов другите и да им прощава. Да си каже: Прости им, Господи, те са слепи. Моето виждане по въпроса е, че всеки на каквото и ниво да е той, се мъчи да върви напред от неговата си камбанария и е хубаво да се опиташ да го разбереш и да му простиш. Любовта решава всичко и ти като разбереш другия, вече го обичаш. Аз самата съм преживявала в курсовете на Норбеков упражнението за прошка. Беше разтърсващо преживяване.

– Най-мистичното и енергийно място, на което си била?

– Рилският манастир и природата над него – просто е уникално място. Там потоците са наистина уникални, стига да имаш отворени сетива. Има моменти, в които бягам там, за да се разтоваря, да си почина и заредя. В нашата църква в Благоевград има частица от мощите на Свети Нестор и там също има изключително силна енергия.

– Какво е вярата за теб?

– Животът ми. Всичко. Цялото ми аз е вяра! Вярвам в любовта, в семейството, в устоите, в таланта и моженето си, в усмивката, в добрината си, имам самочувствието на това, че съм аз. Вярата е вътре в мен, както и любовта, която раздавам около себе си. Правя каквото мога за хората, също така събирам и помагам на бездомни животинки. Много важно за мен беше да получа благословия да построя църква и съм щастлива, че тя е факт. Често на улицата срещам хора, които ме поздравяват и ми казват – вие ми давате надежда и устои. Тогава си казваш – да, всичко, което правя има смисъл.