Вили Рай е онова слънчево момиче, което трудно може да не зарази с настроение, когато пее. Нейният темперамент винаги може да изненада приятно, особено тези, които припознават емоцията да се чувстваш освободен на сцената. Вили е родена в Етрополе. Завършва поп и джаз пеене в Консерваторията и специалност „Славянска филология” в Белград. Била е подгряваща певица на примата Лили Иванова. А в последните над 20 години развива стремглаво кариерата си като самостоятелна певица в бивша Югославия. Тя е музикален продуцент, композитор и автор на текстове. Работи с много от звездите на сръбската сцена. Пред „ШОУ” Вили Рай дава едно от най-искрените си интервюта.
- Вили, колкото и години да минават, младежкото ти излъчване просто не се променя, а трудностите и сътресенията в живота съвсем не са те подминали… Как го правиш?
- (усмихва се) За мен излъчването е нещо много индивидуално, най-вече когато човек е искрен към самия себе си. Това много личи, особено, когато се прави изкуство. Не, че ние сме много различни от другите хора, но е от изключително определящо значение това, което правим, да го правим с израз на любов, защото всички останали веднага го усещат. А това се оказва не много лесно, защото музиката, тенденциите, нагласите, постоянно се менят, а с тях се променя и настроението. Но, ако ти имаш една малка своя ниша, която с времето се е оформила, то съумяваш да запазиш в нея своето собствено неповторимо очарование. Лично аз винаги много активно пренасям онова, което правя, в усмивката си.


Научила съм
се просто да
бъда доволна от
малките неща
в живота


а не постоянно да изисквам толкова големи и големи неща, които да ме направят щастлива. Усмихвам се често именно заради това, а този ефект не може да ти го предостави нито едно козметично действие (смее се). Човек поддържа свежото си излъчване благодарение най-вече на вътрешния си доволен дух, особено към това, което прави.

- А какво правиш, когато си тъжна?
- Напоследък много често се улавям, че когато се натъжа или малко падна духом, започвам да пиша. Изхвърлям всичко на белия лист и така се освобождавам от него. Случвало ми се е даже нощно време, когато дори не осъзнавам какво точно пиша. И едва на другия ден, докато го редактирам, разбирам смисъла, както и какво точно ми е. Човек е истински щастлив тогава, когато си го позволи и когато намира къде и какво да си откъсне от живота заради това. Младежкото излъчване тогава идва от само себе си. Самата аз общувам предимно с млади хора, затова и няма как да оставя, например, прическата си една и съща от ’70 година насам (усмихва се). Нещата около мен се движат страшно бързо, темпото е голямо и ако аз не вървя в своето темпо, то абсолютно нищо не съм направила никъде, няма и за какво да пея.



- „Бях детето, от което очакваха да стане звезда в България”, това споделяш преди години, но смисълът му май е доста тежък…
- О, да. Моето начало наистина беше такова, но впоследствие нещата не се развиха така. Действително бях детето, от което очакваха, че ще стане звезда – така, както сега се случва с талантите по форматите. Виждаш го, чуваш го и си казваш „Най-добрият е!”, но човек никога не знае кога и какви пътища ще му се отворят. Можеш да избереш, например, път, който да се окаже целият в тръни. Рискът присъства неизменно.

- А как се измъква човек от тежестта на очакванията, защото нерядко те могат не само да бъдат нож с две остриета, но и да обременят дори и най-големия перфекционист?
- Напълно си права за това. Особено артистът трябва да знае как да се изкъпе и изчисти от всяка една силна емоция. Всяко едно представяне пред публика, игра или пеене, обременява по един или друг начин. Но човек трябва да умее да даде това, което може, след което да се изкъпе, да направи правилната преценка и да продължи нататък. Да бъде абсолютен реалист не само за предимствата, но и за недостатъците си, за онова, което не е направил, както трябва. Само така може да изчисти душевното огледало в себе си. Да не говорим, че тръните в живота са навсякъде.

Много често
някой е подал
крак, за да се
спънем


но човек трябва да измъква от всичко позитивите, да не гледа негативно. Много пъти съм споделяла, че когато пея някъде, наградите са последното, което ме интересува. Изобщо не ме интересуват. Просто искам да застана, да пея и да съм доволна от това как в тези 3 минути съм изпълнила душата си и хората отсреща са ми отговорили със същото. Така и сънят ми е пълноценен след това, и желанието да продължа нататък на другата сутрин.

- Била си любимка на Ирина Чмихова, а тя е сбор от много класи в изкуството…
- Още в Консерваторията тя направи своя подбор на кадри, които да станат звезди. Аз бях една от тях, заедно с Камелия Тодорова. Ирина много харесваше и Мая Нешкова. „Ритон” бяха в съседния клас. По това време аз наистина вървях много бързо нагоре. Просто бях родена за сцената – нямах никакъв страх, раздавах гласа си изцяло. Но пък не успях да използвам този зелен светофар за кариерата си поне в България. В Белград обаче, бях страхотна, по-различна от останалите.

- Има артисти, известни цял живот заради един свой период, тоест не се развиват кой знае колко в творческо отношение. Ти можеше да останеш със славата на беквокалистка на Лили Иванова, но не го направи! Освен това примата допуска много трудно хората до себе си – колкото и талант да притежават…
- Точно така е. Ще ти призная обаче, че при мен тогава чисто човешките качества бяха позалезли от таланта. Бях много романтична, идеалистична, вярваща, страшно позитивна.

Мислех, че ако съм
добра, животът
ще ме награди


Вярвах в хубавите идеали, а се оказа, че в живота е съвсем различно. Възможността да работя с Лили Иванова обаче, дойде, защото се доказах като наистина добра певица, а при нея компромис с гласа не се прави. Когато ме слушаше, аз бях заедно с Ася Казарян – за която впоследствие съм чела всякакви глупости от типа как Лили Иванова я е била. Пълни лудости! Лили просто е такава, че ако не чуе това, което наистина би й свършило работа, и певецът не е достатъчно добър, то той няма как да бъде до нея на сцената. Така че аз не бях любимка, само защото бях онова сладко момиче, което тя често наричаше „Пухче”, и сме се смели от сърце. 
В професионален план Лили Иванова е изключително строга и изискваща. Бях нейна любимка, само защото заставах като абсолютен боец на сцената и всичко, което искаше тя, се изпълняваше до детайли. Час и половина преди концерта трябва да си вече на сцената – с перфектната прическа, грим, тоалет, да си се разпял добре. Аз бях нейна подгряваща певица, бях зад гърба й през цялото време и трябваше да изпея своята част с такава мярка, че тя да може след това лесно да продължи концерт. И заставайки зад нея – 

да грееш точно
толкова, колкото
трябва -


нито повече, нито по-малко.
Да усещаш всеки миг тя как пее и какво изисква от теб. Изобщо серия от малки детайли, които са истинска школа.

- Не само школа, но и израз на огромно доверие!
- Точно това я прави звезда! Много малко певци го могат, въпреки че имаме много талантливи изпълнители – и Данчето Христова, и Марги Хранова, и други, които следя редовно – и те продължават да стоят красиво и достойно на сцената. Лично аз избрах малко по-различен път за себе си. При мен музикалните стилове се разбъркаха в една интересна комбинация от шлагер, балкански ритми, модерно звучене. Влязла е вече дълбоко в сърцето ми и вярвам, че народът има нужда от точно такъв тип музика. Сега ми предстои да издам и албум с „Ара мюзик” – в който ще бъдат събрани на едно място всички песни, които съм изпяла на „Пирин фолк”. Виждам, че хората много харесват тези песни, припяват ги и това много, много ме радва. Те не са просто изпети песни, а носят един балкански темперамент, който е заразителен и непреходен във времето.



- Как се съхраняват приятелските взаимоотношения във времето, които са се родили в период на творчество? Споменахме и за Лили Иванова, и за „Ритон”, и за Мая Нешкова, Камелия Тодорова…

- Много хубав въпрос. Знаеш ли, ще ти кажа нещо, което ще те учуди. Имам колеги, с които все още ни събира хубавото настроение от едно време. С Лили не съм се чувала от много време, но винаги, когато съм имала нужда, най-вече от личен съвет, съм могла да разчитам на нея, като на приятел. Не като певица, а като жената, която може в нашата професия да падне на земята, много да се нарани, да я боли сърцето и да няма на кого да каже, да бъде унижена в личния си живот или да й се случват неща, които да няма на кого да сподели. Но
човек трябва
да умее да вдига
глава, да не се
дава. Лили го умее

С Мая Нешкова се видях наскоро, по време на неин концерт, а преди това дълго не се бяхме виждали. Тя много ме вдъхнови. По време на репетицията даже взех микрофона и двете изпяхме няколко изречения, както в доброто старо време. Успяхме да се посмеем, да ни стане приятно. Но виж, с Камелия Тодорова не беше точно така. По онова време помня как си правехме първите купони в къщата й на Орлов мост. Били сме толкова близки тогава, че дори съм преспивала у тях. А един път преди време я видях, отидох да я поздравя, казвайки й коя съм, а тя сякаш едва си спомни за мен. Това не я прави лош човек, просто е малко по-различна, живее в друг филм. Раздава го малко арт, иначе е много готин човек. В никакъв случай не е надута, просто малко по-отнесена. А „Ритон” – те са просто чудесни. Приятели. Записвали сме заедно в студио и с тях се работи много приятно. Широко скроени хора са и големи професионалисти.
 Катя и Здравко имат една много хубава черта – страшно чувство за хумор. По същия начин, както и текстописецът Живко Колев. Това са хора, на които можеш да звъннеш, когато и да е във времето, и да се посмееш.

Нели Рангелова
пък бе с мои
обувки при
първото си
участие на сцена


(усмихва се). Донесох й едни златни обувки, защото по онова време в България нямаше. После аз продължих да се развивам в Белград, а тя стана звезда в България. Нели е много приятелски настроена винаги, както и Марги Хранова, която винаги ще се сети, ще си спомни, ще те стопли.

- Марги Хранова в момента се изявява в „Като две капки вода”, следиш ли изпълненията й?
- О, да. И се справя добре. Марги е една характерна певица за разлика от мен, която непрекъснато се променям. Аз съм от тези, които не могат да стоят на едно място. Скучно ми е да бъда само един образ. Чувствам се добре, когато съм интересна не само на публиката, но и на самата себе си. 
Винаги съм разбирала пеенето по този начин – като да влезеш в определена роля. Един път си тъжен, пресъздаваш такъв сюжет, друг път си весел. Обичам най-много този бохемски ретро стил – да бъда леко или драматична, или много весела, но с нотка на шега, със самоирония. Ако пък ще съм гласовита балканска певица, директно влизам в боя с музикантите, влагам целия си темперамент.

- Как се промениха някогашните ти идеали днес? По-точно в какво се трансформираха…
- За да повярва в доброто, човек трябва да мине не под дъгата, а под тъгата. Ние доста тъгуваме в живота си и се случва често да паднем в своите малки или големи депресии. И си представи как се пее в такъв момент. Моите идеали се развиха – 

осъзнах, че в
живота няма
нищо идеално


той е една палитра от топло и студено. Не може да ни бъде само слънце. В моя живот нещата са се случвали бавно, не лесно, но пък сигурно. Важно е да умеем да лекуваме душата си с приятели и с творчество. Аз дължа много на музиката в моите идеали, защото тя е един безкраен учител, много дълбоко състояние, дар от Бога. Живея в тази приказка. Моите идеали са моята приказка и когато човек има такава, знае, че ако сега е прочел тъжната приказка, в следващия момент ще вземе хубавата и ще полети отначало.

- Вярващ човек си, нали?
- Вярвам в доброто, да. Аз съм човек, който много общува с хората, работя много и с деца, от които няма да спра да повтарям колко много се уча. Но най-хубаво в осъзнаването на вярата е да можеш да простиш. Много хора не могат да простят, влизат в паниката на лошото. 
Аз отдавна съм спряла да търся справедливост – ако човек иска непрекъснато да търси такава, то той ще бъде много нещастен. Не можеш да я намериш никъде във вида, в който искаш, затова прави, каквото трябва, пък да става, каквото ще. И недей да се обръщаш към лошите. Тях аз ги виждам като през рентгеново око – виждам кой импровизира с лоша дума, кой с лошо око, а някои се и занимават да правят лошо. Това са безпомощни хора, неспособни да си стъпят на краката. Винаги съм усещала кой ми мисли добро и кой не.

Интервю на Анелия ПОПОВА